Джоджо Мойс
Все още аз (20)

Двадесета глава

От: BusyBee@gmail.com

до: KatrinaClark@scottsherwinbarker.com

Страхотна снимка, Трина! Много мила. Хареса ми почти толкова, колкото и четирите, които ми прати вчера. Не, любимата ми все още е онази, която изпрати във вторник. На трима ви в парка. Да, Еди има страхотни очи. Ти изглеждаш много щастлива. Толкова се радвам.

Относно другия ти въпрос: Наистина смятам, че е раничко да сложиш някоя в рамка и да я пратиш на мама и татко, но ти си знаеш най-добре.

Предай поздрави на Томо.

Л х

P.S. Аз съм добре. Благодаря, че попита.

 

 

Върнах се в Ню Йорк насред виелица, каквато бях гледала само по телевизията, където се виждат само покривите на колите, а деца се пързалят по обичайно пълните с коли улици и дори метеоролозите по новините не могат напълно да прикрият детинската си радост. Широките булеварди бяха почистени, принудени да се подчинят на кмета, а градските снегорини усърдно се движеха нагоре и надолу по големите улици като гигантски динозаври.

Обикновено бих се зарадвала на толкова много сняг, но личният ми метеорологичен фронт бе сив и влажен и бе надвиснал над главата ми като студена тежест, която изсмукваше радостта от всяка ситуация.

Никога преди не бяха разбивали сърцето ми, поне не и жив човек. Бях се разделила с Патрик с пълното съзнание, че и за двама ни връзката ни се бе превърнала в навик като чифт обувки, които вече не харесваш, но носиш, защото не ти се занимава да си купиш нови. Когато Уил бе починал, мислех, че никога повече няма да почувствам каквото и да било.

Оказа се, че не е голяма утеха да знаеш, че човекът, когото си обичал и загубил, още е жив и здрав. Мозъкът ми, този садистичен орган, настояваше да ме връща към Сам непрекъснато през целия ден. Какво ли правеше сега? Какво мислеше? Дали беше с нея? Съжаляваше ли за случилото се между нас? Дали изобщо се сещаше за мен? Водех десетки спорове с него през деня, като някои дори печелех. Разумът ми понякога се намесваше и ми заявяваше, че няма смисъл да мисля за него. Станалото — станало. Бях се върнала на друг континент. Бъдещето ни бе разделено от хиляди мили.

А после понякога едно слабо и леко налудничаво гласче се намесваше с пресиления си оптимизъм — можех да бъда каквото си поискам! Не бях обвързана с никого! Можех да ида където си поискам по света, без да се чувствам раздвоена! Тези три гласа се бореха за място в главата ми и често говореха един през друг. Беше леко шизофренично и напълно изтощително.

Заглушавах и трите. Тичах с Джордж и Агнес в ранни зори, без да забавям темпо дори и когато гърдите ме стягаха, а краката ме боляха като опарени с ръжен. Търчах из апартамента, предугаждайки желанията на Агнес, предлагах на Майкъл да му помогна, когато изглеждаше особено претоварен, белех картофи заедно с Илария и не обръщах внимание на сумтенето й. Дори предложих на Ейшък да изрина снега от тротоара — каквото и да е, само да не седя и да премислям собствената си съдба. Той се намръщи и ми каза, че съм откачена и че сигурно искам да го изгонят от работа.

Джош ми прати съобщение на третия ден след като се бях прибрала, докато Агнес стоеше и държеше различни детски обувки в ръка, говореше на полски по телефона с майка си, явно опитвайки се да реши какъв размер да купи и дали сестра й ще ги хареса. Телефонът ми извибрира.

Здрасти, Луиза Кларк Първа. Отдавна не сме се чували. Надявам, се, че си прекарала добре Коледа. Искаш ли да пийнем по кафе някой ден?

Загледах се в телефона. Нямаше причина, но някак си ми се струваше нередно. Бях твърде наранена, чувствата ми още бяха обвързани с мъжа, който бе на три хиляди мили разстояние оттук.

Здрасти, Джош. Малко съм заета — Агнес ме кара да тичам напред-назад — но може би някои друг път. Надявам се, че си добре. Л х

Той не отговори и се почувствах странно зле от това.

Гари натовари покупките на Агнес в колата, после нейният телефон изписука. Тя го извади от чантата си и го зяпна. Загледа се през прозореца за миг, после погледна към мен.

— Забравих, че имам урок по рисуване. Трябва да идем в Ист Уилямсбърг.

Беше явна лъжа. Внезапно си спомних за ужасните разкрития по време на вечерята за Деня на благодарността и се опитах да не си проличи.

— Тогава ще отменя урока по пиано — отвърнах равно.

— Да. Гари, имам урок по рисуване. Забравих.

Без да каже и дума, Гари потегли с лимузината.

 

 

Двамата с Гари седяхме мълчаливо на паркинга, а моторът тихичко ръмжеше, за да ни предпази от студа навън. Вътрешно беснеех и се ядосвах на Агнес, че избра точно този следобед за един от „уроците си по рисуване“, защото това означаваше да остана насаме с мислите си — банда неканени гости, които отказваха да си тръгнат. Сложих си слушалките и си пуснах жизнерадостна музика. Използвах айпада си да пренаредя графика на Агнес до края на седмицата. Изиграх три партии скрабъл с майка ми онлайн. Отговорих на имейла на Трина, в който ме питаше дали смятам, че може да заведе Еди на вечеря с колегите, или е твърде рано. (Смятах, че вероятно е най-добре да го направи.) Зяпах надвисналото и забулено небе навън и се чудех дали ще вали още сняг. Гари гледаше комедийно шоу на таблета си, смееше се гръмко заедно със записаните аплодисменти, облегнал брадичка на гърдите си.

— Искаш ли да пийнем по кафе? — предложих, след като вече не можех да измисля какво да правя. — Тя ще се забави, нали?

— Не. Докторът ми каза да намаля поничките. А знаеш какво ще стане, ако идем до онова място с хубавите понички.

Задърпах един конец на панталона си.

— Искаш ли да поиграем на „Виждам, виждам буквичка“?

— Будалкаш ли ме?

Облегнах се на седалката с въздишка и се заслушах в останалата част от комедийното шоу, после и в тежкото дишане на Гари, което постепенно се забави и превърна в хъркане. Небето бе почнало да притъмнява недружелюбно, тъмносиво. Прибирането в трафика щеше да ни отнеме часове. И тогава телефонът ми звънна.

— Луиза? С Агнес ли си? Нейният телефон явно е изключен. Ще ми дадеш ли да я чуя?

Погледнах през прозореца към студиото на Стивън Липкот, през чийто прозорец грееше светлина и хвърляше жълт правоъгълник върху сивеещия сняг долу.

— Хм… тя е… тъкмо пробва нещо, господин Гопник. Ще изтичам до пробната и ще й кажа да ви се обади веднага.

Вратата на долния етаж бе подпряна с две кофи боя, за да стои отворена, сякаш в момента разтоварваха нещо. Хукнах нагоре по бетонните стъпала и после по коридора, докато стигна до студиото. Там спрях пред затворената врата, дишайки тежко. Загледах се в телефона си, после вдигнах очи към тавана. Не исках да влизам. Не исках да се сблъскам с неопровержимо доказателство на онова, за което бе намекнато в Деня на благодарността. Допрях ухо до вратата, мъчейки се да разбера дали е безопасно да почукам, с усещането, че върша нещо тайно и сякаш аз съм тази, която се крие. Но чух само музика и приглушен разговор.

Вече с по-голяма увереност, почуках. Няколко секунди след това побутнах и отворих вратата. Стивън Липкот и Агнес стояха в далечния край на стаята с гръб към мен, загледани в няколко платна, облегнати на стената. Той бе опрял ръка на рамото й, а с другата държеше цигара и сочеше към едно от по-малките платна. Миришеше на пушек и терпентин, и леко на парфюм.

— Ами защо не ми донесеш други нейни снимки? — питаше той. — Ако не смяташ, че това я представя реално, тогава можем да…

— Луиза! — Агнес рязко се извърна и вдигна длан, сякаш да ме спре.

— Съжалявам — казах и вдигнах телефона си. — Заради… господин Гопник. Опитва се да се свърже с теб.

— Не трябваше да влизаш тук! Защо не почука? — Лицето й бе пребледняло.

— Почуках. Съжалявам. Нямаше друг начин да… — Докато отстъпвах назад през вратата, случайно зърнах платното. Дете с руса коса и раздалечени очи, полуизвърнато, сякаш ще побегне всеки миг. Внезапно и с неумолима яснота разбрах всичко: депресията, безкрайните разговори с майка й, безбройните играчки и обувки…

Стивън се наведе да вземе портрета.

— Виж. Просто го вземи, ако искаш. Помисли си за това…

— Млъкни, Стивън!

Той се сепна, сякаш не бе сигурен какво е предизвикало реакцията й. Но именно това окончателно затвърди мнението ми.

— Ще се видим долу — казах и затворих тихо вратата след себе си.

Пътувахме обратно към Горен Ист Сайд в мълчание. Агнес се обади на господин Гопник и се извини, че не била разбрала, че телефонът й е изключен, фабричен дефект — проклетият телефон все се изключвал — явно й трябвал нов.

— Да, скъпи. Прибираме се. Да, знам…

Не ме погледна. Истината бе, че аз също не можех да я погледна. Мислите ми жужаха и навързваха събитията от последните месеци с онова, което току-що бях научила.

Когато най-сетне се прибрахме, вървях на крачка след нея през фоайето, но когато стигнахме до асансьора, тя се завъртя, загледа се в пода, после отново тръгна към входната врата.

— Ела с мен.

 

 

Седнахме в един тъмен хотелски бар, в какъвто си представях, че богатите бизнесмени от Средния изток водят клиентите си и само размахват банкноти, без изобщо да ги поглеждат. Вътре беше почти празно. Двете с Агнес седнахме в полутъмно ъглово сепаре и изчакахме, докато сервитьорът помпозно поднесе два коктейла водка с тоник и купичка лъскави зелени маслини, като се стараеше и не успяваше да улови погледа на Агнес.

— Тя е моя — каза Агнес, след като сервитьорът си тръгна.

Отпих глътка от питието си. Беше адски силно и това ме зарадва. Беше хубаво да има върху какво да се фокусирам.

— Моята дъщеря — беше много малка, когато заминах, и почти не помни, че сме живели заедно, а и сестра ми е щастлива, защото не може да има деца, но майка ми ми е много ядосана.

— Но…

— Не му казах, когато се запознахме. Бях толкова… щастлива, че човек като него ме харесва. Изобщо не съм мислила, че ще бъдем заедно. Беше като сън, разбираш ли? Мислех, че просто ще изживея това приключение, после работната ми виза ще свърши и ще се върна в Полша, и винаги ще си спомням за това. А после всичко се случи толкова бързо и той напусна жена си заради мен. Не можах да измисля как да му кажа. Всеки път, когато се срещахме, си казвах: „Това е моментът, това е моментът“… а после вече бяхме заедно и той ми каза… каза ми, че не иска повече деца. Че е приключил с децата, че е объркал всичко със собственото си семейство и не иска да усложнява нещата с доведени братя и сестри, новородени деца и тем подобни. Обича ме, но всичко приключва, ако не приема, че не иска повече деца. Как можех да му кажа тогава?

Наведох се напред, за да не ни чуе никой друг.

— Но… това са пълни глупости, Агнес. Ти вече имаш дъщеря!

— И как мога да му го кажа няколко години по-късно? Мислиш ли, че няма да си каже, че съм лоша жена? Мислиш ли, че няма да го сметне за ужасна измама? Сама си създадох голям проблем, Луиза. Знам го. — Отпи глътка от питието си. — Мисля през цялото време — непрекъснато — как мога да го реша. Но няма какво да решавам. Излъгах го. За него доверието е всичко. Няма да ми прости. Толкова е просто. Така той е щастлив, аз съм щастлива, мога да се погрижа за всички. Опитвам се да убедя сестра си да дойде да живее в Ню Йорк някой ден. Тогава ще мога да виждам Зофя всеки ден.

— Но тя сигурно ужасно ти липсва.

Тя се стегна.

— Подсигурявам й бъдещето. — Заговори, сякаш рецитираше някаква предварително заучена реч. — Преди семейството ни нямаше много. Сега сестра ми живее в хубава къща — с четири спални и нови мебели. В много хубав квартал. Зофя ще ходи в най-доброто училище в Полша, ще свири на най-хубавото пиано, ще има всичко.

— Но не и майка.

Очите й внезапно се напълниха със сълзи.

— Не. Трябва да напусна Ленард или да оставя нея. Затова моята… моето… о, как е думата… моето покаяние е да живея без нея. — Гласът й прегракна.

Аз отпих от водката си. Не знаех какво друго да направя. И двете се взирахме в чашите си.

— Аз не съм лош човек, Луиза. Обичам Ленард. Много.

— Знам.

— Мислех си, че след като се оженим и поживеем заедно, бих могла да му кажа. И че той ще се поразсърди, но после ще му мине. Или че бих могла да отскачам понякога до Полша. Или че тя може да дойде и да поостане тук. Но нещата станаха толкова… сложни. Семейството му ме мрази. Знаеш ли какво ще стане, ако сега научат за нея? Знаеш ли какво ще стане, ако Табита разбере?

Можех да се досетя.

— Обичам го. Знам, че си мислиш много неща за мен. Но аз го обичам. Той е добър човек. Понякога ми е много тежко, защото той работи толкова много, а и никой друг на света не ме обича… и съм толкова самотна, и може би… невинаги се държа перфектно, но не мога да понеса мисълта да остана без него. Той наистина е моята сродна душа. Знам го от първия ден.

Тя проследи с тънкия си пръст шарките на масата.

— Но после си мисля как дъщеря ми ще расте следващите десет, петнадесет години без мен и аз… аз…

Въздъхна толкова тежко и покъртително, че привлече вниманието на бармана. Бръкнах в чантичката си, но не можах да намеря кърпичка, така че й подадох салфетката от масата. Когато вдигна очи, лицето й бе станало някак по-меко. Не я бях виждала с подобно изражение — грейнало от любов и нежност.

— Толкова е красива, Луиза. Почти на четири години и много умна. Много схватлива. Знае дните на седмицата, може да посочи държави на картата и има хубав глас. Знае къде е Ню Йорк. Може да начертае на картата линия между Краков и Ню Йорк, без никой да й е показвал. И всеки път, когато я видя, тя се вкопчва в мен и казва: „Защо трябва да тръгваш, мамо? Не искам да тръгваш“. И от сърцето ми се откъсва парче, къса се… О, Господи, как се къса… Понякога дори не искам да я виждам, защото болката, когато трябва да си вървя, е… е толкова…

Агнес се наведе над чашата си, ръката й механично бършеше сълзите, които тихо падаха по лъскавата маса.

Подадох й още една салфетка.

— Агнес — тихо казах аз, — не знам колко дълго можеш да продължаваш така.

Тя попи очите си, все така свела глава. Когато я вдигна, не си личеше, че е плакала.

— Ние сме приятелки, нали? Добри приятелки.

— Разбира се.

Тя хвърли поглед през рамо, после се наведе над масата.

— Ти и аз. И двете сме имигрантки. И двете знаем, че е трудно да намериш място в този свят. Искаш да подобриш живота си, работиш здраво в страна, която не ти е родна — създаваш нов живот, нови приятели, намираш нова любов. Ставаш нов човек! Но никога не е просто, никога не е без висока цена.

Преглътнах и изтрих набързо от съзнанието си представата за Сам във влаковия вагон.

— Знам едно — никой не получава всичко. И ние, имигрантите, го знаем по-добре от всеки. Винаги си стъпил на две места едновременно. Никога не можеш да си напълно щастлив, защото от момента, в който заминеш, сякаш се превръщаш в двама души и където и да си, едната ти половинка вика другата. Това е цената, която ние плащаме. Луиза. Цената, която плащаме, за да бъдем това, което сме.

Отпи от чашата си, после още веднъж. След това си пое дълбоко въздух и тръсна ръце над масата, сякаш да се отърве от излишните емоции. Когато отново заговори, гласът й не трепваше.

— Не бива да му казваш. Не бива да му казваш за онова, което видя днес.

— Агнес, не знам как си мислиш, че можеш да го криеш завинаги. Твърде голямо е. Това…

Тя се пресегна и сложи длан върху моята. Пръстите здраво стиснаха китката ми.

— Моля те. Нали сме приятелки?

Преглътнах.

 

 

Оказва се, че богатите нямат тайни. Просто плащат на хора, които да ги пазят вместо тях. Докато се качвах по стълбите, този неочакван товар тегнеше на плещите ми. Замислих се за малкото момиченце на другия край на света, което имаше всичко, освен онова, което иска най-много, както и за жената, която вероятно чувстваше същото, макар едва сега да започваше да го осъзнава. Замислих се дали да не се обадя на сестра си — единствения човек, с когото евентуално бих могла да го обсъдя, но и без да говоря с нея, знаех как ще реагира. Тя по-скоро сама би си отрязала ръката, отколкото да остави Том в друга страна.

Замислих се за Сам и сделките, които правим със себе си, за да оправдаем собствения си избор. Седях в стаята си същата вечер, докато мислите ми се лутаха, черни и мрачни, и накрая си извадих телефона.

Здрасти, Джош, онова предложение още ли е валидно? Но нека да е за питие, вместо за кафе?

Отговори ми след тридесет секунди.

Само кажи къде и кога, Луиза.