Джоджо Мойс
Все още аз (17)

Седемнадесета глава

Отлетях за вкъщи на двадесет и втори декември, натоварена с подаръци и облечена в новото си винтидж палто със зеброви шарки, което, както по-късно установих, беше неприятно повлияно от взаимодействието с въздуха в Боинг 767, и докато стигна до „Хийтроу“, вече миришех на мъртво четириного.

Първоначално бях планирала да летя в навечерието на Коледа, но Агнес бе настояла да тръгна по-рано, тъй като тя самата щеше да лети неочаквано до Полша да види майка си, която не била добре, и следователно нямаше смисъл да си губя времето, вместо да бъда със семейството си. Господин Гопник плати за смяната на билета ми. Агнес се бе държала едновременно любезно и дистанцирано към мен след вечерята за Деня на благодарността. Аз на свой ред се държах професионално и учтиво. Понякога ми се завиваше свят от всичко, което знаех. Но си спомнях думите на Гари, които ми беше казал през есента, малко след като бях пристигнала: „Нищо не виждаш, нищо не чуваш, забравяш всичко“.

С наближаването на Коледа усетих, че нещо се бе променило: чувствах се много по-безгрижно. Може би просто се радвах, че скоро ще си тръгна от тази къща с объркани хора. Или пък купуването на коледни подаръци бе възкресило някакво забравено веселие в отношенията ми със Сам. Кога за последен път бях имала приятел, за когото да купувам подаръци? През последните две години от връзката ми с Патрик той просто ми пращеше имейли с линк към конкретен фитнес уред или екипировка. „Не си прави труда да ги опаковаш, скъпа, в случай че объркаш нещо и се наложи да ги върна.“ Трябваше само да натисна един бутон. Не бях прекарала нито една Коледа с Уил. Сега се редях рамо до рамо с останалите пазаруващи в „Сакс“ и се опитах да си представя приятеля си в кашмирените пуловери, в които допирах буза, или в меките карирани ризи, които обичаше да носи в градината, в дебелите и топли чорапи в спортния магазин. Купих играчки за Том, упоих се от сладките миризми в магазина на М&М на „Таймс Скуеър“ Купих луксозен бележник и химикалки за Трина от „Макнали Джаксън“, както и красив халат за дядо от „Мейсис“. Чувствах се богата, понеже не бях харчила почти нищо през изминалите месеци, така че купих на мама тънка гривничка от „Тифани“ и портативно радио, което татко да използва в бараката си.

А после ми хрумна още нещо и отидох да купя коледен чорап за Сам. Напълних го с дребни подаръчета: афтършейв, дъвки, чорапи, малка халба за бира във формата на жена с дънков гащеризон. Накрая отидох до магазина за играчки, където бях пазарувала за Том, и купих няколко миниатюрни мебели за къщичка за кукли — легло, маса и столове, диванче и мивка за баня. Опаковах ги и написах отгоре: „Докато стане готова истинската“. Намерих и малък медицински комплект, който също пъхнах вътре, възхитена от детайлната изработка. И внезапно Коледа ми се стори много истинска и вълнуваща, а перспективата за десет дни далеч от семейство Гопник и града сама по себе си беше подарък.

 

 

Пристигнах на летището, молейки се тежестта на подаръците да не е надвишила лимита за багажа. Жената на гишето взе паспорта ми и ме помоли да вдигна куфара си на кантара, след което се намръщи, докато гледаше екрана.

— Проблем ли има? — попитах, когато тя погледна паспорта ми, а после през рамо. Мислено пресмятах колко ще се наложи да доплатя за свръхбагаж.

— О, не, госпожо. Не трябва да сте на тази опашка.

— Шегувате се. — Направо изтръпнах, докато се оглеждах към огромните опашки зад мен. — Е, къде би трябвало да съм?

— В бизнес класа.

— Бизнес?

— Да, госпожо. Билетът ви е за бизнес класа. Би трябвало да го заверите ето там. Но няма проблем. Ще го направим и тук.

Поклатих глава.

— О, не мисля, че…

Телефонът ми изписука.

Вече сигурно си на летището! Надявам се, че това ще направи пътуването ти към дома по-приятно. Малък подарък от Агнес. Ще се видим през новата година, приятелче! Майкъл х

Примигнах.

— Всичко е наред. Благодаря. — Видях как куфарът ми изчезва по движещата се лента и прибрах телефона в чантата си.

 

 

На летището гъмжеше от хора, но в бизнес класата бе тихо и спокойно, като малък оазис на всеобщо задоволство далеч от предпразничната суетня навън. Вече на борда, разгледах съдържанието на чантичката с неща от първа необходимост за полета, подарък от авиокомпанията, обух си безплатните чорапи и се постарах да не говоря твърде много с човека на съседната седалка, който накрая си сложи маската на очите и се облегна назад. Имах съвсем леко недоразумение с облегалката, когато обувката ми се заклещи долу, но стюардът бе много любезен и ми показа как да я извадя. Хапнах патешко, глазирано в шери, и лимонова торта и благодарях на всички от персонала, които ми носеха по нещо. Изгледах два филма и осъзнах, че наистина е добре да поспя. Но ми беше трудно, понеже цялото преживяване беше толкова приятно. Точно за това бих писала на нашите, само че сега, помислих си с трепет, можех да им разкажа лично.

Връщах се у дома една различна Луиза Кларк. Така беше казал Сам и бях решила да повярвам в това. Бях по-уверена, по-делова, много далеч от онази тъжна, раздвоена и физически съсипана жена отпреди шест месеца. Представих си физиономията на Сам и колко щях да го изненадам, както той ме бе изненадал. Беше ми пратил копие на графика си за следващите две седмици, за да мога да планирам гостуването у нашите, и бях пресметнала, че мога да си оставя нещата в апартамента, да се видя със сестра си за няколко часа, после да отида у тях и да го посрещна след края на смяната му.

Този път, мислех си, всичко щеше да е наред. Разполагахме с прилично време да бъдем заедно. Щяхме да си изградим рутина — без вълнението от драмите и недоразуменията. Първите три месеца очаквано бяха най-тежките. Завих се с одеялото и макар че вече бяхме твърде далеч над Атлантика, за да има някаква полза, се опитах безуспешно да заспя, докато стомахът ми беше свит на топка, а в главата ми препускаха хиляди мисли, загледана в мигащото самолетче на екрана на седалката отпред.

 

 

Пристигнах в апартамента си малко след обяд и си отключих след кратко боричкане с ключовете. Трина беше на работа, Том — още на училище, а Лондон беше сив и изпъстрен с бляскави коледни украси и лампички, а от всяка витрина се носеха коледни песни, които бях чувала милион пъти. Качих се по стълбите, вдъхвайки познатата миризма на евтин ароматизатор и лондонска влага, после отворих входната врата, пуснах куфара до прага и въздъхнах.

У дома. Или нещо подобно.

Минах по коридора, докато си свалях якето, и влязох във всекидневната. Завръщането ми тук леко ме тревожеше — спомнях си месеците, в които бях потънала в депресия, пиех твърде много, а празните и неприветливи стаи ме укоряваха мълчаливо, задето не бях успяла да спася мъжа, който ми беше дал това жилище. Но сега мигновено забелязах, че за три месеца апартаментът беше напълно преобразен. Голите някога стени сега преливаха от цвят, навсякъде бяха окачени рисунки на Том. На дивана имаше бродирани възглавнички, както и нов тапициран стол, завеси и рафт, отрупан с купища дивидита с филми. В кухнята бе пълно с хранителни продукти и нови готварски съдове и чинии. Купичка с овесени ядки и шоколадови топчета върху подложка в цветовете на дъгата говореше за набързо зарязана закуска.

Отворих вратата на стаята си за гости — сега стая на Том — и се усмихнах на футболните плакати и завивката с анимационни герои. Имаше нов гардероб, пълен с неговите дрехи. После отидох до моята спалня — сега на Трина — и видях омачкана завивка, нова етажерка с книги, щори. Нямаше много дрехи, но беше сложила стол и огледало, а върху малката тоалетка имаше кремове, четка за коса и козметика, която ми подсказа за вероятността сестра ми да се е променила до неузнаваемост само за няколко кратки месеца. Единствено четивото на нощното й шкафче ми напомни, че това е стаята на Трина: „Капиталови вложения“ на Толи и „Въведение в платежните ведомости“.

Вярно, че бях много уморена, но същевременно се чувствах не на място. Така ли се бе почувствал Сам, когато бе долетял отвъд океана и ме бе видял за втори път? Дали му се бях сторила едновременно позната и непозната? Очите ми пареха от умора, а вътрешният ми часовник напълно се бе объркал. Оставаха още поне три часа, докато се приберат у дома. Измих си лицето, събух се и легнах на дивана с въздишка, докато звукът от уличния трафик в Лондон постепенно затихваше.

 

 

Събудих се от потупването на лепкава ръка по бузата ми. Примигнах, опитах се да я отблъсна, но върху гърдите ми имаше огромна тежест. Ръката пак ме потупа. Отворих очи и се озовах лице в лице с Том.

— Леля Лу! Леля Лу!

Простенах.

— Здрасти, Том.

— Какво ми купи?

— Остави я първо да си отвори очите.

— Седнал си на гърдите ми, Том. Ох.

Вече освободена, успях да се надигна и примигнах към племенника си, който сега подскачаше нагоре-надолу.

— Какво ми купи?

Сестра ми се наведе и ме целуна по бузата, опряла длан на рамото ми, което леко стисна. Ухаеше на скъп парфюм и леко се дръпнах назад, за да я огледам по-добре. Беше гримирана. С истински, умело сложен грим, а не просто със синя очна линия, която бе получила безплатно в едно списание през деветдесет и четвърта и оттогава пазеше в чекмеджето си, за да я използва при „официални“ поводи десет години подред.

— Значи успя да дойдеш. Не си се качила на грешния самолет и да се озовеш в Каракас. С татко се бяхме обзаложили.

— Много смешно. — Пресегнах се и хванах ръката й, като я задържах малко по-дълго, отколкото и двете очаквахме. — Уха. Много си хубава.

Наистина беше така. Беше подстригала косата си до раменете и я носеше на едри къдрици, вместо обичайната стегната конска опашка. Прическата, както и хубавата риза, и спиралата я разхубавяваха.

— Ами. Заради работата е всъщност. Човек трябва да се постарае, когато е в Сити. — Обърна се, докато го казваше, така че не й повярвах.

— Мисля, че трябва да се запозная с този Еди — заявих аз. — Определено никога не съм имала такова голямо влияние над облеклото ти.

Тя напълни чайника и го включи.

— Сигурно защото винаги се обличаш като човек, получил ваучер за две лири за разпродажба и решил да ги профука наведнъж.

Навън се стъмваше. Замъгленият ми от часовата разлика мозък изведнъж схвана какво означава това.

— О, боже. Кое време е?

— Време е да ми дадеш подаръците? — Том се усмихна насреща ми с липсващи зъби, вдигнал и двете си ръце в молитва.

— Спокойно — отвърна Трина. — Има достатъчно време, преди смяната на Сам да свърши, поне час. Том, Лу ще ти даде каквото ти е донесла, след като си изпие чая и си намери дезодоранта. А, между другото, какво, по дяволите, е онова раирано нещо, което си оставила в коридора? Смърди на стара риба.

Сега вече си бях у дома.

— Добре, Том — казах аз. — Може и да има някакви предколедни подаръци за теб в онази синя чанта. Донеси ми я.

След душ и лек грим се почувствах отново човек. Сложих си сребриста къса пола, черно поло и обувки на висока платформа от черен велур, които си бях купила от винтидж магазина, наметнах шала на „Биба“ от госпожа Де Уит, пръснах си от парфюма „Ла Шас о Папийон“, който Уил ме бе убедил да си купя и който винаги ми вдъхваше увереност. Том и Трина тъкмо хапваха, когато бях готова за излизане. Тя ми предложи паста със сирене и доматен сос, но стомахът ми бе почнал да се свива на топка, а и биологичният ми часовник беше тотално сбъркан.

— Харесва ми как си си гримирала очите. Много съблазнително — казах аз.

Тя се намръщи.

— Сигурна ли си, че можеш да шофираш? Явно не виждаш добре.

— Не е далеч. Пък и подремнах.

— И кога да те очакваме у дома? Новият разтегателен диван е направо фантастичен, в случай че се колебаеш. Има си истински матрак с пружини. Не е като дунапренените измишльотини.

— Надявам се да не ми се наложи да използвам дивана поне ден-два — усмихнах й се многозначително.

— Какво е това? — Том преглътна залъка си и посочи към пакета, който носех под мишница.

— О, това е коледен чорап. Сам ще работи на Коледа и ще се видим чак вечерта, затова реших да му подаря нещо, което да го изненада, като отвори очи.

— Хм. Не питай какво има вътре, Том.

— Няма нищо, което не бих подарила и на дядо. Само закачка е.

Тя ми намигна. Мислено благодарих на този Еди и магьосническите му умения.

— Пиши ми по-късно, става ли? За да знам дали да залостя вратата.

Целунах ги и тръгнах.

— Да не го отблъснеш с ужасния си полуамерикански акцент!

Показах й среден пръст и излязох.

— Не забравяй да караш отляво! И не си слагай онова палто, което смърди на скумрия!

Чух я да се смее, докато затварях вратата.

 

 

През последните три месеца вървях пеша, вземах такси или се возех при Гари в огромната черна лимузина. Изискваше се страхотна концентрация да свикна да държа волана на малката си кола с капризен съединител и трохи по съседната седалка. Включих се в колоните в последния час от натоварения трафик, пуснах радиото и се помъчих да не обръщам внимание на туптенето в гърдите си, за което не бях сигурна дали е причинено от страха от шофирането, или от мисълта, че отново ще видя Сам.

Небето беше тъмно, улиците, окичени с коледни лапички, гъмжаха от пазаруващи хора и постепенно раменете ми се отпуснаха леко, докато с придърпване и рязко спиране продължих към предградията. Тротоарите се превърнаха в тесни пътеки, тълпите оредяха и изчезнаха и вместо това само от време на време мярвах нечий силует през осветените прозорци на къщите, край които минавах. И ето че малко след осем съвсем намалих и се наведох над волана, за да се уверя, че съм стигнала до правилното място в неосветената улица.

Влаковият вагон си стоеше посред тъмното поле, а през прозорците му навън се изливаше златиста светлина, която огряваше тревата и калта. Едва успях да различа мотора му от другата страна на портата, прибран в малката барака, закътана зад зеления плет. Даже беше сложил няколко коледни светлинки в храста глог отпред. Беше си у дома.

Преместих колата леко встрани от улицата, изключих фаровете и се загледах в двора. После ми хрумна нещо и си извадих телефона. Нямам търпение да се видим, написах. — Съвсем скоро!

Изчаках малко. И отговорът му дойде: И аз. Лек полет, хх

Усмихнах се. После слязох и твърде късно осъзнах, че съм паркирала до локва, така че студената и кална вода плисна върху обувките ми. „О, благодаря ти, Вселено — прошепнах. — Само това ми липсваше.“

Сложих си предвидливо купената коледна шапка, взех от съседната седалка коледния чорап, после внимателно затворих вратата и я заключих с ключа, а не с дистанционното, за да не изписука и да не ме издаде.

Обувките ми тихичко жвакаха, докато вървях на пръсти и си припомнях първия път, когато бях дошла тук, и как бях прогизнала от внезапния дъжд, след което се бях озовала в неговите дрехи, докато моите се сушаха в тясната му баня. Беше необикновена нощ, сякаш той бе премахнал всички прегради, които смъртта на Уил бе поставила около мен. Внезапно си спомних първата ни целувка, усещането за огромните му меки чорапи върху краката ми и по гръбнака ми пробягаха горещи тръпки.

Отворих портата и с облекчение забелязах, че беше направил пътека от павета до вагона, откакто бях идвала последно. Мина някаква кола и под светлината на фаровете й видях недостроената къща на Сам, която вече имаше покрив и прозорци. В един от отворите, където липсваше прозорец, бе сложено синьо платнище, което леко се вееше от вятъра, и внезапно тя ми се стори стряскащо реална, като място, където един ден можеше да заживеем.

Изминах на пръсти още няколко метра, после спрях точно пред вратата. От отворения прозорец ме лъхна силен аромат — на задушено може би? — на гъст доматен сос, с лек привкус на чесън. Неочаквано изпитах глад. Сам никога не ядеше полуготови спагети или боб от консерва: правеше си всичко сам, изпитваше удоволствие грижливо да си приготвя храната. После видях и него — все още с униформа — метнал кърпа през рамо, да се навежда към тенджерата на котлона и само за миг останах незабелязана в мрака, и се почувствах абсолютно спокойна. Чувах далечния бриз в клоните на дърветата, тихите звуци на кокошките, затворени в близкия курник, приглушеното ръмжене на колите, запътили се към града. Усетих хладния въздух върху кожата си и очакването за Коледа в атмосферата, докато дишах.

Всичко бе възможно. Това бях научила през изминалите няколко месеца. Животът може и да беше сложен, но в крайна сметка от значение бяхме само аз и мъжът, когото обичах, неговият влаков вагон и очакването за една приятна вечер заедно. Поех си въздух, наслаждавайки се на тази мисъл, пристъпих напред и сложих ръка на дръжката.

И тогава я видях.

Появи се от другия край на вагона и каза нещо неясно, гласът й бе заглушен от прозорците, косата й бе вдигната с фиби и се спускаше на меки къдрици около лицето й. Беше с мъжка тениска — неговата? — и носеше бутилка вино, при вида на която той поклати глава. После той се наведе над печката, тя се приближи зад него и сложи длани върху врата му, наведе се напред и започна да разтрива мускулите му с кръгови движения на палците, в жест, който изглеждаше привичен. Ноктите й бяха лакирани в тъмнорозово. Стоях като закована на мястото си, затаила дъх, а той отпусна глава назад със затворени очи, сякаш се предаваше в жестоките й малки ръце.

А след това се обърна с лице към нея, усмихнат, навел глава на една страна, тя се отдръпна, засмя се и вдигна чаша към него.

Не видях нищо повече. Сърцето ми биеше така оглушително, че се уплаших, че ще припадна. Залитнах назад, после се обърнах и хукнах по пътеката, дишайки дълбоко, с вледенени крака в мокрите обувки. Макар колата ми да бе на тридесетина метра, чух внезапно бликналия й смях през отворения прозорец, сякаш се разби стъкло.

 

 

Седях в колата на паркинга зад сградата и чаках Том да си легне. Нямаше как да скрия чувствата си, а не можех да понеса да обяснявам на Трина пред него. Периодично поглеждах нагоре и видях как лампата в стаята му светна и половин час след това угасна отново. Изключих двигателя и зачаках моторът да се охлади. Когато заглъхна, сякаш угаснаха и всички мечти, които бях таила през последните шест месеца.

Не биваше да се изненадвам. Нямаше нищо изненадващо. Кейти Инграм бе сложила картите си на масата от самото начало. Това, което ме бе шокирало, бе, че Сам се бе превърнал в неин съучастник. Не я беше отблъснал. Беше ми отговорил, а после й беше приготвил вечеря и я беше оставил да му разтрива врата, сякаш е прелюдия към… какво?

Всеки път, като си ги представех, се хващах за корема и се свивах, сякаш ме бяха ударили. Не можех да изтрия спомена от съзнанието си. Как бе навел глава назад при натиска на пръстите й. Как тя се бе засмяла уверено, закачливо, сякаш споделяха обща шега.

Най-странното бе, че не можех да заплача. Онова, което изпитвах, беше много повече от тъга. Бях вцепенена, в съзнанието ми се щураха безброй въпроси — Откога? Докъде са стигнали? Защо? — и после пак се присвивах на две, защото ми призляваше физически от този тежък удар, тази болка, болка, болка.

Не знам колко дълго съм седяла така, но някъде около десет бавно се качих по стълбите и влязох вкъщи. Надявах се Трина да си е легнала, но тя седеше по пижама и гледаше новините, опряла лаптопа на коляното си. Усмихваше се на нещо на екрана и направо подскочи, когато отворих вратата.

— Господи, изкара ми ума… Лу? — Остави лаптопа настрани. — Лу? О, не…

Винаги добрината те довършва. Сестра ми, за която физическият контакт бе по-неприятен и от зъболекарския стол, ме прегърна и тогава, някъде дълбоко в мен, сякаш в най-скритото кътче на съществото ми, нещо се надигна и започнах да роня огромни, жални и неукротими сълзи. Плачех така, както не бях плакала, откакто Уил почина, плачът ми бе побрал краха на мечтите ми и ужасната увереност, че ми предстоят месеци на страдание заради разбитото ми сърце. Бавно се отпуснахме на дивана и аз зарових лице в рамото й, стиснах я здраво и този път сестра ми облегна глава на моята и не спря да ме прегръща.