Джоджо Мойс
Все още аз (11)

Единадесета глава

Скъпи Том,

Изпращам ти бейзболна шапка, защото с Нейтън бяхме на истински бейзболен мач вчера и всички играчи носеха такива, е, всъщност те бяха с каски, но това е традиционната шапка. Взех една за теб и една за един друг мой познат. Кажи на майка ти да те снима с нея, за да мога да закача снимката на стената си тук!

Не, съжалявам, но в тази част на Америка няма никакви каубои — но днес ще ходя в кънтри клуб, така че ще си държа очите отворени, в случай че някой мине оттам с коня си.

Благодаря ти за много хубавата рисунка на дупето ми с моето въображаемо куче. Не знаех, че задникът ми е толкова морав под панталона, но ще го имам предвид, ако някога реша да се разходя гола покрай Статуята на свободата като на рисунката ти.

Мисля, че твоята версия на Ню Йорк е дори по-вълнуваща от действителността.

С много обич, леля Лу ххх

 

 

Кънтри клубът „Гранд Пайнс“ се простираше сред безброй декари пищна зелена природа, в която дърветата и полята се редуваха толкова идеално подредени и в толкова наситено зелено, сякаш са били измислени от някое седемгодишно хлапе с цветни моливи. В едно свежо и ясно утро Гари бавно мина по дългата алея, а когато колата спря пред ниската и доста обширна бяла сграда, един младеж в бледосиня униформа пристъпи към нея и отвори вратата на Агнес.

— Добро утро, госпожо Гопник. Как сте?

— Много добре, благодаря, Ранди. Ти как си?

— Много добре, госпожо. Вече е доста оживено тук. Голям ден предстои!

Понеже господин Гопник имаше извънредна работа, на Агнес се бе паднала честта да поднесе на Мери, една от дългогодишните служителки в неговия кънтри клуб, подаръка по случай пенсионирането й. Агнес доста явно бе изразила мнението си за това през цялата предходна седмица. Мразела кънтри клуба. Бившата госпожа Гопник можело да е там. Агнес мразела да говори пред хора. Не можела да го направи без Ленард. Но този път той беше непреклонен. „Ще ти помогне да затвърдиш позицията си, скъпа. И Луиза ще бъде с теб.“

Упражнявахме речта и съставихме план. Да пристигнем в Голямата зала възможно най-късно, в последния момент, преди да поднесат ордьоврите, така че, докато заемаме местата си, да се извиним за ужасния трафик в Манхатън. Мери Ландър, жената, която щеше да се пенсионира, щеше да се изправи пред всички след кафето в два часа и няколко души щяха да кажат хубави думи за нея. После Агнес щеше да стане, да се извини за отсъствието на господин Гопник и също да каже няколко хубави думи за Мери, преди да й поднесе подаръка за пенсионирането. Щяхме да изчакаме дипломатично около половин час и после да си тръгнем, като обясним, че имаме важна работа в града.

— Мислиш ли, че роклята е подходяща? — Агнес беше с необичайно консервативен тоалет от две части: права рокля в цвят фуксия и по-бледорозово сако с къси ръкави, допълнен от перлено колие. Не беше в неин стил, но напълно разбирах желанието й да усеща, че носи предпазна броня.

— Идеална е. — Тя си пое въздух, а аз леко я сръчках с усмивка. Тя пое ръката ми и за миг я стисна. — Влизаме и излизаме — казах аз. — Нищо работа.

— Да им натрием носовете — измърмори тя и се усмихна леко.

Самата сграда бе доста просторна и светла, стените бяха боядисани в цвят магнолия, имаше огромни вази с цветя, а мебелите бяха копия на старинни такива. Коридорите бяха с дъбова ламперия, по стените имаше окачени портрети на основателите, мълчаливи и тихи служители минаваха от стая в стая и навсякъде се носеха приглушени разговори и случаен лек звън от някоя кристална или порцеланова чаша. Всяка гледка бе красива и сякаш всички нужди бяха предварително задоволени.

Голямата зала беше пълна, имаше близо шестдесет елегантно подредени маси, край които седяха добре облечени жени, бъбрещи си на чаша минерална вода или плодов пунш. Прическите им бяха перфектни, а предпочитаното облекло бе скъпо и елегантно — отлично скроени рокли със сака от букле или грижливо съчетани пола и блуза. Въздухът бе натежал от омайваща смесица от парфюми. Тук-там на масите седеше по някой самотен мъж, обграден от жени, но те изглеждаха странно безполови в тази предимно женска среда.

За случайния наблюдател — или за средностатистическия мъж вероятно — едва ли имаше нещо нередно. Леко извръщане на глави, недоловимо спадане на нивото на шума, докато минавахме, лекото свиване на устни. Аз вървях зад Агнес и когато внезапно спря за миг, за малко да се сблъскам с нея. И тогава видях разпределението на гостите на масата: Табита, млад мъж, по-възрастен мъж, две жени, които не познавах, и точно до мен една по-възрастна жена, която вдигна глава и погледна Агнес право в очите. Когато сервитьорът пристъпи напред и издърпа стола за Агнес, тя се озова точно срещу „тъмнолилавото“, самата Катрин Гопник.

— Добър ден — поздрави Агнес, обръщайки се към всички на масата, като някак успя да не погледне към първата госпожа Гопник.

— Добър ден, госпожо Гопник — отвърна на поздрава мъжът, който седеше от моята страна на масата.

— Господин Хенри — с колеблива усмивка поздрави Агнес. — Таб. Не си споменавала, че ще идваш днес.

— Не мисля, че сме длъжни да те информираме за всяка своя постъпка — отвърна Табита.

— А вие коя сте?

Възрастният господин от дясната ми страна се обърна към мен. Тъкмо щях да отвърна, че съм приятелка на Агнес от Лондон, когато осъзнах, че не бе възможно.

— Аз съм Луиза — представих се. — Луиза Кларк.

— Емет Хенри — представи се и той и ми протегна съсухрената си ръка. — За мен е удоволствие да се запознаем. Английски акцент ли долавям?

— Да, така е. — Вдигнах очи да благодаря на сервитьорката, която ми сипваше вода.

— Колко очарователно. На гости ли сте тук?

— Луиза е асистентка на Агнес, Емет. — Гласът на Табита се разнесе над масата. — Агнес е придобила неочаквания навик да води служителите си на светски събития.

Страните ми почервеняха. Усещах изгарящия ме изпитателен поглед на Катрин Гопник, както и на останалите край масата.

Емет се замисли.

— Е, както знаете, моята Дора водеше своята болногледачка Либи навсякъде със себе си през последните десет години. На ресторант, на театър, където и да отидехме. Казваше, че Либи е много по-интересен събеседник от мен. — Той ме потупа по ръката и се засмя, при което неколцина на масата любезно го последваха. — Опасявам се, че беше права.

И просто така бях спасена от социално унижение от един осемдесет и шест годишен мъж. Емет Хенри си бъбреше с мен по време на ордьовъра със скариди, като ми разказваше за годините си в кънтри клуба, дългогодишната си кариера на адвокат в Манхатън и оттеглянето си в дом за възрастни хора недалеч оттук.

— Идвам тук всеки ден. Така се поддържам във форма, а и винаги има хора, с които да си поговоря. Това е моят дом извън дома.

— Много е красиво — казах аз и надникнах през рамо. Няколко глави моментално се извърнаха. — Разбирам защо ви се идва тук.

Агнес изглеждаше спокойна, но забелязах леко потрепване на ръцете й.

— О, това е сграда с историческо значение, скъпа моя. — Емет махна с ръка към една от стените, където имаше плакет. — Датира още от… — Той поспря, за да се увери, че внимавам напълно, после обяви тържествено: — Хиляда деветстотин тридесет и седма година.

Не ми се искаше да му казвам, че на нашата улица в Англия има по-стари общински жилища. Мисля дори, че мама имаше чифт чорапогащници на повече години. Само кимнах, усмихнах се, дъвчех си пилето с гъби и се чудех дали има начин да се приближа до Агнес, която очевидно беше нещастна.

Обядът се проточи. Емет ми разказваше безкрайни истории за клуба и забавни случки с хора, за които не бях и чувала, а от време на време Агнес ме поглеждаше и аз й се усмихвах, но виждах как помръква. Чуждите погледи непрекъснато тайничко се спираха на нашата маса и хората скланяха глави един към друг. Двете госпожи Гопник седят на сантиметри една от друга! Представете си само! След основното ястие се извиних и станах от мястото си.

— Агнес, би ли ми показала къде е тоалетната? — Реших, че дори и десет минути далеч от тази зала ще й се отразят добре.

Преди тя да успее да отговори, Катрин Гопник остави салфетката си на масата и се обърна към мен.

— Аз ще ти я покажа, скъпа. Натам съм тръгнала. — Взе чантичката си и застана до мен, изчаквайки. Погледнах към Агнес, но тя не помръдна.

После кимна.

— Върви. Аз… ще си довърша пилето — каза тя.

Последвах госпожа Гопник между масите в Голямата зала и навън по коридора, докато мислите ми препускаха бясно. Минахме по дълъг, застлан с мокет коридор, като аз вървях на няколко крачки след нея, после спряхме пред тоалетните. Тя отвори махагоновата врата и застана встрани, давайки ми път да мина пред нея.

— Благодаря — измърморих и побързах да вляза в една кабинка. Дори не ми се пишкаше. Просто седнах на седалката, надявайки се, че ако остана вътре достатъчно дълго, тя може да си тръгне, преди да изляза, но когато се подадох навън, тя стоеше до мивките и освежаваше червилото си. Погледът й се плъзна към мен, докато си миех ръцете.

— Значи сега живееш в стария ми дом — каза тя.

— Да. — Не виждах смисъл да отричам.

Тя нацупи устни, после, явно доволна, прибра червилото.

— Трябва да е доста неловко за теб.

— Просто си върша работата.

— Хм.

Тя извади от чантата си малка четка и леко приглади косата си. Зачудих се дали би било грубо да си тръгна и дали етикетът не ме задължаваше да се върна на масата заедно с нея. Подсуших ръцете си и се наведох към огледалото, оглеждайки за размазана спирала под очите си, като се стараех да мине повече време.

— Как е съпругът ми?

Примигнах.

— Ленард. Как е той? Едва ли издаваш голяма тайна, като ми кажеш. — Отражението й ме гледаше вторачено.

— Аз… не го виждам често. Но изглежда добре.

— Чудех се защо не е тук. Дали артритът не го тормози отново?

— О. Не. Мисля, че има служебен ангажимент.

— Служебен ангажимент. Е, предполагам, че това е добра новина. — Тя грижливо прибра четката в чантата и извади пудра. Потупа леко с тампончето носа си по два пъти от всяка страна, после затвори кутийката. Не знаех какво да правя. Зарових в чантата си, мъчейки се да си спомня дали си бях взела пудрата. И тогава госпожа Гопник се обърна към мен. — Щастлив ли е той?

— Извинете?

— Въпросът е съвсем ясен.

Сърцето ми сякаш се блъскаше в гърдите.

Гласът й бе мелодичен, равен.

— Таб не иска да говори с мен за него. Още му е доста ядосана, макар да го обича силно. Винаги е била момичето на татко. Затова си мисля, че едва ли би могла да бъде обективна.

— Госпожо Гопник, с цялото ми уважение, наистина не смятам, че е моя работа да…

Тя извърна глава настрани.

— Не. Вероятно не е. — Внимателно прибра пудрата в чантичката си. — Убедена съм, че мога да отгатна какво са ви казали за мен, госпожице…?

— Кларк.

— Госпожице Кларк. Но съм сигурна, че знаете, че животът рядко е черно-бял.

— Така е. — Преглътнах. — Знам също и че Агнес е добър човек. Умна е. Мила. Образована. И не е златотърсачка. Както сама казвате, тези неща рядко са еднозначни.

Очите й срещнаха моите в огледалото. Останахме така още няколко секунди, после тя затвори чантичката си и с един последен поглед в огледалото ми отправи изкуствена усмивка.

— Радвам се, че Ленард е добре.

 

 

Когато се върнахме на масата, поднесоха десертите с кафето, разговорите постепенно стихнаха и обядът вървеше към своя край. Няколко от възрастните дами бяха отведени до тоалетната, при което бастуните им трябваше да се измъкват изпод краката на столовете, в които се блъскаха, и това предизвика лека суматоха. Управителят на клуба, който носеше официален костюм и се бе изпотил, се изправи на малкия подиум в единия край на залата. Той любезно благодари на всички присъстващи, после каза няколко думи за предстоящите събития в клуба, включително и за благотворителната вечеря след две седмици, поканите за която вече били разпродадени, факт, който бе посрещнат с овации. Накрая заяви, че е време за специално изявление, и погледна към нашата маса.

Агнес издиша дълбоко и стана, а погледите на всички в залата се впериха в нея. Тя отиде до подиума и зае мястото на управителя пред микрофона. Изчака, докато той доведе една възрастна афроамериканка в тъмен костюм. Жената размахваше ръце, сякаш искаше да каже, че е излишно да се вдига толкова шум. Агнес й се усмихна, пое си дълбоко въздух, както я бях инструктирала, после остави двете си малки картончета с речта на високата масичка и заговори ясно и отчетливо.

— Добър ден на всички. Благодаря ви, че дойдохте, и благодаря на персонала за вкусния обяд.

Гласът й бе перфектно модулиран, думите се ронеха от устата й като полирани скъпоценни камъни след часовете на упражнения през изминалата седмица. Разнесе се одобрително мърморене. Погледнах към госпожа Гопник, чието изражение бе неразгадаемо.

— Както мнозина от вас знаят, днес е последният ден на Мери Ландър в клуба. Искаме да й пожелаем всичко добро. Ленард ме помоли да ти предам, че много съжалява, но е възпрепятстван да присъства лично. Той цени високо всичко, което си направила за клуба, и е сигурен, че и останалите споделят мнението му. — Тя поспря, както я бях посъветвала. Залата затаи дъх и по лицата на жените се изписа очакване. — Мери започва работа в „Гранд Пайнс“ през хиляда деветстотин шестдесет и седма година като помощник в кухнята и се издига до позицията на помощник-управител на клуба. Мери, твоето присъствие и работата ти значат много за всички ни, ти наистина ще ни липсваш. Ние, както и останалите членове на клуба, бихме искали да ти връчим този подарък и да ти пожелаем да се наслаждаваш пълноценно на пенсионирането си.

Последваха учтиви аплодисменти, на Агнес й подадоха стъклена скулптура във формата на свитък с гравираното име на Мери. Тя я подаде на възрастната жена с усмивка и остана така, докато хората правеха снимки. После се оттегли от подиума и се върна на масата, като лицето й бе пламнало от облекчение, че вече не е нужно да бъде центърът на вниманието на всички в залата. Наблюдавах как Мери позираше за нови снимки, този път с управителя. Тъкмо щях да се наведа към Агнес да я поздравя, когато Катрин Гопник се изправи.

— Всъщност — обади се тя и гласът й се разнесе над бъбренето на останалите. — Бих искала да кажа няколко думи.

Качи се на подиума и подмина високата масичка. Взе подаръка на Мери от ръката й и го подаде на управителя. После сграбчи ръцете на Мери в своите.

— О, Мери — каза тя, а после се обърна, така че и двете да са с лице към гостите, и продължи: — Мери, Мери, Мери. Колко си ни скъпа само.

Из залата се разнесоха спонтанни аплодисменти. Госпожа Гопник кимна и изчака, докато заглъхнат.

— През годините дъщеря ми порасна, докато ти се грижеше за нея — и за нас — през стотиците, не — хилядите часове, които сме прекарали тук. Толкова щастливи мигове. Ти беше насреща и при най-малкия проблем, уреждаше нещата, бинтоваше ожулените колене и винаги имаше подръка торбичка с лед за някоя пукната глава. Мисля, че всички помним случката в хангара за лодки!

Последва бурен смях.

— Ти обожаваше децата ни. С Ленард винаги сме смятали това място за убежище, защото тук се чувствахме спокойни и щастливи. Тези красиви морави са били свидетели на толкова много приятни преживявания и толкова смях. Докато ние играехме голф или се наслаждавахме на страхотни коктейли с приятели, ти бе неизменно до нас и се грижеше за децата ни или ни поднасяше от своя несравним студен чай. Всички обожаваме специалния студен чай на Мери, нали, приятели?

Последваха възторжени викове. Забелязах, че Агнес се стегна и механично заръкопляска, сякаш не бе съвсем сигурна какво друго да направи.

Емет се наведе към мен.

— Студеният чай на Мери е невероятен. Не знам какво слага в него, но Бог ми е свидетел, направо е убиец. — Той вдигна очи към небето.

— Табита днес дойде специално от града, както мнозина от нас, защото знам, че не гледа на теб като на служител, а те смята за част от семейството. Всички знаем, че нищо не може да замени семейството!

Не посмях повече да погледна към Агнес посред новите аплодисменти.

— Мери — продължи Катрин Гопник, след като шумът отново заглъхна, — ти допринесе за утвърждаването на истинските ценности на това място — ценности, които някой може да сметне за старомодни, но които превръщат нашия кънтри клуб в това, което е: постоянство, добродетелност и лоялност. Ти беше неговото усмихнато лице и неговото туптящо сърце. Знам, че говоря от името на всички, когато казвам, че той просто няма да е същият без теб. — Възрастната жена направо грееше, очите й блестяха от сълзи. — Напълнете чаши и нека вдигнем тост за нашата прекрасна Мери!

Залата избухна в аплодисменти. Онези, които можеха, се изправиха на крака. Докато Емет треперливо се изправяше, аз се озърнах наоколо и после, с леко угризение, сякаш извършвам предателство, също станах. Агнес се надигна последна, продължаваше да ръкопляска, а усмивката бе застинала като мъртвешка гримаса на лицето й.

 

 

Имаше нещо утешително в един наистина претъпкан бар, в който се налага да протегнеш ръка през поне трима души пред теб, за да се добереш до бармана, и в който си късметлия, ако две трети от питието ти още е в чашата, когато най-сетне си проправиш път до масата си. „Балтазар“, обясни ми Нейтън, беше нещо като институция в Сохо: винаги претъпкан, винаги изпълнен със забавление, задължителна спирка в обиколката на баровете в Ню Йорк. И тази вечер, макар да бе неделя, беше пълно с хора, толкова шумно и оживено, че непрекъснато движещите се наоколо сервитьори, светлините и музиката бяха напълно достатъчни да заличат събитията от деня от съзнанието ми.

Изпихме по няколко бири, застанали до бара, и Нейтън ме запозна с приятелите си от фитнеса, чиито имена моментално забравих, но които бяха забавни и любезни, и беше достатъчно присъствието на само една жена в компанията, за да ги предизвика да се шегуват солено един с друг. Най-накрая успяхме да се доберем до една маса, където аз пийнах още, хапнах чийзбургер и се почувствах по-добре. Някъде около десет часа, докато момчетата бяха заети да имитират грубо другите редовни посетители на фитнеса, като правеха смешни физиономии и надуваха мускули, станах, за да отида до тоалетната. Останах там поне десет минути, наслаждавайки се на относителната тишина, докато си оправях грима и прическата. Мъчех се да не мисля какво ли прави Сам. Това вече не ми носеше утеха, а се бе превърнало в повод за тревога. После излязох.

— Да не би да ме следиш?

Рязко се извърнах в коридора. Насреща ми стоеше Джошуа Райън по риза и джинси, с вдигнати вежди.

— Какво? О, здравей! — Ръката ми инстинктивно се вдигна към косата. — Не… не, просто съм тук с приятели.

— Шегувам се. Как си, Луиза Кларк? Далеч от Сентръл Парк. — Наведе се и ме целуна по бузата. Ухаеше приятно на лимони и нещо топло и мъжествено. — Уха. Това прозвуча почти като поезия.

— Обикалям поред всички барове в Манхатън. Знаеш как е.

— О, да. Намерението ти да опиташ нещо ново. Изглеждаш страхотно. Харесва ми цялата… — Той махна към правата ми рокля и жилетка с къси ръкави. — … визия на ученичка.

— Днес трябваше да ходя в един кънтри клуб.

— Отива ти. Искаш ли да пийнем по бира?

— Аз… не мога да оставя приятелите си. — На лицето му се изписа разочарование. — Но, хей — добавих, — защо не дойдеш ти при нас!

— Супер! Нека само да се обадя на моята компания. Домъкнах се с една двойка — с удоволствие ще се отърват от мен. Къде сте вие?

С мъка си проправих път до Нейтън, с внезапно пламнало лице и леко бучене в ушите. Нямаше значение колко различен е акцентът му и какви са веждите му, както и леката извивка на очите, които не бяха точно такива, каквито ги помнех — беше невъзможно да гледам Джош и да не видя Уил в него. Зачудих се дали това някога ще престане да ме стряска така. После се зачудих на подсъзнателната употреба на думата „някога“.

— Срещнах един приятел! — казах аз, когато Джош се появи.

— Приятел? — обади се Нейтън.

— Нейтън, Дийн, Арън, запознайте се с Джош Райън.

— Забрави Трети. — Той ми се ухили, сякаш споделяхме тайничко наша си шега. — Здрасти.

Джош протегна ръка, наведе се напред и пое тази на Нейтън. Видях как погледът на Нейтън го обхожда от глава до пети и после той се обърна към мен. Усмихнах му се ведро и невинно, сякаш имах купища страхотно изглеждащи приятели из цял Манхатън, които може случайно да се присъединят към нас в бара.

— Някой иска ли бира? — предложи Джош. — Тук предлагат и вкусна храна, ако някой е гладен.

— „Приятел“? — измърмори Нейтън, когато Джош отиде до бара.

— Да. Приятел. Срещнах го на Жълтия бал. С Агнес.

— Прилича на…

— Знам.

Нейтън се замисли. Погледна мен, после и Джош.

— Онзи твой план, да казваш „да“ на нещата… Нали не си…

— Обичам Сам, Нейтън.

— Разбира се, скъпа. Само питам.

Усещах изпитателния поглед на Нейтън през остатъка от вечерта. Двамата с Джош някак се озовахме на ръба на масата и далеч от всички други, където той заговори за работата си и за безумната смесица от опиати и антидепресанти, с която почти всичките му колеги се тъпчели, за да смогнат с напрежението в офиса, и как той се мъчел да не засегне с нещо лесно обидчивия си шеф, и как се провалял непрекъснато, за апартамента, който все не му оставало време да обзаведе, и какво станало, когато вманиачената му на тема чистота майка му дошла на гости от Бостън. Аз кимах и се усмихвах, слушах и се мъчех да си придам вид, сякаш го гледам със съвсем уместен интерес, а не с леко вманиачената и отнесена усмивка, която сякаш казва: „Колко ужасно много приличаш на него“.

— Ами ти, Луиза Кларк? Почти нищо не каза през цялата вечер. Как върви ваканцията? Кога трябва да се прибираш?

Работата. Рязко осъзнах, че последния път, когато се бяхме видели, бях излъгала коя съм. Освен това ми стана ясно, че съм твърде пияна, за да поддържам лъжата или да се почувствам засрамена, че се налага да си призная преструвката, както вероятно би било редно.

— Джош, трябва да ти кажа нещо.

Той се наведе напред.

— О. Омъжена си.

— Не.

— Е, и това е нещо. Имаш неизлечима болест? Остават ти само няколко седмици живот?

Поклатих глава.

— Отегчена си? Отегчена си. Предпочиташ да си говориш с някой друг? Разбирам те. Не спрях да говоря през цялото време.

Разсмях се.

— He. He е това. Чудесна компания си. — Сведох очи към краката си. — Аз… не съм тази, за която се представих. Не съм приятелка на Агнес от Англия. Казах го само защото тя се нуждаеше от съюзник на Жълтия бал. Аз, хм, съм нейна асистентка. Просто асистентка.

Когато вдигна очи, той ме гледаше втренчено.

— И?

Зяпнах го. В очите му имаше мънички златни искрици.

— Луиза. Това е Ню Йорк. Тук всеки се представя за нещо повече. Всеки банков служител е младши вицепрезидент. Всеки барман има продуцентска компания. Досетих се, че сигурно работиш за Агнес, от начина, по който я обгрижваше. Никоя приятелка не би го направила. Освен ако не е наистина доста глупава. Каквато ти очевидно не си.

— И нямаш нищо против?

— Хей. Радвам се, че не си омъжена. Освен ако сега не кажеш, че си. Това не беше лъжа, нали?

Беше хванал ръката ми. Усетих как дъхът ми леко спира и се наложи да преглътна, преди да проговоря.

— Не. Но си имам приятел.

Той не отклони очи от моите, вероятно очакваше да чуе дали няма някакво продължение, но после неохотно пусна ръката ми.

— Е, това е жалко. — Облегна се на стола си, отпи глътка от чашата си. — И защо не е тук?

— Защото е в Англия.

— Но ще дойде скоро?

— Не.

Той направи физиономия, каквато хората правят, когато смятат, че вървиш нещо глупаво, но не искат да го кажат на глас. Сви рамене.

— Значи можем да бъдем приятели. Знаеш, че тук всички ходят по срещи, нали? Не е непременно нещо сериозно. Ще бъда твоят изключително красив придружител.

— Да не би под „ходене по срещи“ да имаш предвид „секс“?

— Уха. Вие англичанките не говорите със заобикалки.

— Просто не искам да останеш с грешно впечатление.

— Казваш ми, че това няма да е приятелство с бонуси. Добре, Луиза Кларк. Разбирам.

Опитах се да сдържа усмивката си. И не успях.

— Много си сладка — отбеляза той. — И забавна. И пряма. Не приличаш на никоя от познатите ми.

— А ти си много чаровен.

— Това е, защото съм леко очарован.

— А аз съм леко пияна.

— О, сега вече ме засегна. Наистина ме засегна. — Той се хвана за сърцето.

В този момент извърнах глава и забелязах, че Нейтън ни наблюдава. Леко повдигна вежди, после потупа китката си. Беше достатъчно да ме върне на земята.

— Знаеш ли, наистина трябва да тръгвам. Ще ставам рано.

— Отидох твърде далеч. Уплаших те.

— О, не се плаша толкова лесно. Но наистина утре ме чака тежък ден. А сутрешното ми бягане не ми се отразява добре след няколко бири и текила за десерт.

— Ще ми се обадиш ли? За една платонична бира? За да мога да си помечтая малко за теб? Сериозен съм. Обади ми се.

Излязох навън, като през цялото време усещах погледа му върху себе си. Докато Нейтън викаше такси, аз се обърнах тъкмо когато вратата се затваряше. Едва успях да го зърна през тесния процеп на входа, но беше достатъчно, за да видя, че още ме гледа. И се усмихва.

 

 

Обадих се на Сам.

— Здравей — казах, когато вдигна телефона.

— Лу? Защо ли изобщо питам? Кой друг ще ми звъни в пет без двадесет сутринта?

— Е, какво правиш? — Излегнах се и оставих обувките си да паднат на килима.

— Тъкмо се върнах от смяна. Четях. Ти как си? Звучиш бодра.

— Бях в един бар. Имах тежък ден. Но сега съм много по-добре. Просто исках да чуя гласа ти. Защото ми липсваш. И си моето гадже.

— Пияна си. — Той се разсмя.

— Може би. Малко. Книга ли четеш?

— Да. Роман.

— Сериозно? Мислех, че не си падаш по художествена литература.

— О, Кейти ми я даде. Настоява, че ще ми хареса. Не можех да понасям постоянното й натякване, затова започнах да я чета.

— Тя ти дава книги? — Изправих се в леглото, защото доброто ми настроение внезапно се бе изпарило.

— И какво от това? — Звучеше поразвеселен.

— Означава, че те харесва.

— Не е вярно.

— Вярно е. — Алкохолът бе премахнал задръжките ми. Чух как думите се търкулват от устата ми, преди да мога да ги спра. — Ако някоя жена се опита да те накара да прочетеш нещо, то е, защото те харесва. Иска да бъде в мислите ти. Иска да те накара да мислиш за нещо определено.

Чух го да се смее.

— Ами ако е наръчник за поправка на мотоциклети?

— Пак се брои. В такъв случай се опитва да ти покаже каква готина, секси и влюбена в моторите мацка е самата тя.

— Е, тази книга не е за мотори. Някаква френска история.

— Френска? Още по-лошо. Какво й е заглавието?

— „Мадам дьо“

— „Мадам дьо“ какво?

— Просто „Мадам дьо“. Разправя се за един генерал и някакви обеци…

— И какво?

— Той има връзка.

— Кара те да четеш книги за французи и любовните им афери? О, мили боже. Тя определено си пада по теб.

— Грешиш, Лу.

— Знам кога някой харесва друг, Сам.

— Сериозно. — В гласа му прозвуча умора.

— Виж, един мъж се опита да ме сваля тази вечер. Разбрах, че ме харесва. Затова направо му казах, че си имам приятел. Отпратих го по пътя му.

— О, така ли? И кой беше той?

— Казва се Джош.

— Джош. Същият Джош, който ти се обади, когато си тръгвах ли?

Дори и в леко замаяното си състояние започнах да разбирам, че този разговор не върви на добре.

— Да.

— И просто случайно си го срещнала в някакъв бар.

— Да! Бях там с Нейтън. И буквално се сблъсках с него пред дамската тоалетна.

— И какво каза той? — Сега в гласа му имаше някаква острота.

— Той… каза, че е жалко.

— А така ли е?

— Как?

— Жалко ли е?

Последва кратко мълчание. Внезапно се почувствах ужасно трезва.

— Просто ти предадох неговите думи. Аз съм с теб, Сам. Просто използвах този пример, за да ти покажа, че знам кога някой си пада по мен и как съм го отпратила, преди да си състави грешно мнение. Което явно ти отказваш да схванеш.

— На мен ми се струва, че ми звъниш посред нощ, за да ми натякваш за партньорката ми в службата, която ми е дала някаква си книга, докато ти самата водиш пиянски разговори с този Джош за личните ни отношения. Господи. Ти дори не искаше да признаеш, че имаме връзка, докато не те принудих да го направиш. А сега спокойно си споделяш интимни неща с някакъв тип, когото просто си срещнала в бара. Ако наистина случайно си го срещнала там.

— Просто ми трябваше малко време, Сам! Мислех, че само си играеш с мен!

— Трябваше ти време, защото още беше влюбена в спомена за друг мъж. Който бе починал. А сега си в Ню Йорк, защото, ами защото той е искал да отидеш там. Затова нямам представа защо се държиш странно и ревнуваш от Кейти. Не си ми правила проблем за времето, което прекарвах с Дона.

— Защото Дона не те гледаше влюбено.

— Дори не си виждала Кейти! Как изобщо може да знаеш дали ме харесва, или не?

— Видях снимките!

— Какви снимки? — избухна той.

Бях пълна идиотка. Затворих очи.

— На Фейсбук профила й. Има снимки. На двама ви. — Преглътнах. — Една снимка.

Последва дълга тишина. От онези, които крещят: „Сериозно ли говориш?“. От онези злокобни паузи, които настават, когато някой мълчаливо пренастройва представата си за теб. Когато Сам отново проговори, гласът му бе тих и овладян.

— Този разговор е абсурден, а аз трябва да поспя.

— Сам, аз…

— Заспивай, Лу. Ще говорим по-късно.

Затвори ми.