Арчибалд Кронин
Трима в любовта (48)

VII

„Докато Свети Бенедикт се молеше в своята килия, четеше Емили с тихия си глас, яви му се сатаната в ужасен вид и подигравателно му каза, че обикаля да види чедата си. Светецът, обезпокоен от тези думи, изпрати един ангел, за да извести на братята си да бъдат нащрек. Но ангелът още не бе пристигнал, когато поради мощта на демона стената, която строяха, се срути и уби един от послушниците. Иноците бяха отчаяни не само поради разрухата на тяхното дело, но също и поради смъртта на техния брат. Най-бързият притича, за да извести новината на Свети Бенедикт, който ги помоли да отнесат младия инок в килията, но той бе така разкъсан, че трябваше да съберат останките в чувал. Донесоха го при Свети Бенедикт, който положи късовете върху постилката за молитва. После, като ги отпусна, заключи и помоли Бог да не позволява да побеждава неговият враг. Тогава ужасен гръм разкъса въздуха, частите от тялото се събраха и послушникът се вдигна здрав и читав…“

Равният глас на Емили се носеше в общата стая за духовно четиво. Между послушниците бе седнала на последния стол Люси. Да, тя бе завършила времето на своето „молителство“, бе заменила дрехата си с монашеската одежда и бялата наметка за глава, като бе допусната в помещенията за послушниците. Посвещаването й бе важна промяна в живота. Макар времето до този ден да бе изпълнено с трудности. Сега гордо носеше наметката за глава, познаваше дисциплината и книгата на светото правило.

„Ангелите, продължаваше спокойният глас на Емили, водеха Бенедикт по неговия път; ангели отиваха насреща му, ангели пазители на нещастните измамени люде. С безгранична радост те молеха светеца да изгони духовете на тъмата…“

При слабото познаване на френски Люси още повече се вживяваше в чудесата на добрия Свети Бенедикт, вярваше в чудесата му подобно на чудесата с хлябовете и рибите, и ходенето по водата на Исус. Както при молителството, така и тук имаше обичаи, които тя постепенно разгадаваше. След такова четене имаше изповед на греховете; а в петъка правеха публичното коленопреклонно изповядване на извършените през седмицата грехове. Не изпитваше страх, а детски срам, който преобръщаше благородството на нейната вяра.

„Личността на Свети Бенедикт блестеше в небесна светлина. Като видяха това, селяните се събраха около него, за да изслушат…“ — в този миг звънна камбаната. При нейния повелителен звън Емили спря четенето сред изречението, сякаш ударена от гръм. Това бе сляпо подчинение на правилото. Майка Мари-Емануел се вдигна от стола и наведе глава. Кротката Емили бе спечелила нейното благоволение.

При раздвижването на наставницата всички наоколо станаха и коленичиха пред статуята на Светото сърце, поставено върху боядисана поставка край аналоя.

Veni Creator spiritus^[1] — изрекоха те в един глас.

Veni Creator spiritus

Mentess tuoram visita:

imple superna gratia

quoe tu creasti pectora.^[2]

След „амин“ настъпи кратко мълчание, подир което наставницата стана, последвана от своите послушници една след друга по възраст. Влязоха в съседната стая. Там бе приготвено всичко — внушителен стол в средата и около него по-малки столчета като спътници около планета.

Майка Мари-Емануел седна тържествено. Послушничките зад столчетата чакаха знак и те да седнат. За миг хвърли поглед към лицата им, после изразителните й очи дадоха позволението да се настанят. Настъпи лек шум — и отново тишина. Вниманието на всички бе насочено към Люси, която наблюдаваше наставницата, сякаш я проучваше. Люси обичаше майка Мари-Емануел. Неин дълг бе да я обича и почита, откакто бе постъпила в Божия дом. Въпреки това изпитваше смътно предубеждение в искреността на своите чувства, а това, съзнаваше тя, бе недопустимо. Всички до една в Божия дом бяха сестри в обятията на Исус. Свързваше ги общата обич под общия покрив и от цялото си сърце желаеше да се отдаде на тази обич. Защо тогава между нея и майка Мари-Емануел не съществуваше взаимна симпатия? По време на молителството сестра Жозефин й бе отправила упреци, без да я засегне, а майка Мари-Емануел правеше всичко тържествено, но без усмивка. Избелелите й очи стигаха до нея студени, речта й отблъскваше. Начинът, по който председателстваше това съдилище, издаваше извънредната й строгост. Познаваше дълга си и го изпълняваше безпощадно и ако бе необходимо да убие змия, би й смазала главата и би я направила на прах.

С изящното движение на хубавите си ръце, които Люси познаваше вече добре, тя вдигна бележника пред себе си и посочи първата послушница, което означаваше начало на изповедта.

— Почвайте — каза сухо наставницата.

И първата послушница падна на колене. Така живо, че подът изпращя под ударите на коленете й.

— В името на светото послушание правя изповед за всички мои грешки срещу правилото и особено — въздъхна бързо послушницата, — че съгреших — при шиене счупих една игла.

Наставницата говореше със затворени очи.

— Ще кажете трижди „Отче наш“ — каза й невъзмутимо, — в бъдеще внимавайте с иглите. Те струват много скъпо на общежитието.

Първата послушница наведе покорно глава и започна да шепне молитвата. Втората послушница, млада италианка на име Асунта, падна на колене пред наставницата и занарежда припряно:

— В името на своето послушание изповядвам всички грехове, които съм извършила срещу правилото и особено като изневерих на монашеската скромност, вървейки бързо по коридорите.

Настъпи мъчително мълчание. Майка Мари-Емануел притвори проницателните си очи.

— Имате ли нещо друго да добавите?

— Не, майко — отвърна зачервена Асунта. — Не, мисля…

— Опитайте, моля, да си спомните — прекъсна я по средата.

— Не… не мога да си спомня — засече Асунта и червенина плъзна по лицето й.

Майка Мари-Емануел вдигна очи към небето. Мълчанието стана по-мъчително.

— Във вашия шкаф, който вчера прегледах — каза й още по-ледено, — открих две ваши кърпички, сгънати под салфетката. Това, както знаете, е забранено от правилото. Винаги ви е казвано да оставяте отгоре по-дребните неща. Кърпичките трябва да бъдат над салфетката, не салфетката върху кърпичките — замълча и подзе хапливо: — За наказание ще кажете трижди „Аве Мария“ с кръстосани ръце по време на обеда.

Въпреки волята си Люси усети неудържимо възмущение. Тя вече бе обърнала внимание на Асунта — мъничка, безлична жена, набожна и нежна, чиято чувствителност бе създадена да трепери и пред най-малкия укор. Бе несправедливо и проява на дребнава жестокост да се налага наказание на такова създание. Това чувство, от което най-много се опасяваше, я заля с парещата си вълна. Да се отдава такова значение на начина на нареждане на кърпичките и да се прави такъв важен извод за мястото на една салфетка? Би ли помислила някога, че това е възможно? Сви нервно ръце; тръпки от срам я разтърсиха, защото при такива изповеди тя изпитваше срам. Изповедта продължаваше бавно и приближаваше към нея. Съседката й призна, че е оставила храна по чинията си. Другата не бе показала отношение към разказа за чудесата на Свети Бенедикт.

Люси наведе очи, когато послушницата до нея коленичи. Маргарет бе разляла вода по пода на тоалетната. Проповедта към нея бе по-дълга и по-назидателна. Били изразходвани миналата година двайсет франка за боядисване на пода, а водата разваляла боята.

Всяка имаше какво да изповяда, но правилото забраняваше да издават другите; най-умното бе да обвиняваш себе си. Въпреки това признатите грешки, преумножени и преувеличени, не тежаха — всичко бе толкова незначително, като детска игра. Люси прошепна отчаяно една молитва, за да обуздае упорството на душата си и се подчини търпеливо на Божията воля. Идеше нейният ред. От дясната й страна Вилхелмин неудържимо се вълнуваше. От глупавото й лице дъхаше безпокойство. Челюстта й бе отпусната, а очите й вперени в майка Мари-Емануел. Коленичила, едва можа да промълви:

— В името на светото послушание изповядвам всичките си прегрешения, извършени от мене против светото правило, особено… — заекна, заплете се, тежката й гръд се надигна; бързо изрече: — Тази сутрин… счупих гърнето си…

Всички притихнаха.

— Защо не ме предупредихте за това? — запита я наставницата.

Срещу нея послушницата трепкаше с клепачи.

— Вие знаете, че всичко счупено трябва да бъде свалено и поставено на масичката за съдове в трапезарията.

Вилхелмин не можа да се владее повече, започна да стене истерично, като вдишваше парещия въздух между ужасните си хълцания.

Майка Мари-Емануел я гледаше невъзмутимо.

— Станете! Вземете си стола и седнете в къта, с гръб към мен, да не ви виждам.

Задъхана, послушницата завлече столчето си на края на стаята и седна като наказано дете.

Мари-Емануел продължи своя разпит, щом утихна истеричният гърч в ъгъла.

Бе дошъл редът на Люси. Какво можеше да изповяда пред майка Мари-Емануел? И промълви неясни признания за грехове в очакване на наказанието си.

— Няма ли нещо друго?

Трепна.

— Не беше ли ваша длъжност тази седмица да се занимавате с легените?

— Да, майко.

Това бе нейна грижа и тя я изпълни съвестно. Легените блестяха.

— Днес намерих две парчета сапун от калъпа на дъното на сапунерката. Във вашата служебна книга ще видите, че коричките сапун се поставят в муселин, докато бъдат напълно употребени. Вие не сте сторили това.

Люси уплашено я погледна. Дали скритата враждебност не се таеше зад избелелите очи. Прогони коварната мисъл с усилие. И отговори:

— Не, майко.

— Вие разбирате, че седмичната работа трябва да бъде вършена съвършено.

Люси усети желание да има в момента късче сапун, за да й го върне. Овладя се.

— Да, майко — изрече с наведена глава и получи своето наказание.

След като каза определените й три пъти „Отче наш“, Люси се изправи. Беше последна от насядалите в кръг. Въздъхна с облекчение: изповедта свърши. Да, свърши… свърши — до идния петък.