Арчибалд Кронин
Трима в любовта (52)

XI

Когато се пробуди, тя усети, че топлото утринно слънце гали лицето й и се разстила по завивката. Това усещане беше така необичайно и така чудно, че тя в същия миг затвори очи. Обаче след малко отново ги отвори. До възглавницата й се намираше едър мъж, облечен в редингот. Той имаше дълга, четвъртито подрязана брада, а пенснето му се клатеше на острия, сериозен нос. Изражението му обаче не бе строго: сложил едната си ръка в отвора на редингота, той се усмихваше. „Добре спахте — каза той успокоително. — Несъмнено имате подобрение.“ Замисленото лице на Люси не се усмихна. Тя не отговори, подпухналите й клепачи се сведоха още повече. Чувстваше сънливост, но не спеше и смътно дочуваше гласове — първо някакъв любезен и церемониален разговор, после излизането на лекаря. Тя предположи, че това е лекар, защото никой друг, освен свещеника не посещаваше обителта. Тогава тя отвори живо очи и погледна наоколо. Погледът й веднага попадна върху старата сестра болногледачка, която й направи знак и й се усмихна благосклонно. Не се намираше нито в болницата, нито в своята килия. Леглото, в което лежеше, показваше това: беше голямо легло, което й изглеждаше така широко и меко след нейния сламеник, струваше й се, че лети, заобиколена от някакъв облак. А стаята? Тя беше много приятна, приветлива и добре обзаведена. Брюкселски килим на излъскания под, дантелени завески на прозорците, на скрина — малко огледало и цветя, върху камината — изкуствени червени цветя, диви макове и рози, поставени в жълта ваза.

Не си спомняше да познава тази стая. Къде бяха дрехите й? Тя хвърли спокойно поглед към стола, който стоеше до леглото. Той беше празен, съвсем празен. Бяха й взели дрехите и я бяха настанили в тази така необичайно изискана стая. На нейното ужасно нарушение на канона отвръщаха с усмивки, с внимание, а бяха довели и този едър любезен лекар с голямата четвъртита брада. Сега тя знаеше къде се намира. Бяха я сложили горе, над обителта, в една от стаите, които се намираха над залите за разговор.

Очите й се затвориха още веднъж, но тя беше неспособна да мисли и нямаше желание за това. Тялото я болеше, сякаш беше бито с тежки пръчки. Чувстваше се замаяна, клепките й тежаха и я унасяше дрямка. Дадоха й някакво питие в чаша и тя пийна от него. По стъклото бръмчеше муха. Отново заспа.

Когато се пробуди, беше късно следобед. Слънцето образуваше ослепително петно върху краските на килима близо до вратата. Тя беше сама в стаята. Може би се бе пробудила от шума на вратата, когато старата болногледачка беше излязла. Изтегната по гръб, тя остана дълго време неподвижна, без мисъл в главата. Смътно си спомняше своето приключение в градината, но без ясна представа за времето, което бе станало смътно като нещо ужасно, като някаква буря, която я бе връхлетяла и почти я бе погубила. Не, тя не изпитваше никакво желание да мисли.

Чувстваше се слаба, много слаба. Това беше странно: с усилие можа да повдигне ръка от завивката. Още по-голямо усилие беше нужно, за да помръдне глава върху възглавницата.

Изведнъж забеляза, че не е сама в стаята. Очите й се разтвориха от удивление и любопитство. Една особена стара жена я гледаше. Лицето й беше слабо, така похабено и набръчкано, че бе почти смешно. Косите й бяха сиви, безцветни, остригани ниско като на мъж. Големите й хлътнали очи бяха потънали в изсъхнали орбити. Подобно на лицето, ръцете й бяха костеливи и невероятно мършави. Машинално Люси вдигна ръка и другата едновременно направи същото движение. Тя мъчително изтръпна, почти с ужас. Това бе самата тя — нейният образ се отразяваше в огледалото, което сестрата болногледачка небрежно бе оставила наклонено.

Поразена, тя се отдръпна назад, като откъсна поглед от образа си, за да се загледа в тавана. Тази дребна и рахитична жена — ето какво беше станала… А нямаше още четирийсет и пет години. До вчера тя беше все още младо безгрижно същество, пълно с жар да живее, като очакваше своя Франк до оградата под ослепителното слънце. А сега? Сълзи не изпълниха тези големи тъмни очи, така настойчиво втренчени в тавана, но те се натъжиха и погледът им се загуби в далечината. Бледните й устни увиснаха в безкрайна скръб. Колко банален и при това странен бе животът й. В него нямаше нищо изключително, само глупости… да, именно само глупости. Тя беше работила за нещо, което никога не можа да се осъществи, протягала бе ръце към безкрая.

Затвори бавно очи. Вратата тихо се отвори и вътре влязоха майката ръководителка, старата болногледачка и най-сетне, невероятно, наставницата на послушничките. Още по-невероятно; те всички се усмихваха. Пристигнаха с истинска огърлица от усмивки.

— Така, ето че се събудихте — каза майката ръководителка, като се приближи до леглото. — Положението ви, изглежда, се подобрява. — Малката й остра брадичка се сви, когато извърна глава и почти весело запита болногледачката: — Доволен ли е господин докторът?

— Да, майко — отговори почтително старата, — напълно доволен. Обясних вече…

Игуменката вдигна глава.

— Няма да се върне, нали?

Това бе по-скоро потвърждение, отколкото въпрос.

— Не, майко. Той я повери на мене. Трябва да се внимава…

Ръководителката обърна широкия си гръб.

— Вие разбирате — каза тя с любезна усмивка на Люси, — няма нищо сериозно. Леко неразположение, малка мозъчна треска. Нищо — тя махна с ръка, — съвсем нищо.

— Сега има по-спокоен вид — подхвърли майка Мари-Емануел с безцветна усмивка. — Какво щастие!

— Моето укрепително питие е наистина забележително — намеси се дребната болногледачка. — Сам господин докторът признава, че действа много добре. Това е голяма похвала от негова страна, уверявам ви, майко.

— Трябва да ви дадат всичко, което ви е необходимо — заяви кротко ръководителката. — За вас има бульон, вино и жълтък. Да не се забравя също така добре действащото укрепително питие на сестра Марта.

Трите се усмихнаха на тази лека шега.

— Може би ще й се доядат плодове — прошепна царствено майка Мари-Емануел. — Това е така приятно, така освежително, мисля.

Очите на Люси се свиха. Какво се криеше зад всичко това? Тази ли беше жената, която от шест месеца я подлагаше на унижения… а сега й предлагаше плодове?

— Разбира се — потвърди ръководителката, — плодовете ще й донесат наслада. — Тя се надигна. — Ще й се дадат. А сега, нашата болна, сестра, не бива да бъде изморявана.

Те се отправиха към вратата. Нито дума за ужасното й прегрешение, нито дума за наказанието, никакъв определен въпрос, само любезна благосклонност. Оттеглиха се мълчаливо, в пълен ред и съгласие. През време на цялото посещение Люси не отвори уста.

Тя продължаваше да лежи, изтощена и удивена от тази прекалена услужливост? Какво щяха да правят с нея? Какво ставаше с нея?

Сестра Марта влезе безшумно с вълнените си чехли, като носеше тържествено поднос с плодове: сливи и праскови, черници, всички така пресни, че изглеждаха червени на цвят. Постави блюдото на стола до нея и каза:

— Когато пожелаете, на ваше разположение са.

Люси проследи с натежали очи движението на болногледачката, после бавно попита:

— От колко време съм тук?

Гласът й се струваше твърд и отсечен. Сестра Марта наведе глава над синьото блюдо, сякаш за да го посочи по-добре, и весело извика:

— Само един ден, не много.

Настана мълчание, после гласът на Люси се разнесе още веднъж сред тишината на стаята.

— Какво ще правят с мен?

Болногледачката се престори, че не е разбрала. С безшумни стъпки тя се отправи към шкафа. С наведена глава отмери в една стара лъжица някаква възчерна течност, която изля от стъкленица с дълга шийка.

— Хайде — каза тя, като се върна, — време е за лекарството.

Лекарството приличаше на сироп с остър и горчив вкус. След това Люси трябваше да изпие една чашка супа. Най-сетне настана мълчание, което бе прекъсвано само от ударите на една вейка в стъклото. Люси лежеше неподвижна в тишината. С вдървено тяло тя държеше мършавите си ръце изпънати над завивката и очи, устремени в далечината. Тип, тип, тип, звучаха ударите по стъклото, а после отново настъпваше тишина. Отдалече достигаше неравен шум от песни, навън бръшлянът шумолеше леко под вятъра. Постепенно слънчевото петно се придвижваше и издигаше, губейки блясъка си, колкото повече се изкачваше по сивата стена, докато най-сетне изчезна в пълзящите сенки на вечерния здрач. Преди да се скрие последният лъч, лекарството я накара да потъне в сън.

Това беше сън без сънища, една благодатна забрава, на която тя се отдаде. Отдавна не се бе наслаждавала на истинска почивка. Лежеше неподвижна, изтегната, като дишаше леко, и се пробуди едва когато сестра Марта я докосна по рамото. Не вярваше на очите си, когато съзря изгряващото слънце. Нощта, някога така продължителна и изпълнена с мъчение, беше преминала като светкавица.

— Вие сте много добра към мене — каза тя на болногледачката и устните й леко се разтвориха.

— Скоро ще оздравеете — отвърна сестрата, като усърдно заклати глава. — Това е моето укрепително питие, разбирате ли. То е нещо необикновено.

Смътна усмивка трепна по устните на Люси. Наистина тя се чувстваше по-добре. Главата й тежеше, но през тялото й започваха да протичат потоци жизненост, подобно на тънички жилчици със сок през някое изсъхнало дърво. Но колко слаба се чувстваше! Когато взе да пие силния и гъст шоколад, треперещата й ръка едва държеше чашата. Мозъкът й бе все още зашеметен, скован от тежко съмнение.

Цялата сутрин тя остана в това състояние на бездействие. Към обяд вратата се отвори, за да влязат посетителите. Изказаха й поздравления за нейното оздравяване, после ръководителката освободи болногледачката с движение на ръката.

— Изглеждате по-добре — каза тя, изправена до леглото. Помълча малко и добави със слаб, приятен глас: — Скоро ще бъдете в състояние да пътувате.

Очите на Люси не се отместиха от лицето на ръководителката. Това бе предвиждала тя и то беше неизбежно. Нейният бездеен и отслабнал мозък обаче се стегна при тези думи. Искаха да се отърват от нея, любезно, без разправии. Ето причината за това внимание и тези много любезни усмивки.

— Значи, отивам си? — попита тя бавно.

— Ще бъде много по-добре за вашето здраве — отзова се ръководителката. А като се обърна към майка Мари-Емануел, каза: — Ние извънредно много съжаляваме за това решение. — Тя вдигна рамене за оправдание. — Но с такова похабено здраве какво искате да правите?

— Да, какво ще правите? — повтори майка Мари-Емануел.

Настъпи кратко мълчание и вълна от горчивина изпълни гърдите на Люси. Със спокойно и твърдо лице тя заяви ясно:

— Аз бях здрава, когато постъпих тук. Моето медицинско свидетелство доказва това.

— Може би възрастта ви е пречка — подсказа майка Мари-Емануел с безкрайна предпазливост.

— Пречката сте именно вие — отвърна Люси, без да повиши глас, — вие и всичко останало тук. Аз влязох с желание да се издигна до Бога, а вие винаги ме смазвахте, като ме поставяхте в някакво дребнаво и жалко състояние. Вие ме лишихте от всичко.

— Вие все не разбирате — каза наставницата. — Това е канонът, пълното подчинение… Аз бях строга само за да ви дам възможност да постигнете желаното. Вие се държахте настрана, това е нещо друго. Майката ръководителка е в течение на всичко…

Тя се приближи и протегна ръце в знак на протест.

— Това вече няма значение — каза тежко игуменката с отправени към Люси очи. — За общежитието е много скръбно, че вие не можете да се подчините на канона, но както и да е, въпросът е вече решен. Сега е нужно търпение, за да помислите за вашето заминаване.

Люси стисна бледните си устни. Винаги без извинения, без обвинения. Още отначало бяха приели, че тя е крива, нямаше какво да се обсъжда. Искаха да се отърват от нея, тя си даваше ясно сметка за това. Добре, тя нямаше никакво желание да остане.

— Не се опасявайте — каза тя с особено трогателно достойнство. — Веднага ще пиша на сина си.

— Аз вече му писах — отвърна игуменката. — Трябва днес вече да е получил писмото ми.

Те бяха стигнали дотам… да пишат на сина й кой знае какво без нейно знание. Същата неправда, наказваха я по същия начин, събуждаха у нея стария гняв.

С усилие сдържа треперенето на устните си.

— Писмото не е достатъчно. Необходимо е да се телеграфира — каза тя спокойно. — Телеграфирайте, че пристигам утре.

— Не, не, това е невъзможно — запротестираха и двете. — Още е много рано, след осем дни може би.

— Не желая да остана тук — отвърна тя твърдо и повелително. Въпреки слабостта си отчаяно се напрягаше да запази поне привидно спокойствие. Не желаеше да се издаде, но промълви с растящо безпокойство: — Ако не телеграфирате, че пристигам утре, ще тръгна против волята ви.

Те я изгледаха с мълчаливо недоверие, спогледаха се, после отново се обърнаха към нея:

— Трябва да сте спокойна. Ние не можем да ви задържим, знаете това. Но не е възможно да заминете сега.

— Възможно е — възрази Люси, като стисна устни. — Ще замина утре сутринта.

Настана дълго, тежко мълчание, докато най-сетне игуменката заяви с жест на несъгласие:

— Добре, щом желаете… но това наистина не е разумно.

Люси не отговори нищо, не направи никакво движение, само затвори очи, сякаш за да избегне неприятно присъствие. И дълго след като излязоха, тя остана неподвижна. Тънките й ръце с изпъкнали вени лежаха върху завивката, бледата й хлътнала буза бе обърната към прозореца. Но колкото и спокойна да изглеждаше, изпитваше ужасен срам. Един отдавна забравен израз на Франк внезапно й дойде на ума. Да, въпреки всичките й претенции за достойнство бяха я „отхвърлили при вратата“. Тя бе отхвърлена при вратата! Беше влязла в този дом, горяща от усърдие и обич към Бога, с едничко и страстно желание: да се обрече на Исус. А сега, когато обичта й бе отблъсната, отблъсната беше нейната жар, душата й беше опустяла, тя бе измамена обрученица Христова — къде отиваше сега? Изтощена, отхвърлена, с празно сърце, лишена от всичко, което бе нейната същина, тя съзнаваше, че душата й таи особени стремления.

Навън между дърветата светеше закъснялото слънце, бръмченето на пчелите се носеше над цветята и някъде далече, сред мъгливото пространство, нещо й правеше знак. Може би имаше още нещо, което съществува за нея? Без да помръдне, с потънала във възглавницата буза, тя безмълвно заплака.