Джоджо Мойс
Все още аз (2)

Втора глава

Ейшък сортираше огромни пакети с вестници в спретнати номерирани купчинки, когато влязох. Изправи гръб и се усмихна.

— Е, добър ден, госпожице Луиза. Как беше първото ти утро в Ню Йорк?

— Невероятно. Благодаря.

— Тананикаше ли си „Нека реката тече“, докато вървеше по улицата?

Заковах се на място.

— Откъде разбра?

— Всички го правят, когато посетят Манхатън за първи път. Какво пък, дори и аз го правя сутрин, а изобщо не приличам на Мелани Грифит.

— Наоколо няма ли магазини за хранителни стоки? Трябваше да измина хиляди мили, докато си взема кафе. И нямам никаква представа откъде да си купя мляко.

— Госпожице Луиза, трябваше да ми кажеш. Ела тук. — Той махна да мина зад бюрото му и отвори една врата, след което ме покани в тъмен офис, чиито неугледност и разхвърляност странно контрастираха с бронза и мрамора отвън. На едно бюро бяха подредени множество екрани от охранителни камери и между тях стар телевизор, както и голям дневник, порцеланова чаша, няколко книги с меки корици и безброй снимки на усмихнати беззъби деца. Зад вратата стоеше стар хладилник. — Ето. Вземи го. Ще ми го върнеш някой ден.

— Всички портиери ли правят така?

— Не, ни най-малко. Но „Лейвъри“ е различна.

— А къде пазаруват хората?

Той се намръщи.

— Хората в тази сграда не пазаруват, госпожице Луиза. Дори не си го и помислят. Кълна се, половината смятат, че храната се появява сготвена на масата им като чрез магия. — Той хвърли поглед през рамо и снижи глас. — Мога да се обзаложа, че осемдесет процента от жените в тази сграда не са готвили и веднъж за последните пет години. Имай предвид, че половината от жените в сградата изобщо не ядат, и толкоз.

Зяпнах го, а той сви рамене.

— Богатите не живеят като теб и мен, госпожице Луиза. А богатите в Ню Йорк… е, те не живеят като никой друг.

Взех кутията с мляко.

— Каквото и да ти трябва, просто ти го доставят. Ще свикнеш.

Исках да го питам за Илария и госпожа Гопник, която явно не беше госпожа Гопник, както и за семейството, с което тепърва щях да се срещна. Но той вече гледаше над главата ми към коридора.

— О, добро утро, госпожо Де Уит!

— Какво правят всички тези вестници на пода? Мястото прилича на окаяна вестникарска будка.

Дребничка старица цъкаше неодобрително с език, загледана в купчините от „Ню Йорк Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“, които той още не бе разопаковал. Въпреки часа тя бе облечена като за сватба, в малиновочервено дълго палто, червена малка шапка и огромни очила с костена рамка, които закриваха дребничкото й набръчкано лице. На кожена каишка водеше хъхрещ мопс с изпъкнали очи, който ме гледаше войнствено, или поне аз така си мислех, въпреки че нямаше как да съм сигурна, понеже очите му се въртяха в различни посоки. Наведох се да помогна на Ейшък да разчисти вестниците пред краката й, но докато прикляках, кучето се хвърли с ръмжене към мен, а аз отскочих назад и за малко да се препъна в „Ню Йорк Таймс“.

— О, за бога! — разнесе се треперливият й, но властен глас. — Сега пък разстройвате кучето!

По крака си усетих леко докосване на кучешки зъби. Кожата ми настръхна от близкия контакт.

— Постарай се тази… тази бъркотия да я няма, когато се върнем. Неведнъж съм казвала на господин Овиц, че сградата запада все повече и повече. О, Ейшък, оставила съм торба с боклук пред вратата. Моля да я изхвърлиш веднага, иначе целият коридор ще замирише на увехнали лилиуми. Само бог знае кой изпраща лилиуми като подарък. Стават само за погребения. Дийн Мартин!

Ейшък докосна с пръсти козирката на шапката си.

— Разбира се, госпожо Де Уит. — Изчака, докато тя излезе. После се обърна и погледна крака ми.

— Това куче се опита да ме ухапе.

— Да. Такъв си е Дийн Мартин. Най-добре стой далеч от него. Той е най-злонравният обитател на сградата и това не е шега. — Наведе се да вземе следващата партида вестници, вдигна ги на бюрото си, после спря за миг, за да ме отпрати. — Не се занимавай с това, госпожице Луиза. Тежко е, пък и ти ще си имаш достатъчно задължения. Желая ти приятен ден.

 

 

Денят мина като в просъница. Прекарах остатъка от сутринта в подреждане на малката си стая, чистене на банята, сложих няколко снимки на Сам, на родителите си и на Трина и Том, за да се почувствам поне малко у дома. Нейтън ме заведа до един бар близо до „Кълъмбъс Съркъл“, където ядох от чиния колкото автомобилна гума и изпих толкова силно кафе, че ръцете ми трепереха, докато се връщахме. Нейтън ми показваше неща, които могат да ми бъдат от полза — онзи бар оставал отворен до късно, този подвижен щанд за закуски правел чудесен фалафел, това бил сигурен банкомат, откъдето мога да тегля пари… Умът ми се замъгли от толкова нови впечатления и информация. По някое време следобед изведнъж се почувствах замаяна и краката ми натежаха, затова Нейтън ме съпроводи до апартамента, като ме държеше под ръка. Бях доволна, че отново съм в тихата тъмна сграда и че служебният асансьор ми спестява качването по стълбите.

— Дремни малко — посъветва ме той, докато си събувах обувките. — Но на твое място не бих спал повече от час, иначе биологичният ти часовник съвсем ще се обърка.

— По кое време каза, че се връщат семейство Гопник? — Думите ми вече звучаха завалено.

— Обикновено към шест. Сега е три, така че имаш време. Хайде, подремни си. Ще се почувстваш като нов човек.

Той затвори вратата, а аз доволно се отпуснах на леглото. Тъкмо заспивах, когато внезапно осъзнах, че ако изчакам, няма да мога да говоря със Сам, и се пресегнах за лаптопа, временно изтръгнала се от прегръдките на съня.

„Тук ли си?“, написах му съобщение.

Няколко минути по-късно с бълбукащ звук снимката му се увеличи и ето че се появи картина от влаковия вагон, където едрото му тяло бе приведено към екрана. Сам. Парамедикът. Човекът планина. Новият ми любим. Двамата се ухилихме до уши.

— Здравей, красавице! Как си?

— Добре! — отвърнах. — Мога да ти покажа стаята си, но сигурно ще се блъсна в стените, ако завъртя екрана. — Извърнах леко лаптопа, за да види малката ми стая в цялата й прелест.

— Изглежда ми прилично. Нали ти си там.

Загледах се в сивия прозорец зад гърба му. Можех да си го представя съвсем точно — потропването на дъжда по покрива на вагона, уютно замъглените прозорци, гората, влагата наоколо и кокошките, които се криеха под обърнатата ръчна количка. Сам ме гледаше и аз избърсах очи, и ми се прииска да се бях сетила да си сложа малко грим.

— Беше ли на работа?

— Да. Смятат, че ще съм в състояние да започна редовни смени след около седмица. Трябва да съм във форма, за да мога да вдигна пострадал, без да разкъсам шевовете си. — Той инстинктивно сложи ръка на корема си, където куршумът го бе улучил само преди няколко седмици — при едно рутинно излизане с линейката, когато го бяха простреляли и това бе заздравило връзката ни — и сега почувствах нещо смущаващо и дълбоко разтърсващо.

— Иска ми се да си тук — казах, преди да мога да се спра.

— И на мен. Но това е първият ден от приключението ти и ще бъде чудесно. А след година ще седиш тук…

— Не там — прекъснах го. — В довършената ти къща.

— В довършената ми къща — каза той. — И ще гледаме снимките на телефона ти, и аз тайничко ще си мисля: „О, боже, пак се почна, това бръщолевене за Ню Йорк няма край“.

— Ще ми пишеш ли? Писмо, изпълнено с любов и копнеж, опръскано със самотни сълзи?

— О, Лу. Знаеш, че не ме бива много в писането. Но ще се обаждам. И ще бъда при теб само след четири седмици.

— Да — съгласих се със свито гърло. — Добре. Сега трябва да поспя.

— И аз — каза той. — Ще си мисля за теб.

— В противен порно стил? Или в романтичен като във филм на Нора Ефрон?

— Кой от двата ще ми спечели повече точки? Изглеждаш добре, Лу — каза той след минутка. — Изглеждаш… развълнувана.

— Така се и чувствам. Като много, много уморен човек, който в същото време кипи от енергия. Доста е объркващо. — Сложих длан върху екрана и след миг той допря своята. Можех да си представя допира на кожата му. — Обичам те. — Още се чувствах малко неловко, докато го казвам.

— И аз. Бих целунал екрана, но подозирам, че така ще видиш космите в носа ми.

Затворих компютъра усмихната и само след секунди съм заспала.

 

 

Някой крещеше в коридора. Събудих се с мъка, изпотена, не бях напълно сигурна дали не сънувам, но се надигнах в леглото. Някаква жена наистина пищеше от другата страна на вратата. Хиляди мисли профучаха в замъгления ми мозък, пред очите ми преминаха заглавия за убийства, Ню Йорк и как да съобщиш за престъпление. На кой номер трябваше да се обадя? Не на деветстотин деветдесет и девет като в Англия. Порових в мозъка си и не открих нищо.

— Защо да го правя? Защо да седя там и да се усмихвам, докато онези вещици ме обиждат? Ти не чуваш и половината от онова, което казват! Ти си мъж! Все едно имаш тапи в ушите!

— Скъпа, моля те, успокой се. Моля те. Не му е сега времето, нито мястото.

— Моментът никога не е подходящ! Тук винаги има някой! Трябва да си купя апартамент само за да мога да споря с теб!

— Не разбирам защо се разстройваш толкова. Трябва да им дадеш малко…

— Не!

Нещо се разби на дървения под. Вече бях напълно будна и сърцето ми препускаше.

Последва напрегната тишина.

— Сега ще ми кажеш, че това е било наследство.

Пауза.

— Ами да, беше.

Приглушено хлипане.

— Не ме интересува! Не ме интересува! Твоята семейна история ме задушава! Чуваш ли ме? Давя се!

— Агнес, скъпа. Не в коридора. Ела. Ще го обсъдим по-късно.

Седях напълно неподвижна на ръба на леглото.

Последваха още приглушени хлипания, после тишина. Изчаках, след това станах, отидох на пръсти до вратата, допрях ухо до нея. Нищо. Погледнах часовника — четири и четиридесет и шест.

Измих си лицето и бързо се преоблякох в униформата. Сресах се, после тихо излязох от стаята и тръгнах по коридора, след което завих зад ъгъла.

И спрях.

Нататък по коридора, до кухнята, една млада жена лежеше, свита на кълбо. Възрастен мъж я бе прегърнал, опрял гръб в дървената ламперия. Беше полуседнал, едното му коляно бе вдигнато, а другият крак протегнат, сякаш я бе прихванал и после е бил съборен от тежестта й. Не можех да видя лицето й, но един дълъг строен крак стърчеше гротескно изпод тъмносиня рокля и водопад от руса коса закриваше лицето й. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели, толкова силно го бе стиснала.

Вторачих се и преглътнах шумно, а той вдигна очи и ме видя. Познах господин Гопник.

— Ако обичате, не сега — тихо ме отпрати той.

Думите заседнаха в гърлото ми, върнах се в стаята си и затворих вратата, а сърцето ми биеше оглушително в гърдите и бях убедена, че и те могат да го чуят.

 

 

Прекарах следващия час, вторачила невиждащ поглед в телевизора, докато пред очите ми оставаше споменът за тях. Помислих да пратя съобщение на Нейтън, но не бях сигурна какво да му кажа. Вместо това в пет и петдесет и пет излязох и предпазливо минах по коридора към вратата към основното жилище. Влязох в огромна трапезария, минах покрай спалня за гости и две затворени врати, като следвах далечния шепот от воден разговор и стъпвах тихо по паркета. Накрая стигнах до всекидневната и спрях точно до отворената врата.

Господин Гопник седеше до прозореца, говореше по телефона, ръкавите на бледосинята му риза бяха навити, а едната му длан бе облегната зад врата. Подкани ме с ръка да вляза и продължи да говори по телефона. Вляво руса жена — може би госпожа Гопник? — седеше на старинен диван с розова тапицерия и усърдно пишеше нещо в айфона си. За миг се обърках, защото явно се бе преоблякла. Изчаках в неловко мълчание, докато той приключи разговора и стане, както забелязах, с леко потръпване от усилието. Направих още една крачка към него, за да скъся разстоянието, и му стиснах ръката. Беше топла, ръкостискането му бе меко, но същевременно силно. Младата жена продължаваше да пише в телефона си.

— Луиза. Радвам се, че си пристигнала безпроблемно. Надявам се, че имаш всичко необходимо.

Каза го така, както правят хората, когато не очакват да искаш нещо повече.

— Всичко е чудесно. Благодаря.

— Това е дъщеря ми Табита. Таб?

Момичето вдигна ръка, едва-едва се усмихна и отново се загледа в телефона си.

— Моля те да извиниш Агнес, че не е тук да те посрещне. Реши да полегне за около час. Мъчи я главоболие. Имахме тежък уикенд.

Почти незабележима умора засенчи за миг лицето му, но след секунда изчезна. Нищо в поведението му не издаваше какво бях видяла преди по-малко от два часа.

Той се усмихна.

— И така… тази вечер можеш да правиш каквото решиш, а от утре сутрин ще придружаваш Агнес. Официално позицията ти е на „асистент“ и си тук, за да й оказваш подкрепа в каквото и да реши да прави през деня. Тя има натоварен график — помолих своя асистент да те въведе в семейния календар и ще бъдеш информирана с имейли за всяка промяна. Най-добре е да проверяваш към десет вечерта — тогава обичайно се правят късните промени. Утре ще се запознаеш с останалите от екипа.

— Чудесно. Благодаря. — Мислено си отбелязах думата „екип“ и си представих отбор футболисти в спортни екипи, които обикалят из апартамента.

— Какво има за вечеря, татко? — обади се Табита, сякаш изобщо не бях там.

— Не знам, скъпа. Мислех, че спомена, че ще излизаш.

— Не съм сигурна, че ми се ходи в другия край на града тази вечер. Може да остана.

— Както искаш. Само кажи на Илария. Луиза, имаш ли някакви въпроси?

Опитах се да измисля нещо смислено.

— О, мама ми каза да те питам дали си намерил онази малка картина. На Миро.

— Миличка, няма да се разправяме отново за това. Мястото на картината е тук.

— Но мама каза, че тя я е избрала. Липсва й. Ти дори не я харесваш.

— Не е в това въпросът.

Пристъпих от крак на крак, не бях сигурна дали са ме освободили.

— Точно в това е въпросът, татко. На мама ужасно й липсва, а ти дори не я забелязваш.

— Струва осемдесет хиляди долара.

— Мама не се интересува от парите.

— Може ли да го обсъдим по-късно?

— По-късно ще си зает. Обещах на мама, че ще го уредя.

Предпазливо отстъпих крачка назад.

— Няма нищо за уреждане. Споразумяхме се окончателно преди година и половина. Тогава всичко бе уредено. О, скъпа, ето те и теб. По-добре ли се чувстваш?

Озърнах се. Жената, която току-що бе влязла, бе поразително красива, лицето й бе без капчица грим, а светлорусата й коса бе прихваната в небрежен кок. Високите й скули бяха леко обсипани с лунички, а формата на очите й издаваше славянска кръв. Стори ми се на моите години. Отиде боса до господин Гопник и го целуна, галейки го по врата.

— Много по-добре съм, благодаря.

— Това е Луиза — представи ме той.

Тя се обърна към мен.

— Новият ми съюзник.

— Новият ти асистент — поясни господин Гопник.

— Здравей, Луиза. — Протегна тънката си ръка и стисна моята. Усетих погледа й върху себе си, сякаш се опитваше да прецени нещо, а после се усмихна и аз не можах да сдържа своята усмивка в отговор.

— Илария приготвила ли е стаята ти? — Гласът й беше мек и в него се долавяше източноевропейска мелодика.

— Чудесна е. Благодаря.

— Чудесна? О, много е лесно да ти угоди човек. Онази стая е като килер. Ако има нещо, което не ти харесва, само ни кажи и ще го оправим. Нали, скъпи?

— Ти не живееше ли в още по-малка стая, Агнес? — обади се Табита, без да вдига поглед от айфона си. — Мисля, че татко ми беше казал, че си деляла апартамент с още петнадесет имигрантки.

— Таб. — В гласа на господин Гопник се долови лек укор.

Агнес си пое въздух и вирна брадичка.

— Всъщност стаята ми беше по-малка. Но момичетата, с които я делях, бяха много добри. Така че това не беше проблем. Ако хората са добри и учтиви, човек би могъл да понесе всичко, не мислиш ли, Луиза?

Преглътнах с мъка.

— Да.

В този момент влезе Илария и се прокашля. Беше със същата поло блуза и тъмен панталон, а отпред имаше престилка. Дори не ме погледна.

— Вечерята е готова, господин Гопник — каза тя.

— Има ли и за мен, скъпа Илария? — попита Табита, облегнала ръка на гърба на дивана. — Мисля да пренощувам тук.

Изражението на Илария мигновено се стопли. Сякаш пред очите ми се появи различен човек.

— Разбира се, мис Табита. Винаги готвя допълнително в неделя, в случай че решите да останете.

Агнес стоеше в средата на стаята. Стори ми се, че забелязах как по лицето й пробяга мигновена паника. Челюстта й се стегна.

— Тогава искам и Луиза да вечеря с нас — заяви тя.

Последва кратка тишина.

— Луиза ли? — попита Табита.

— Да. Би било хубаво да я опознаем по-добре. Имаш ли някакви планове за тази вечер, Луиза?

— Хм… не — заекнах аз.

— Значи ще ядеш с нас. Илария, ти каза, че си сготвила допълнително, нали?

Илария погледна право към господин Гопник, който изглеждаше погълнат от нещо на телефона си.

— Агнес — подхвана Табита след минутка. — Нали разбираш, че ние не се храним с персонала?

— Кои са тези „ние“? Не знаех, че има правилник. — Агнес протегна ръка и се загледа в брачната си халка с престорено спокойствие. — Скъпи? Да не би да си забравил да ми дадеш правилника?

— С цялото ми уважение и макар да съм сигурна, че Луиза е чудесен човек — продължи Табита, — съществуват определени граници, които трябва да спазваме за общото благо.

— Аз нямам против каквото и да… — опитах се да се намеся. — Не искам да предизвиквам никакви…

— Е, с цялото ми уважение, Табита, бих искала Луиза да вечеря с мен. Тя е новата ми асистентка и ще бъдем заедно по цял ден. Бих искала да я опозная по-добре.

— Няма проблем — заяви господин Гопник.

— Тате…

— Няма проблем, Таб. Илария, би ли подредила масата за четирима? Благодаря.

Очите на Илария се разшириха неимоверно. Погледна ме, стиснала неодобрително тънките си устни, сякаш аз бях причинила това изопачаване на домашния ред, после излезе и отиде в трапезарията, откъдето чухме пресилено тропане на чинии и чаши. Агнес въздъхна леко и отметна косата си. Отправи ми заговорническа усмивка.

— Да се преместим в трапезарията — обади се след минутка господин Гопник. — Луиза, искаш ли питие?

 

 

Вечерята бе смълчана и доста мъчителна. Бях ужасно впечатлена от величествената махагонова маса, масивните сребърни прибори и кристалните чаши, които изобщо не подхождаха на униформата ми. Господин Гопник предимно мълчеше и на два пъти излезе, за да говори служебно по телефона. Табита преглеждаше нещо на айфона си и старателно избягваше да общува с когото и да било, а Илария поднесе пиле във винен сос с подходяща гарнитура, след което отнесе чиниите с физиономия, която майка ми би нарекла „като напляскано дупе“. Вероятно само аз забелязвах тропането, с което моята чиния беше поднесена, и звучното сумтене всеки път, когато минеше край стола ми.

Агнес едва докосна яденето си. Тя седеше срещу мен и бъбреше оживено, сякаш бях новата й най-добра приятелка, като погледът й от време на време се насочваше към съпруга й.

— Значи това е първото ти идване в Ню Йорк — отбеляза тя. — Къде другаде си ходила?

— Хм… не съм обикаляла много. Започнах да пътувам доста късно. Преди няколко години обиколих Европа с раница на гърба, а преди това… бях на Мавриций. И в Швейцария.

— Америка е много различна. За нас, европейците, всеки щат притежава уникална атмосфера. Била съм само в няколко щата с Ленард, но сякаш се намирахме в съвсем различна страна. Вълнуваш ли се, че си тук?

— Много. Решила съм да се възползвам от всичко, което Ню Йорк може да ми предложи.

— Също като теб, Агнес — изчурулика Табита.

Агнес не й обърна внимание и продължи да гледа само мен. Очите й бяха хипнотизиращо красиви, извити леко нагоре в ъгълчетата. На два пъти се наложи да си напомня да затворя уста и да не я зяпам вторачено.

— Разкажи ми за семейството си. Имаш ли братя? Сестри?

Разказах им и се постарах да звучи повече като семейство Уолтън, отколкото като Адамс.

— И сега сестра ти живее в твоя апартамент в Лондон? Със сина си? Ще ти дойде ли на гости? А родителите ти? Сигурно ще им липсваш?

Сетих се за прощалната реплика на татко: „Не бързай да се връщаш, Лу! Ще направим джакузи в старата ти стая!“.

— О, да. Много.

— Майка ми плака две седмици, когато заминах от Краков. Имаш ли си приятел?

— Да. Казва се Сам. Той е парамедик в бърза помощ.

— Парамедик! Нещо като доктор ли? Колко хубаво. Моля те, покажи ми снимка. Много обичам да гледам снимки.

Извадих телефона от джоба си и прехвърлих набързо, докато намеря любимата си снимка на Сам, седнал на терасата на покрива, в тъмнозелената си униформа. Тъкмо беше свършил работа и пиеше чаша чай, широко ухилен към мен. Слънцето бе ниско зад него и отлично си спомнях как се чувствах там горе, докато чаят ми изстиваше на парапета зад мен, а Сам търпеливо позираше, докато аз правех снимка след снимка.

— Толкова е хубав! И той ли ще дойде в Ню Йорк?

— Хм, не. В момента строи къща и е малко сложно. Освен това има работа.

Агнес разтвори широко очи.

— Но той трябва да дойде! Не може да живеете в различни държави! Как можеш да обичаш мъжа си, ако не е тук до теб? Аз не мога да съм далеч от Ленард. Не ми харесва дори когато заминава за два дни в командировка.

— Да, предполагам, че би искала да си сигурна, че е наблизо — обади се Табита. Господин Гопник вдигна очи от чинията си, погледна първо към жена си, после и към дъщеря си, но не каза нищо.

— И все пак — продължи Агнес, намествайки салфетката в скута си, — Лондон не е толкова далеч. И любовта си е любов. Нали така, Ленард?

— Определено е така — потвърди той и изражението му се смекчи от усмивката й. Агнес се протегна и докосна ръката му, а аз побързах да върна погледа си към чинията си.

В стаята за момент се възцари тишина.

— Всъщност мисля, че е най-добре да се прибера. Леко ми се гади. — Табита шумно избута стола си назад и пусна салфетката в чинията, при което белият лен моментално започна да попива червения винен сос.

Положих огромни усилия да остана на мястото си. Табита стана и целуна баща си по бузата. Той вдигна свободната си ръка и докосна нежно рамото й.

— Ще се чуем през седмицата, татко. — Извърна се. — Луиза… Агнес. — Кимна отсечено и излезе.

Агнес я изпрати с поглед. Възможно е да е измърморила нещо тихичко, но Илария разтребваше чиниите и приборите под носа ми с толкова силно тракане и трополене, че не можех да съм сигурна.

След като Табита си тръгна, изглежда, цялата борбеност напусна Агнес. Тя сякаш се сви, раменете й внезапно се отпуснаха, дълбоката ямка на ключицата й се очерта още повече, когато главата й клюмна над нея. Изправих се.

— Ще се оттегля в стаята си. Много благодаря за вечерята. Беше превъзходна.

Никой не възрази. Ръката на господин Гопник сега бе отпусната върху махагоновата маса и пръстите му галеха дланта на жена му.

— Ще се видим утре сутрин, Луиза — каза той, без да ме погледне. Агнес го наблюдаваше със сериозно изражение. Излязох бързо от трапезарията и минах тичешком край кухнята на път за стаята си, така че въображаемите ножове, които усещах Илария да мята подире ми, да не могат да ме стигнат.

Час по-късно Нейтън ми прати съобщение. Пиеше бира с приятели в Бруклин.

„Чух, че си преминала бойно кръщение. Добре ли си?“.

Нямах сили да измисля нещо духовито. Или да го попитам как, по дяволите, е разбрал.

„Ще ти е по-лесно, след като ги опознаеш. Честна дума.“

„Ще се видим утре.“ За кратко изпитах колебание — в какво се бях забъркала? — но после си казах, че трябва да се стегна, и заспах дълбоко.

 

 

Тази нощ сънувах Уил. Рядко го сънувах, което ме натъжаваше в онези ранни дни, когато ми липсваше толкова много, че имах усещането, че някой е прогорил огромна дупка в тялото ми. Сънищата бяха престанали, когато срещнах Сам. Но ето че отново се бе появил в малките часове, толкова жив, сякаш стоеше пред мен. Беше на задната седалка на кола, скъпа черна лимузина като тази на господин Гопник, и го забелязах през улицата. Изпитах мигновено облекчение, че не е мъртъв, че не си е отишъл, и инстинктивно разбрах, че не бива да отива там, закъдето се бе запътил. Моята задача бе да го спра. Но всеки път, когато се опитах да пресека оживената улица, пред мен се появяваше нова лента с профучаващи коли, които ми пречеха да стигна до него, а ревът на двигателите им заглушаваше виковете ми. Той беше там, недостижим, с онзи гладък карамелен тен на лицето, с леката усмивка, която си играеше в ъгълчетата на устните му, и говореше нещо на шофьора, което не можех да чуя. В последната минута срещна погледа ми — очите му леко се разшириха — и тогава се събудих изпотена, с омотана в краката завивка.