Джоджо Мойс
Все още аз (15)

Петнадесета глава

От: BusyBee@gmail.com

До: MirandMrsBernardClark@yahoo.com

Здравей, мамо.

Да, Хелоуин е голямо събитие тук. Разходих се из града и беше много хубаво. Имаше много малки духове и вещици, понесли кошнички с лакомства, следвани на разстояние от родителите си с фенери. Дори и някои от тях носеха костюми. Хората тук явно наистина му се радват, а не като на нашата улица, където половината съседи гасят лампи или се крият в задните стаички, за да не ги безпокоят децата. Всички витрини са пълни с пластмасови тикви и макети на духове, явно всички обичат да се маскират. Никой на никого не се подиграва, доколкото успях да забележа.

Но в нашата сграда нямаше раздаване на лакомства. Не сме в такъв квартал, където хората си тропат по вратите. Може би само се обаждат на шофьорите си. Освен това се налага да минат през нощния портиер, а той си е доста страшен.

Следващата седмица е Денят на благодарността. Едва бяха разчистили духовете, преди да се появят рекламите на пуйки по витрините. Не съм съвсем сигурна какво точно включва Денят на благодарността — освен обилна храна. Тук май повечето празници са такива.

Аз съм добре. Съжалявам, че не се обаждам често. Предай поздрави на татко и дядо.

Липсвате ми.

Лу х

 

 

Господин Гопник, който се бе разчувствал на тема семейни събирания, както става с повечето наскоро разведени мъже, бе заявил, че ще даде тържествена вечеря за Деня на благодарността за близките си, възползвайки се от факта, че бившата госпожа Гопник заминава за Върмонт със сестра си. Очакването на това щастливо събитие, както и фактът, че той продължаваше да работи по осемнадесет часа на ден, бе достатъчно да докара Агнес до състояние на постоянна паника.

Сам ми прати съобщение, като пристигна — всъщност двадесет и четири часа след като бе пристигнал — в което казваше, че бил уморен и че всичко било по-трудно, отколкото очаквал. Отговорих му с едно простичко „да“, защото и аз бях уморена.

Тичах с Агнес и Джордж всяка сутрин. Когато не бягах, се събуждах в стаичката си с шума от града в ушите и образа на Сам, застанал на вратата на банята, в мислите. Лежах и се въртях, докато се оплета в чаршафите, и настроението ми ставаше от лошо по-лошо. Целият ми ден бе провален още преди да е започнал. А когато трябваше да стана и да си обуя маратонките, се събуждах вече в движение, принудена да се съобразявам с живота на другите, усещах разтягането на мускулите, студения въздух в гърдите, чувах тежкото си дишане. Чувствах се стегната, силна и готова да се изправя срещу всяка гадост, която щеше да се изпречи на пътя ми.

А в онази седмица имаше доста гадости. Дъщерята на Гари бе напуснала колежа, което предизвика и лошото му настроение, така че всеки път, щом Агнес слезеше от колата, той мърмореше за неблагодарните деца, които не разбирали родителските жертви и стойността на заплатата, изкарана с честен труд. Илария бе изпаднала в постоянна мълчалива ярост заради странните привички на Агнес като това да поръчва храна, която след това решаваше, че не иска да яде, или това, че заключваше гардеробната си, така че Илария да не може да прибере дрехите й.

— Да не иска да оставям бельото й на показ в коридора? Иска ли доставчикът на зеленчуци да види секси парцалките й? Какво толкова крие там?

Майкъл се носеше из апартамента като призрак, с измъчения и изтормозен вид на човек, който върши две работи. И дори Нейтън бе изгубил прословутото си спокойствие и се сопна на японката, която се грижеше за котарака, когато тя предположи, че неочакваната находка в обувката му е резултат от „лошата му енергия“.

— Ще й дам аз на нея една лоша енергия — мърмореше той, докато хвърляше съсипаните си маратонки в коша.

Госпожа Де Уит потропа на вратата ни два пъти тази седмица, за да се оплаче от пианото, в отговор на което Агнес пусна на запис музикалната пиеса „Стълбата на дявола“ и усили звука точно преди да излезем.

— Това е Лигети — изсумтя тя, докато си оправяше грима пред огледалцето в асансьора, а оглушителните и атонални звуци се извисяваха и заглъхваха някъде горе над нас. Скришом пратих на Илария съобщение с молба да спре музиката, след като тръгнем.

Температурите паднаха, тротоарите станаха още по-пренаселени, а коледните украси плъзнаха по витрините като бляскава и пищна зараза. Запазих си самолетни билети без особено нетърпение, понеже вече не знаех какво ще заваря у дома. Обадих се на сестра ми с надеждата, че няма да задава твърде много въпроси. Нямаше защо да се тревожа. Тя беше необичайно приказлива и не спря да бърбори за уроците на Том, новите му приятели в града, футболните му успехи. Попитах я за приятеля й и тогава просто млъкна.

— Ще ни кажеш ли поне нещичко за него? Знаеш, че мама направо се побърква.

— Ще си идваш ли за Коледа?

— Да.

— Може тогава да ви запозная. Ако обещаеш да не се държиш като пълна идиотка в продължение на няколко часа.

— Виждал ли се е с Том?

— Предстои да ги запозная този уикенд — каза тя и увереността изчезна от гласа й. — Досега ги държах настрана един от друг. Ами ако не се получи? Знам, че Еди обожава децата, но ако все пак двамата не…

— Еди!

Тя въздъхна.

— Да. Еди.

— Еди. Еди и Трина. Еди и Трина седели под дървото. И се ц-е-л-у-в-а-л-и.

— Какво дете си само.

За първи път тази седмица се разсмях от сърце.

— Ще се харесат. И след това можеш да го заведеш при мама и татко. Тогава тя ще натяква на теб за сватбени камбани, а аз ще мога да се отдам на заслужена ваканция.

— Казва се „почивка“. Не говори като американка. А и това никога няма да стане. Знаеш ли, че се притеснява, че ще си придаваш твърде голяма важност на Коледа? Мисли, че няма да искаш да се качиш в минивана на татко на летището, защото си свикнала да се возиш в лимузини.

— Така си е. Возя се.

— Сериозно, кажи ми какво става. Нищо не си ми разказвала.

— Обожавам Ню Йорк — отвърнах гладко със заучената фраза. — Работя много.

— О, по дяволите. Трябва да затварям. Том се събуди.

— Дръж ме в течение как е минало.

— Добре. Освен ако не е пълен провал, в който случай ще емигрирам, без да кажа и дума на никого до края на живота си.

— Такива сме в нашето семейство. Винаги реагираме адекватно.

 

 

Събота ни поднесе студ с добавка от вихрушки. Нямах представа колко жесток може да е вятърът в Ню Йорк. Сякаш високите сгради оформяха своеобразна фуния, в която всеки ветрец биваше излъскан до блясък и се превръщаше в нещо ледено, сурово и кораво. Често имах усещането, че вървя в ужасен тунел за изпитания при екстремно силен вятър. Държах главата си сведена и тялото под ъгъл от четиридесет и пет градуса, като от време на време се хващах за пожарните кранове или някоя улична лампа. Хванах метрото до магазина за винтидж дрехи, останах да пийна кафе и да се постопля, след което си купих палто с шарки на зебра от щанда с преоценени стоки за дванадесет долара. Истината бе, че убивах време. Не исках да се връщам в тихата си стая, да чувам звука от телевизора на Илария надолу по коридора, да си представям Сам и да се изкушавам да си проверявам имейла на всеки петнадесет минути. Прибрах се по тъмно и бях толкова измръзнала и изморена, че ми бе спестено неизменното усещане на всеки в Ню Йорк, че ако си останеш у дома, пропускаш нещо.

Седях и гледах телевизия в стаята си, докато си мислех дали да не пиша на Сам, но още бях твърде ядосана, за да искам да се сдобрим, и едва ли онова, което планирах да му кажа, щеше да подобри нещата помежду ни. Взех един роман на Джон Ъпдайк от библиотеката на господин Гопник, но в него се описваха сложните отношения между хората в съвременния свят и всички герои бяха или нещастни, или лудо влюбени в някой друг, така че накрая изгасих лампата и заспах.

 

 

На другата сутрин, когато слязох долу, видях Мийна във фоайето. Този път беше без децата, но пък с Ейшък, който беше без униформа. Леко се сепнах, когато го видях в цивилни дрехи да тършува нещо под бюрото си. Хрумна ми колко по-лесно е за богатите да не искат да научават подробности за живота ни, когато не бяхме облечени като отделни личности.

— Здрасти, госпожице Луиза. Забравих си шапката. Дойдох да си я взема, преди да идем в библиотеката.

— Онази, която искат да затварят ли?

— Да — потвърди Ейшък. — Искаш ли да дойдеш с нас?

— Ела да ни помогнеш да спасим библиотеката, Луиза! — Мийна ме тупна по гърба с ръкавицата си. — Всяка помощ ни е добре дошла!

Бях решила да ида до кафенето, но нямах какво друго да правя и неделята се простираше пред мен като пустиня, затова се съгласих. Дадоха ми плакат, на който пишеше: „Библиотеката е много повече от книги“, и се увериха, че имам шапка и ръкавици.

— Без тях ще издържиш час или два, но към третия ще замръзнеш — каза Мийна, когато излязохме. Беше от жените, които баща ми би нарекъл нахакани — сексапилна, гръмогласна нюйоркчанка с буйна коса и готов отговор на всичко, което съпругът й кажеше. Обичаше да го дразни за косата му, за грижите за децата им, за сексуалните му умения. Смееше се гръмогласно и гърлено и никому не оставаше длъжна. Той направо я обожаваше. Двамата толкова често се наричаха „скъпи“, че понякога се чудех дали не са си забравили имената.

Хванахме метрото на север към Уошингтън Хайтс и те ми разказаха как Ейшък се хванал на тази работа уж временно, когато Мийна забременяла с първото им дете, и как щял да си потърси нещо друго с по-късо работно време, когато децата тръгнат на училище, за да помага повече вкъщи. „Но пък здравните осигуровки са много добри. Трудно е да напуснеш такава работа.“ Казаха ми, че са се запознали в колежа, и аз смутено си признах, че бях предположила, че бракът им е уреден.

Мийна избухна в смях.

— Какво говориш? Да не мислиш, че нямаше да накарам родителите ми да ми изберат някой по-добър от него?

Ейшък се обади:

— Снощи беше на друго мнение, скъпа.

Мийна:

— Защото се бях загледала в телевизора.

Когато в смях и закачки най-сетне се качихме по стълбите и излязохме на Сто шестдесет и трета улица, внезапно се озовах в един много различен Ню Йорк.

 

 

Сградите в тази част на Уошингтън Хайтс изглеждаха западнали: заковани с дъски витрини и провиснали пожарни стълбища, магазини за алкохол, заведения за бързо хранене и салони за красота с избелели и разлепени в краищата снимки на отдавна излезли от мода прически. Някакъв мъж мина край нас, докато псуваше тихичко и буташе пазарска количка с найлонови торби. Групички хлапета се мотаеха по ъглите, подвикваха си едно на друго, а по самия тротоар беше пълно с купчини торби с боклук, захвърлени една върху друга, като някои се бяха разтворили и изсипали съдържанието си на улицата. Нямаше го блясъка на Долен Манхатън, нито целеустремената енергия, която се носеше във въздуха из центъра. Тук сякаш всичко бе пропито с миризмата на пържено и разочарование.

Мийна и Ейшък, изглежда, не го забелязваха. Крачеха напред, свели глави един към друг, докато проверяваха по телефона дали майката на Мийна се оправя с децата. Мийна се обърна да види дали ги следвам и се усмихна. Аз погледнах през рамо, напъхах портфейла си по-дълбоко в джоба на палтото и побързах подире им.

Чухме протестиращите, преди да ги видим, из въздуха се носеше особена вибрация, която постепенно стана по-ясно различима, като далечно скандиране. Заобиколихме един ъгъл и там, пред прашната фасада на тухлена сграда, видяхме около сто и петдесет души, вдигнали плакати, да скандират, обърнати предимно към малък репортерски екип с камери. Когато приближихме, Мийна вдигна своя плакат във въздуха.

— Образование за всички! — викна тя. — Не ни отнемайте безопасните за децата ни места!

Врязахме се в тълпата и веднага бяхме погълнати от нея. Винаги бях смятала, че Ню Йорк е многообразен, но сега осъзнах, че бях забелязвала само цвета на кожата и облеклото на хората. Хората тук бяха различни. Възрастни жени с плетени шапки, младежи с бебета на гърба, млади чернокожи мъже със старателно сплетени коси, по-възрастни индийки със сарита. Хората бяха вдъхновени, обединени от обща цел и абсолютно решени да бъдат чути. Включих се в скандирането, видях как Мийна се усмихна и после продължи да прегръща своите съмишленици, докато се движеше из тълпата.

— Казаха, че ще го излъчат във вечерните новини. — Една по-възрастна жена до мен кимна доволно. — Само това забелязват онези чиновници от общинския съвет. Всички искат да са в новините.

Усмихнах се.

— Всяка година е едно и също, нали? Всяка година трябва да се борим, за да запазим общинския си център. И всяка година трябва все по-здраво да държим на своето.

— Аз… съжалявам. Не знам как е. Тук съм с едни приятели.

— Но си дошла да ни помогнеш. Това е важното. — Тя ме хвана за ръка. — Знаеш ли, че внукът ми води курсове. Плащат му да учи другите младежи на компютри. Наистина му плащат. Дава уроци и на възрастни. Помага им да кандидатстват за работа. — Тя плесна няколко пъти с ръце, за да ги стопли. — Ако общинският съвет затвори библиотеката, всички тези хора няма да има къде да отидат, и можеш да си сигурна, че градските съветници първи ще се оплачат, че младите висят по улиците. Знаеш, че е така. — Тя ми се усмихна и аз й отвърнах със същото.

Някъде напред Мийна отново беше вдигнала плаката си. Стоящият до нея Ейшък се наведе да поздрави момченцето на свой познат и го вдигна над главите на останалите, за да види по-добре. Изглеждаше много различен в тази тълпа, без униформа. Колкото и да бяхме приказвали досега, винаги го бях виждала през призмата на униформата му. Не се бях питала за живота му извън фоайето, как издържа семейството си, колко време пътува до работа или колко му плащат. Оглеждах тълпата, която бе попритихнала, след като камерите си бяха заминали, и се чувствах леко засрамена колко малко бях опознала истинския Ню Йорк. Това бе толкова част от града, колкото и лъскавите кули на Манхатън.

Скандирането продължи още близо час. Коли и камиони натискаха клаксони за поздрав, докато минаваха, а ние им отвръщахме с викове. Две библиотекарки излязоха с табли с топли напитки и ни ги раздадоха. Не си взех. Вече бях забелязала разпраните шевове по палтото на възрастната дама, окъсаните и износени дрехи на хората около мен. Една индийка и синът й прекосиха улицата и донесоха огромни, покрити с фолио табли с горещи зеленчукови кюфтенца и ние им се нахвърлихме, като й благодарихме от сърце.

— Благодарим ви — каза тя.

Моето беше с грах и картофи и толкова пикантно, че рязко си поех въздух, но беше божествено вкусно.

— Носят ни от тях всяка седмица, Бог да ги благослови — каза старата жена и изтръска трохички от шала си.

Една полицейска кола мина два-три пъти и полицаите вътре огледаха тълпата с безизразни лица.

— Помогнете ни да спасим библиотеката, господа! — викна им Мийна. Единият полицай извърна глава, но колегата му се усмихна.

По едно време двете с Мийна влязохме да използваме тоалетните и ми се удаде шанс да видя за какво де факто се боря. Сградата беше стара, с високи тавани, открити тръбни инсталации и някак смълчана: по стените бяха налепени рекламни брошури за безплатно обучение за възрастни, курсове по медитация, помощ при писане на автобиография за работа, както и предложение за заплащане от шест долара на час за лектор в курсовете. Но бе оживено, детският кът бе пълен с млади семейства, компютърната зала беше претъпкана с възрастни, които внимателно тракаха по клавиатурите, явно още неуверени какво точно правят. Няколко тийнейджъри седяха и тихичко си приказваха в ъгъла, други четяха книги, няколко бяха със слушалки на ушите. Изненадах се от двамата охранители, които стояха до бюрото на библиотекарите.

— Понякога се стига до сбивания. Тук всеки може да влезе свободно, нали разбираш? — шепнешком ми обясни Мийна. — Обикновено става дума за наркомани. Проблемите с тях са неизбежни.

Докато слизахме по стълбите, се разминахме с възрастна жена. Шапката й беше мръсна, синьото палто от изкуствена материя беше омачкано и износено, с разпрани шевове на раменете като еполети. Продължих да зяпам подире й, докато тя с мъка се качваше по стълбите, очуканите й чехли едва се задържаха на краката й, стиснала торбичка, от която се подаваше книга с тънки корици.

Останахме навън още час — достатъчно дълго, за да се отбие поредният репортер с екипа си, да ни зададе няколко въпроса и да обещае, че ще направи всичко по силите си репортажът да бъде излъчен по телевизията. След това, около един часа, тълпата започна да се разотива. С Мийна и Ейшък се запътихме към метрото, като двамата споделяха оживено кого са видели и с кого са приказвали на протеста и обсъждаха планираното за следващата седмица шествие.

— Какво ще правите, ако я затворят? — попитах ги вече в метрото.

— Честно? — обади се Мийна, докато нагласяше лентата в косата си. — Нямам представа. Но вероятно накрая все пак ще я затворят. Има друга, по-добре оборудвана сграда на около пет километра и казват, че можем да водим децата си там. Сякаш всички в квартала имат коли. Или възрастните могат да изминат пет километра в тридесетградусова жега. Но ще продължим да се борим.

— Трябва да има места, където хората от квартала да се събират. — Ейшък вдигна ръка и рязко разсече въздуха. — Където хората да се срещат и обменят идеи, а не само да се говори за пари. Книгите те учат за живота. Книгите те учат да разбираш другите. Но не можеш да си купуваш книги, когато едва смогваш да си плащаш наема. Затова библиотеката е от жизнена важност! Ако затворят библиотеката, Луиза, не затварят просто една сграда, а убиват надеждата.

Последва кратко мълчание.

— Обичам те, скъпи — каза Мийна и го целуна звучно по устата.

— И аз те обичам, скъпа.

Двамата впериха поглед един в друг, а аз изтърсих въображаеми трохички от палтото си и се помъчих да не мисля за Сам.

 

 

Ейшък и Мийна тръгнаха към апартамента на майка й да вземат децата си, като на раздяла ме прегърнаха и ме накараха да обещая, че ще ги придружа и следващата седмица. Отидох до закусвалнята, където си поръчах кафе и парче пай. Не можех да спра да мисля за протеста, за хората в библиотеката, за мръсните и осеяни с дупки улици около нея. Пред очите ми бяха разкъсаните шевове на палтото на онази жена, както и възрастната дама до мен, която толкова се гордееше с внука си. Сетих се за вдъхновения апел на Ейшък за общността. Спомних си как моят собствен живот бе променен от библиотеката в родния ми град и как Уил твърдеше, че „знанието е сила“. Как всяка книга, която сега прочитах — и почти всяко решение, което вземах — водеше началото си от онзи момент.

Замислих се над това, че всеки един от протестиращите в тълпата бе свързан с някой друг или им бе носил храна и напитки, или бе разговарял с тях, и как бях усетила прилива на енергия и удоволствието, които идваха от споделената цел.

Замислих се и за новия си дом, където в тихата сграда живееха около тридесет души и никой не говореше с никого, освен да се оплаче от някакво дребно нарушаване на личното му пространство, където явно никой никого не харесваше или изобщо не си правеше труда да опознае.

Седях, докато паят изстиваше в чинията ми.

 

 

Когато се прибрах, направих две неща: написах кратка бележка, за да благодаря на госпожа Де Уит за красивия шал, като споменах, че подаръкът й е оправил настроението ми за цяла седмица и че ако някога иска помощ за домашния си любимец, с удоволствие бих проучила подробно грижата за кучета. Сложих я в плик и я пъхнах под вратата й.

Почуках на вратата на Илария и дори не се стреснах, когато тя ми отвори и ме изгледа с открито подозрение.

— Минах покрай кафенето, където продават онези канелени курабийки, които обичаш, и ти взех. Заповядай. — Подадох й пликчето.

Тя го изгледа недоверчиво.

— Какво искаш?

— Нищо! — отвърнах. — Просто… да ти благодаря, че ми помогна с децата онзи ден. Освен това нали все пак работим заедно… — Свих рамене. — Това са само няколко курабийки.

Подадох й ги още по-отблизо, така че бе принудена да ги вземе от ръката ми. Погледна пликчето, после мен и за миг си помислих, че се кани да ми ги върне, затова побързах да й махна и да си тръгна.

Същата вечер влязох в интернет и потърсих всичко, което можеше да се намери за библиотеката: новите статии за бюджетните съкращения, заплахите за затваряне, славното й минало — „Местен тийнейджър благодарен на библиотека за спечелената стипендия за колежа“ — разпечатах си ключовите статии и запазих цялата полезна информация в отделна папка.

В девет без петнадесет в кутията ми се появи нов имейл. Беше със заглавие СЪЖАЛЯВАМ.

Лу,

Цяла седмица работя вечерни смени, а исках да ти пиша, когато имам повече от пет свободни минути и съм сигурен, че няма още повече да объркам нещата. Не ме бива много с думите. Но предполагам, че в случая само една дума е от значение. Съжалявам. Знам, че не би ми изневерила. Постъпих като пълен глупак, че изобщо си го помислих.

Проблемът е в това, че ми е трудно да сме толкова далеч един от друг и да не знам какво се случва с живота ти. Когато се срещаме, сякаш сме усилили до максимум усещането за всичко. Не можем просто да се отпуснем един с друг.

Знам, че времето ти в Ню Йорк е важно за теб, и не искам да го пилееш.

Още веднъж съжалявам.

Твой Сам ххх

Това бе най-близкото нещо до писмо, изпратено ми някога от него. Гледах вторачено думите известно време, опитвайки се да определя какво чувствам. Най-накрая написах:

Разбирам. Обичам те. Надявам се да успеем да се отпуснем един с друг, когато се видим по Коледа.

Лу ххх

Изпратих го, после отговорих на имейл от мама и писах на Трина. Направих го автоматично, като през цялото време мислех за Сам.

Да, мамо, ще погледна новите снимки на градината във Фейсбук. Да, знам, че дъщерята на Бърнис прави онази муцунка тип „кокоше дупе“ на всичките си снимки. Смята го за привлекателно.

Влязох в мрежата, после в профила си във Фейсбук и без да искам, се развеселих при вида на безбройните снимки на дъщерята на Бърнис с нацупените й устни. Видях снимките на мама в градинката ни, на новите столове, които била купила от градинския център. После, почти случайно, влязох в профила на Кейти Инграм. И мигновено съжалих. Там в пълния си блясък бяха качени седем нови снимки от вечерно излизане с колегите от Спешната помощ, вероятно онова, за което се бяха запътили, когато бях звъннала.

Или още по-лошо, може би ставаше дума за друго излизане.

Видях Кейти — в тъмнорозова копринена блуза, с огромна усмивка и многозначителен поглед, привела се над масата, за да обясни нещо; както и друга, на която на преден план бе шията й, понеже бе отметнала глава и се смееше. Видях и Сам, с овехтялото си сако и сива тениска, как стиска коктейл с едрата си ръка и се извисява с няколко сантиметра над всички останали. Всички бяха усмихната и изглеждаха щастливи. Сам ми се стори напълно отпуснат и спокоен. На всяка снимка Кейти Инграм беше притисната до него, сгушена до рамото му, докато седяха до масата в бара, или го гледаше втренчено, леко облегнала ръка на рамото му.