Джоджо Мойс
Все още аз (14)

Четиринадесета глава

Спахме до след десет часа, после отидохме в центъра до закусвалнята на „Кълъмбъс Съркъл“. Ядохме, докато ни заболяха стомасите, изпихме литри кафе и седяхме един срещу друг с допрени колене.

— Радваш ли се, че дойде? — попитах аз, сякаш не знаех отговора.

Той протегна ръка и нежно обхвана тила ми, след което се наведе над масата, за да може да ме целуне, и продължи да ме целува толкова дълго, че най-сетне получих всички отговори. Край нас седяха двойки на средна възраст с неделните си вестници, групичка странно облечени любители на нощните клубове, които явно още не си бяха лягали и които говореха един през друг, както и изтощени на вид двойки със сърдити деца.

Сам се облегна отново на мястото си и въздъхна дълбоко.

— Сестра ми винаги е искала да дойде тук. Струва ми се глупаво, че така и не го направи.

— Наистина ли? — пресегнах се и хванах ръката му, а той я обърна с дланта нагоре и после хвана пръстите ми.

— Да. Имаше цял списък с неща, които иска да направи, като да иде на бейзболен мач. На „Кикс“? Или „Никс“? Някакъв отбор, който много искала да гледа. И да яде в закусвалня в Ню Йорк. Но най-много от всичко искаше да се качи на върха на „Рокфелер Сентър“.

— Не на Емпайър Стейт Билдинг?

— Не. Казваше, че на Рокфелер било по-хубаво — имало някаква стъклена зала, от която можеш да гледаш навън. Явно оттам можела да се види дори Статуята на свободата.

Стиснах ръката му.

— Бихме могли да идем днес.

— Бихме могли — каза той. — Но това те кара да се замислиш, нали? — Посегна към кафето си. — Трябва да се възползваш от шанса, когато се появи.

В очите му се появи лека меланхолия. Не се опитах да я разсея. Знаех по-добре от всеки, че понякога трябва просто да те оставят да потъгуваш. Изчаках секунда, после казах:

— Така се чувствам всеки ден.

Той се обърна към мен.

— Сега ще кажа нещо, свързано с Уил Трейнър. — Заявих го като предупреждение.

— Добре.

— Почти всеки ден тук се чувствам така, сякаш той щеше да се гордее с мен.

Бях леко притеснена, докато го казвах, защото съзнавах колко жестоко бях измъчвала Сам в началото на връзката ни, когато непрекъснато му говорех за Уил, за това колко много е означавал за мен и каква зейнала рана е оставил в сърцето ми. Но той само кимна.

— И аз мисля така. — Погали с палец пръста ми. — Аз определено се гордея. С теб. Искам да кажа, че адски много ми липсваш. Но Господи, Лу, ти си фантастична. Дойде в този град, който не познаваш, и направи така, че тази работа, свързана с милионери и милиардери, да ти пасне като ръкавица, създаде си приятели, създала си свой собствен свят тук. Някои хора прекарват целия си живот, без да свършат и половината от това. — Той махна с ръка наоколо.

— И ти би могъл да го направиш. — Думите просто се изплъзнаха от устата ми. — Проверих го. Властите в Ню Йорк постоянно търсят добри служители в спешната помощ. Но съм сигурна, че и за теб ще се намери нещо. — Бях го изтърсила на шега, но щом думите излязоха от устата ми, осъзнах колко силно исках да се случи. Наведох се през масата. — Сам. Можем да си наемем малък апартамент в Куинс или някъде другаде и да бъдем заедно всяка нощ, в зависимост от непосилния ни график, разбира се, и можем да идваме тук всяка неделя сутрин. Ще бъдем заедно. Не би ли било страхотно?

„Човек има само един живот.“ Думите му отекваха в главата ми. „Кажи «да» — умолявах го мълчаливо. — Само кажи «да».“

Той се пресегна да хване дланта ми. После въздъхна.

— Не мога, Лу. Къщата ми още не е построена. Дори и да реша да я дам под наем, все пак трябва да я довърша. А и точно сега не мога да оставя Джейк. Трябва да знае, че съм наблизо. Поне още малко.

Насилих се да се усмихна, да се опитам да обърна всичко на шега.

— Разбира се! Беше просто глупава идея.

Той допря устни до дланта ми.

— Не е глупава. Просто е неизпълнима точно сега.

Решихме по негласно споразумение да не споменаваме евентуално спорни теми повече, но те се оказаха немалък брой — работата му, домашните му, бъдещето ни, затова се разходихме в парка „Хай Лайн“, после се отбихме от пътя и отидохме до магазина за винтидж дрехи, където Лидия ме поздрави като стара приятелка. Облякох се в розов гащеризон с пайети от седемдесетте години, после добавих кожено палто от петдесетте и сложих моряшка шапка, което разсмя Сам.

— Ето това вече — каза той, когато се появих от пробната кабинка в къса и свободно падаща рокля в сюрреалистично розово и жълто, — това е Луиза Кларк, която познавам и обичам.

— Показа ли ти синята коктейлна рокля? Онази с ръкавите?

— Не мога да реша между тази и коженото палто.

— Скъпа — каза Лидия, докато палеше нова цигара „Собрание“, — не можеш да носиш кожа на Пето Авеню. Хората няма да схванат иронията.

Когато най-сетне излязох от пробната, Сам стоеше до касата. Подаде ми един пакет.

— Роклята от шестдесетте — подсказа ми Лидия.

— Купил си ми я? — взех пакета от ръцете му. — Наистина ли? Не ти ли се стори твърде крещяща?

— Напълно откачена е — със сериозно лице заяви Сам. — Но ти изглеждаше толкова щастлива с нея… затова…

— О, боже, този си го бива — прошепна Лидия, докато си тръгвахме, стиснала цигара в ъгълчето на устните си. — Но следващия път го накарай да ти купи гащеризона. Стоеше ти адски готино.

Върнахме се в апартамента за няколко часа и дремнахме кротко, напълно облечени и прегърнати, прекалено натъпкани с въглехидрати. Към четири се събудихме с мъка и се разбрахме, че трябва да излезем и да си направи последна разходка заедно, защото Сам трябваше да хване самолета в осем сутринта на другия ден. Докато си събираше малкото вещи в стаята ми, аз отидох в кухнята да направя чай и заварих там Нейтън да бърка някакъв протеинов шейк. Той се ухили.

— Чух, че твоят човек е тук.

— Абсолютно нищо ли не остава скрито в този коридор? — Напълних чайника и го сложих на печката.

— Не и когато стените са толкова тънки, скъпа — отвърна той. — Шегувам се! — побърза да каже, когато се изчервих до корените на косата си. — Нищо не съм чул. Но по изчервяването ти съдя, че си прекарала добре снощи!

Канех се да го ударя с нещо, но тогава на вратата се появи Сам. Нейтън спря пред него, протегна му ръка.

— О. Прочутият Сам. Радвам се да се запознаем най-сетне, приятел.

— И аз се радвам.

Зачаках нервно да видя дали няма да почнат да се мерят кой е по-голям мъж от другия. Но Нейтън бе сдържан по природа, а Сам явно още бе в добро настроение след двадесет и четири часа добра храна и секс. Просто си стиснаха ръце и си размениха любезности.

— Ще излизате ли тази вечер? — Нейтън изгълта набързо напитката си, докато подавах на Сам чаша чай.

— Мислехме да се качим на върха на „Рокфелер Сентър“. Имаме специална мисия.

— О, скъпите ми те. Хич не ви трябва да се редите на опашки в последната ви вечер заедно. Елате в „Холидей Коктейл Лаундж“ в Ист Вилидж. Имам среща с момчетата там. Лу, ти се запозна с тях последния път, когато излизахме. Има някакво ново шоу. Винаги е пълно и весело.

Погледнах към Сам. Той сви рамене. Бихме могли да се отбием за час, предложих аз. А после да идем и до Рокфелер. Там беше отворено до единадесет и петнадесет.

 

 

Три часа по-късно се бяхме скупчили нагъсто около една отрупана маса, мислите ми бяха леко замъглени от коктейлите, които изникваха един след друг пред мен. Бях си облякла щурата розово-жълта рокля, за да покажа на Сам колко много ми харесва. Той междувременно, както ставаше с мъжете, които обичат компанията на събратята си, се беше сприятелил с Нейтън и неговите хора. Шумно обясняваха един на друг каква музика харесват и си разправяха невероятни преживелици по разни концерти от младините си.

Докато се усмихвах и се включвах частично в разговора им, мислено бях заета да изчислявам с колко точно бих могла да допринасям финансово, така че Сам да може да идва тук два пъти по-често, отколкото бяхме предвидили първоначално. Не можеше да се отрече колко хубаво ни беше заедно.

Сам стана от масата да вземе поредните питиета.

— Ще взема и нещо за хапване — каза той. Кимнах. Знаех, че е добре да хапна нещо, за да не ме хване алкохолът.

И тогава усетих нечия ръка на рамото си.

— Май наистина ме следиш! — Джош се усмихваше насреща ми, белите му зъби блестяха. Рязко се изправих и се изчервих. Обърнах се, но Сам беше на бара с гръб към нас.

— Джош! Здравей!

— Нали знаеш, че това е другият ми най-любим бар? — Беше с мека раирана синя риза с навити ръкави.

— Не знаех! — Гласът ми бе изтънял, говорех твърде високо.

— Вярвам ти. Искаш ли нещо за пиене? Тук правят страхотни старомодни коктейли. — Пресегна се и докосна лакътя ми.

Аз подскочих, сякаш ме бе опарил.

— Да, знам. Но не искам. Благодаря. Тук съм с компания и… — Обърнах се тъкмо навреме, за да видя как Сам пристига с табла с напитки и няколко сандвича.

— Здрасти — каза той и погледна към Джош, преди да остави таблата на масата. После се изправи бавно и този път го огледа внимателно.

Стоях със сковани до тялото ръце.

— Джош, това е Сам, моят… моят приятел. Сам, това е… Джош.

Сам се бе вторачил в него, сякаш се опитваше да проумее нещо.

— Да — каза той накрая. — И сам щях да се сетя. — Погледна към мен, после отново към Джош.

— Вие… искате ли по едно питие? Виждам, че вече си имате, но с удоволствие ще ви почерпя с още едно. — Джош махна към бара.

— Не. Благодаря, човече — каза Сам, който остана прав, така че стърчеше поне с половин глава над Джош. — Мисля, че си имаме всичко необходимо.

Последва неловко мълчание.

— Ами добре тогава. — Джош ме погледна и кимна. — Радвам се, че се запознахме, Сам. Дълго ли ще останеш?

— Достатъчно дълго. — Усмивката на Сам не стигна до очите му. Никога не го бях виждала толкова настръхнал.

— Добре, тогава… ще ви оставям. Луиза, ще се видим някой път. Приятна вечер на всички.

Вдигна длани пред гърдите си като помирителен жест. Отворих уста, но нищо не ми звучеше подходящо в случая, затова само помахах.

Сам се отпусна тежко на мястото си. Погледнах през масата към Нейтън, който беше запазил безизразен вид. Другите в компанията явно не бяха забелязали нищо и още обсъждаха цените на билетите и последния концерт, на който бяха ходили. Сам за известно време потъна в мислите си. Най-сетне вдигна очи. Пресегнах се да хвана ръката му, но той не стисна моята в отговор.

Настроението ни така и не се оправи. В бара беше прекалено шумно, за да говоря с него, а и не бях сигурна какво да му кажа. Отпивах от коктейла си и мислено прехвърлях хиляди аргументи в главата си. Сам пиеше от бирата си, кимаше и се усмихваше на шегите на останалите, но аз забелязах издайническото потръпване на челюстта му и знаех, че вече не му е до майтапи. В десет се разделихме с тях и си викнахме такси да се прибираме.

Оставих той да го повика.

Качихме се със служебния асансьор, както ни бяха посъветвали, и се ослушахме в коридора, докато се промъквахме към стаята ми. Господин Гопник явно си бе легнал.

Сам не проговори. Отиде в банята да се преоблече и затвори вратата, изпънал гръб. Чух го да си мие зъбите и да си изплаква устата, докато се пъхах в леглото, чувствайки се едновременно виновна и ядосана. Той остана вътре цяла вечност. Най-накрая отвори вратата и застана на прага по боксерки. Белезите по корема му все още бяха яркочервени.

— Държах се като глупак.

— Абсолютно.

Той въздъхна тежко. Погледна към снимката ми на Уил, сгушена между неговата и една на сестра ми с Том, който бе пъхнал пръст в носа си.

— Извинявай. Просто се изненадах. Колко много прилича на…

— Знам. Но това е все едно да кажеш, че е странно да се виждаш със сестра ми, която прилича на мен.

— Само дето тя не прилича на теб. — Той повдигна вежди. — Какво?

— Чакам да кажеш, че съм много по-хубава от нея.

— Много по-хубава си.

Отметнах завивките, за да дойде при мен, и той се настани в леглото.

— Много по-хубава си от сестра си. Несравнимо по-хубава. Направо си супермодел. — Сложи ръка на бедрото ми. Дланта му беше топла и тежка. — Но с по-къси крака. Така по-добре ли е?

Опитах се да прикрия усмивката си.

— По-добре е. Но беше доста грубо да кажеш, че краката ми са къси.

— Имаш красиви крака. Любимите ми. Краката на супермоделите са… скучни. — Завъртя се и се настани върху мен. Всеки път, когато го правеше, нещо в мен неволно пламваше и трябваше да положа усилие да не се размърдам. Той се облегна на лакти, така че да остана заклещена напълно под него, после се вгледа в лицето ми, което аз се мъчех да запазя сериозно, макар сърцето ми да биеше лудешки.

— Мисля, че успя да изплашиш до смърт горкичкия човек — казах аз. — Изглеждаше, сякаш се каниш да го удариш по лицето.

— Защото донякъде исках да го направя.

— Ти си пълен идиот, Сам Фийлдинг. — Надигнах се и го целунах, а когато отвърна на целувката ми, и той се усмихваше. Брадата му бе набола с гъсти косъмчета, които не си бе направил труда да обръсне.

Този път беше нежен. Отчасти защото сега смятахме, че стените са тънки, а той не биваше да е тук. Но мисля, че освен това и двамата бяхме внимателни един с друг след неочакваните събития тази вечер. Всяко негово докосване беше с някакво особено благоговение. Казваше ми, че ме обича, тихо и нежно и гледаше право в очите ми, докато го произнасяше. Думите отекваха в мен като трус при леко земетресение.

Обичам те.

Обичам те.

И аз те обичам.

 

 

Бяхме навили будилника за пет без петнадесет и се събудих с проклятие, прокудена от съня от резкия му звук. До мен в леглото Сам придърпа възглавница върху очите си. Налагаше се да го сритам, за да се събуди.

Избутах го, мърморещ, към банята, пуснах душа и отидох в кухнята да направя кафе и за двама ни. Когато се върнах, го чух да спира душа. Седнах на ръба на леглото, отпих от кафето си и се зачудих чия беше великата идея да пием силно алкохолни коктейли в неделя вечер. Вратата на банята се отвори тъкмо когато се бях отпуснала тежко на възглавницата.

— Може ли да обвиня теб за коктейлите? Все някой трябва да е виновен. — Главата ми туптеше. Внимателно я вдигнах и пак я отпуснах. — Какво изобщо имаше в тях? — притиснах пръсти към слепоочията си. — Сигурно са били двойни. Обикновено не се чувствам толкова зле. О, боже. Трябваше да си идем на „Рокфелер Сентър“.

Той мълчеше. Обърнах глава към него. Стоеше на прага на банята.

— Искаш ли да ми кажеш нещо за това?

— За кое? — Надигнах се и седнах. Беше заметнал кърпа около кръста си и държеше малка бяла правоъгълна кутийка. За един кратък миг си помислих, че ще ми подари бижу, и за малко да се засмея. Но когато ми подаде кутийката, той съвсем не се смееше.

Взех я от ръката му. И се вторачих невярващо в тест за бременност. Кутийката беше отворена и бялата пластмасова тест лента вътре беше използвана. Погледнах и разсеяно отбелязах, че няма синя черта, после вдигнах очи, временно изгубила дар слово.

Той седна тежко на ръба на леглото.

— Използвахме презерватив, нали? Последния път, когато бях тук. Използвахме презерватив.

— Какво…? Къде го намери?

— В кошчето ти. Наведох се да си изхвърля самобръсначката.

— Не е мой, Сам.

— Някой друг използва ли тази баня?

— Не.

— Тогава защо не знаеш чий е?

— Не знам! Но не е мой! Не съм правила секс с никого другиго! — Докато се оправдавах, осъзнах, че дори самият факт, че настояваш, че не си правил секс с другиго, може да означава, че се опитваш да скриеш, че си правил секс. — Знам как изглежда, но нямам представа как това нещо се е озовало в банята ми!

— Затова ли все ми натякваш за мен и Кейти? Защото се чувстваш гузна, че се срещаш с някого? Как се нарича това? Прехвърляне на вина? Затова… затова ли беше толкова… различна онази нощ?

Въздухът в стаята сякаш внезапно изчезна. Почувствах се, сякаш са ме ударили. Вторачих се в него.

— Наистина ли го мислиш? След всичко, през което минахме?

Той не каза нищо.

— Ти… наистина ли мислиш, че бих ти изневерила?

Беше блед и шокиран като мен.

— Просто мисля, че ако нещо прилича на патица и кряка като патица, тогава обикновено си е точно патица.

— Аз не съм ти някаква проклета патица… Сам. Сам.

Обърна неохотно глава.

— Не бих ти изневерила. Не е мой. Трябва да ми повярваш.

Огледа внимателно лицето ми.

— Не знам колко пъти да ти го кажа. Не е мой.

— Заедно сме от толкова малко време. И през по-голямата част бяхме разделени. Аз не мога…

— Какво не можеш?

— Просто една от онези ситуации, нали знаеш? Ако споделиш с приятелите си в бара? Те ще те изгледат само и ще кажат: „Човече“…

— Тогава не говори с тъпите си приятели в бара! Чуй ме!

— Искам да ти вярвам, Лу!

— Тогава къде, по дяволите, е проблемът?

— Той изглежда също като Уил Трейнър! — Избликна от него, сякаш повече не можеше да го сдържа в себе си. Седна на леглото. Опря глава в ръцете си. И после го каза отново, тихо: — Изглежда точно като Уил Трейнър.

Очите ми бях пълни със сълзи. Избърсах ги с длан, като ми беше ясно, че така вероятно съм размазала вчерашната си спирала по цялото си лице, но не ме беше грижа. Когато заговорих, гласът ми беше тих и суров и не звучеше особено като моя.

— Ще го кажа още само веднъж. Не съм спала с никого другиго. Ако не ми вярваш, аз… Ами не знам какво правиш тук тогава.

Той не каза нищо, но мълчаливият му отговор сякаш се понесе тихо между нас: „Нито пък аз“. Стана и отиде при сака си. Извади оттам някакъв панталон и го нахлузи, като го издърпа нагоре с гневни и резки движения.

— Трябва да вървя.

Не можех да кажа нищо повече. Останах на леглото и го наблюдавах, като се чувствах едновременно съсипана и разгневена. Мълчах, докато той се обличаше и прибираше останалите си вещи в сака. После го метна през рамо, отиде до вратата и се обърна.

— Лек път — казах аз. Не можах да се усмихна.

— Ще ти звънна, когато се прибера.

— Добре.

Наведе се и ме целуна по бузата. Не вдигнах поглед, когато той отвори вратата. Остана там за още миг, после си тръгна и затвори тихо след себе си.

 

 

Агнес се върна у дома по обед. Гари я взе от летището и тя се прибра някак странно потисната, сякаш не искаше особено да е тук. Поздрави ме, без да си свали слънчевите очила, с едно формално „здрасти“ и се оттегли в гардеробната си, където остана зад заключената врата цели четири часа. Късно следобед се появи, изкъпана и облечена, и се усмихна насила, когато влязох в кабинета й, понесла готовите табла с цветови схеми. Обясних й всичко за цветовете и материите, а тя кимаше разсеяно, но си личеше, че изобщо не разбира какво бях направила. Оставих я да си изпие чая, после изчаках, докато Илария слезе долу. Затворих вратата на кабинета и тя ме погледна.

— Агнес — тихо започнах аз. — Въпросът ми може да ти прозвучи малко странно, но ти ли хвърли тест за бременност в банята ми?

Тя примигна насреща ми над чая си. После остави чашата върху чинийката и се нацупи.

— О. Това ли било. Да, щях да ти кажа.

Усетих как гневът се надига като жлъч в мен.

— Щяла си да ми кажеш? Знаеш ли, че приятелят ми го намери?

— Приятелят ти е дошъл за уикенда? Колко хубаво! Добре ли си прекарахте?

— Да, до момента, когато намери използван тест за бременност в банята ми.

— Но ти си му казала, че не е твой, нали?

— Казах му, Агнес. Но странно, мъжете стават леко подозрителни, когато намерят тест за бременност в банята на приятелката си. Особено когато тя живее на три хиляди мили от тях.

Тя махна с ръка, сякаш да омаловажи тревогите ми.

— Ако ти има доверие, всичко ще бъде наред. Ти не му изневеряваш. Не може да е толкова глупав.

— Но защо? Защо си изхвърлила теста за бременност в моята баня?

Тя замълча. Озърна се наоколо, сякаш да провери дали вратата на кабинета е добре затворена. Внезапно изражението й стана сериозно.

— Защото, ако го бях оставила в моята баня, Илария щеше да го намери — спокойно обясни тя. — А не мога да допусна Илария да види подобно нещо. — Вдигна ръце, сякаш искаше да каже, че съм крайно недосетлива. — Ленард беше пределно ясен, когато се оженихме. Никакви деца. Сключихме сделка.

— Наистина ли? Но това не е… Ами ако решиш, че искаш да имаш деца?

Тя сви устни.

— Това няма да се случи.

— Но… ти си на моите години. Как можеш да си сигурна? Аз често не съм сигурна дали искам да продължа да си купувам същия балсам за коса. Много хора си променят решенията.

— Няма да имам деца от Ленард — сопна се тя. — Ясно? Стига с тези приказки за деца.

Изправих се крайно неохотно, а тя извърна глава с решително изражение.

— Съжалявам. Много съжалявам, ако съм ти причинила неприятности. — Притисна длан към челото си. — Ясно? Съжалявам. Сега отивам да тичам. Сама.

 

 

Илария беше в кухнята, когато влязох там малко по-късно. Мачкаше огромна топка тесто в някаква купа с отмерени и резки движения и не вдигна очи към мен.

— Мислиш, че ти е приятелка.

Спрях с чаша, протегната към кафемашината.

Тя продължи да блъска тестото с особена жестокост.

— Онази уличница ще те продаде и хвърли на кучетата, само и само да си спаси кожата.

— Не ми помагаш особено, Илария — казах аз. Това сигурно беше първият път, в който й отвръщах. Напълних си чашата и тръгнах към вратата. — И ако искаш ми вярвай, но и ти не знаеш всичко.

Чух изсумтяването й чак в другия край на коридора.

Слязох долу до офиса на Ейшък да взема дрехите на Агнес от химическото чистене и останах да си побъбря няколко минути с него, за да разсея мрачното си настроение. Ейшък винаги беше уравновесен и позитивен. Разговорите с него бяха като да погледнеш през прозорец към един по-светъл свят. Когато се върнах горе в апартамента, видях подпряна на входната врата малка и леко омачкана найлонова торбичка. Наведох се да я взема и открих, за своя изненада, че е адресирана до мен. Или поне до „Луиза, така мисля, че се казва“.

Отворих я в стаята си. Вътре, увит в рециклирана опаковъчна хартия, беше сгънат винтидж шал от „Биба“, украсен с принт на паунови пера. Разгънах го и го увих около врата си, наслаждавайки се на лекия блясък на материята и мекото трептене на цветовете в сумрачната стая. Ухаеше на карамфил и стар парфюм. Бръкнах в торбичката и намерих картичка. Името отгоре бе отпечатано с тъмносиньо мастило, с едър шрифт с много завъртулки: Марго де Уит. Под него с треперлива ръка бе написано: „Благодаря, че ми спаси кучето“.