Арчибалд Кронин
Трима в любовта (33)

XXI

— Знаеш ли, майко — каза той, а когато започваше така, тя бе уверена благодарение на дългия си опит, че всъщност не знае нищо, — утре ще има танцувална вечер.

— А, а — отговори Люси с безразличие и след миг добави: — Желаеш ли да освободя масата?

— Ако обичаш.

— Няма още шест часа — каза тя, като ставаше, — но въпреки това ще запаля газта.

Преждевременният мрак на последните дни от есента оставяше да проникне в стаята само слаба светлина.

— Тази вечеринка… — подзе той.

Светлинният газ избухна и освети стаята. Обикновено го палеше внимателно и това избухване я накара да трепне леко.

— Каква вечеринка? — попита тя живо.

— Много бих искал да отида.

Тя го погледна изненадана. За миг помисли, че той й говори за някоя от онези вечеринки, които се даваха в „Зала Гув“ — шумни и гнусни празненства, обявявани като „обществени балове, ръкавици — по желание, леки бални обувки — задължително“. Каква друга вечеринка можеше да има в близко съседство? Но преди да отвори уста, той каза:

— Това ще бъде в „Юнион“, „Бета клуб“, казаха ми, че бюфетът там бил чудесен.

Тази последна тайнствена дума сякаш го пренесе в света на мечтите. Бюфет, наистина! Те току-що бяха свършили своята жалка вечеря — той едно бъркано яйце, а тя парченце сирене. Чувстваше се зле след прекарания труден ден, освен това бе петък, когато въпросът за финансите винаги я занимаваше. Гърлото й, изнежено след прекарания в Ардфилан ларингит, я болеше. Сега с увит около врата чорап, със затоплени най-сетне крака, обути в леки пантофи, тя се готвеше да се лекува… а той й говореше за танци!

— Преди да говориш за танци, почакай да се оправим по-добре — каза тя по-грубо, отколкото желаеше. — Откъде, по дяволите, ще вземеш пари за черни дрехи и билет? Той е твърде скъп, уверена съм, с техния бюфет.

Повтаряше раздразнено думите, които той бе употребил.

— Не се вълнувайте, госпожо Люси — каза Питър спокойно. — Получих безплатен билет от член на комитета. Липсват танцьори, разбираш ли?

Тя го наблюдаваше, докато той разглеждаше ноктите си.

— Ами дрехи? — каза му най-сетне, но вече не така грубо.

— Това може би ще се уреди.

— Да не мислиш да вземеш под наем — извика тя живо, поразена от унизителния спомен за различните „заведения за наемане на дрехи“, които се намираха в неприятни краища на нейния квартал. — Не бих позволила.

— За бога, не! — засегна се той. — Това няма да стане.

Отново започна да говори по-кротко, както в началото.

— Няма да облека дрипа, взета под наем. Зная как да постъпя.

— Как? — попита тя намусено.

Дразнеше я с непоносимата си бавност, и то по такъв безразсъден и отегчителен въпрос.

— Онзи ден отидох при Уард — отговори той веднага. — Знаеш, че сме много добри приятели. Стана въпрос за едно вечерно облекло…

„Вечерно облекло — си каза тя, — наистина! Защо не?“

— Казах му, че нямам възможност да му го заплатя по-рано от две години. Той искаше да ми даде кредит, но аз не приех. — Чистосърдечният му поглед търсеше нейното одобрение. Тъй като тя не каза нищо, продължи: — Ти знаеш, Уард е добър човек. Той има в магазина си костюм на свой клиент, заминал за Китай и оставен за почистване. Пробвах го… стои ми като излят. А като кройка е чудесен!

Облеклото на господин, който пътува в Китай! Стори й се, че Питър фантазира.

— Господин Уард не би могъл да ти го заеме — каза тя важно.

— О, ще ми го заеме. Обеща. Мисля да го получа утре сутринта и никой няма да се усъмни в нищо.

— Но знаеш ли да танцуваш? — упорстваше Люси недоверчиво.

— О, мога да се въртя — засмя се Питър.

Люси бе удивена. Явно бе уредил всичко. Радваше се, че е находчив, но не желаеше да отива на този бал, направо бе против това. Но той очакваше… една дума от нея.

— Щом като имаш дрехи и билет, за да отидеш… — каза тя най-сетне със съжаление и гласът й прозвуча сякаш отдалече.

— Браво, Люси — пошегува се той. — Сега да освободим масата и да се заловя за работа.

Тя вдигна покривката, но цялата вечер го наблюдаваше, изпълнена със съмнения и колебание. Този въпрос, който изникна изведнъж… бе като примка. Съзнаваше, че е смешно, но наистина бе поразена. Ръководеше я правилото „Само да се работи, никакви забавления“. Но бе уверена, че Питър наистина е прав. При все това мисълта за един бал — развлечение, така различно от онова, което бе изживял при чичо си Едуард — предизвикваше у нея безпокойство, което не я напусна през цялата вечер, а също и през следващия ден.

На другата вечер Люси почувства гърлото си още по-възпалено, но не каза нищо на Питър. Той изпи набързо чая си, без да обръща внимание на онова, което гълта, после, като хвърли косо радостен поглед към майка си, отиде в съседната стая с кутията, донесена следобед. Тя затопли вода в банята, без да промълви дума. Следеше движенията му и й се струваше, че се бръсне по-дълго от обикновено. Мислеше също за всички онези дреболии, които са необходими за вечерното облекло. Как бе успял да си ги набави? Лошото й настроение и възмущението я завладяха още по-силно, отколкото предишната вечер.

Въпреки това, когато най-сетне чу стъпките му от другата страна на вратата, обърна глава в очакване. Той влезе, като стъпваше леко с лъскавите бални обувки, взети назаем.

— Е — попита спокойно, — как ме намираш?

Тя остана права пред мивката, няма, с все още мокри ръце и с отворена като на риба уста. Това не бе нейният син. Това прелестно същество, това младо божество, чието прозрачно лице блестеше над правата чиста яка и блестящия нагръдник, а гърбът му — изящно гъвкав и строен под тънкия черен плат… Той превъзхождаше всичко, Вал Пинкертон въпреки голямата си червена панделка в сравнение с него бе само жалък глупак. Люси бе така очарована, така дълбоко развълнувана, че очите й се наляха със сълзи.

— О, Питър — прошепна, — ти си наистина… ти си чудесен!

Видът на нейния строен син, открояващ се сред жалката кухненска обстановка, изпълващ взетите назаем дрехи като някакъв Аполон, извикваше у нея вълнение, което граничеше със страдание. Бе обзета от внезапен порив, какъвто никога не бе чувствала, от бликаща нежност, в която удивлението се смесваше с обичта. Франк никога не е носил подобни дрехи! Не, Франк никога не е имал такава хубава походка! Тя никога не бе обичала Франк така, както обичаше своя син.

— Не мога да се съвзема — прошепна отново тя.

Това бе един от редките случаи, когато неволно се разкриваше пред него такава, каквато бе.

— Не мога да те позная… ти си…

— Дрехата прави монаха, знаеш. — Той почувства известно стеснение от израза на очите й. — Трябва да си призная, че е доста изящно. Не ме чакай и гледай да си легнеш — продължи Питър, като поправяше възела на вратовръзката си пред огледалото, голямо четири пръста в квадрат, без рамка и окачено на стената.

— О, да — отвърна тя живо, — не бих могла да сторя друго.

Той изтегли маншетите на ризата си, за да се упражни, после каза:

— Време е! — Изведнъж вдигна глава и забеляза нейното пламенно изражение: — Честно слово, сигурен съм, че би предпочела да ме придружиш, Люси — каза закачливо. — И когато стигнем там, няма да останеш проста зрителка.

Тя не отговори, но трепна, после чертите на лицето й се втвърдиха.

Настана мълчание.

— Не закъснявай — каза Люси сурово.

— Няма страшно. Утре работата продължава както обикновено. Поизчеткай ме малко, майко, ако обичаш.

Изчетка го. Най-сетне изяществото на костюма бе прикрито с пардесюто, блясъкът на нагръдника бе скрит под стар копринен плат вместо шал, който тя откри в чекмеджето си. Питър й каза „довиждане“ и слезе весело по стълбите.

Тя се завърна, за да довърши миенето на съдовете. Почти не виждаше онова, което вършеше. Жилището изведнъж й се стори тихо и празно, лишено от светлина.

Тази вечер бе нейният ред да измие стълбището. Хремата обаче така я бе измъчила, че тя каза на жената да дойде, въпреки че това й се струваше проява на слабост. Щастие бе, че е така, казваше си сега с иронична гримаса. Наистина би било интересно, когато мие стълбището, да се отдръпне от кофата, за да направи път на сина си.

Очарованието от изпращането на Питър изчезна, настроението й започна да спада необяснимо, така че Люси очакваше дори като развлечение пристигането на Колинс, която вчера бе толкова философски настроена, че само повтаряше: „Мене всичко това ме кара да се смея“.

Но тази вечер Марта явно не беше във форма. Взе нещата за миене и без да каже дума, започна работа. Въртеше парцала на всички страни под тъжните звуци на любимата си песен. С тънък, но страстен глас тя пееше:

Бих желала да стана отново мома,

но никога вече не ще бъда мома,

до деня, когато ябълка не узрее

на портокалово дърво.

Бих желала моето бебе да се роди

и да вряка върху коленете на бавачка,

и да бъда мъртва

и в гроба,

и зелената трева да ме покрива.

През тънката врата мрачната песен стигаше до Люси досадно натрапчива. Тази вечер нямаше желание да я слуша. Но когато Марта свърши, тя я запита, докато й даваше обичайните шест пенса:

— Как така не върви, Марта? Мъжът ти още ли е без работа?

Марта Колинс оправи шапката си, постоянния символ на нейната почтеност, и веднага каза с намигване:

— Моят най-малък син, госпожо, е същински дявол, като си пъхне нещо в главата. Сега трябва да го женим или е загубен.

— Някакви неприятности ли има? — попита Люси.

— О, не е нищо особено, няма що да се прави. Да, това е, думам си, божия воля. И когато става с най-малкия син, трудно е за майката.

Очите й излъчваха мълнии.

— Една мръсница го отвела при себе си и сега разправя, че бил бащата на нейното копеле.

— Разбирам — каза тихо Люси.

Тя си спомни за това младо момче, чийто простодушен смях напомняше смеха на Питър. Сравнението я изпълни със смътно предчувствие.

— Той, който носеше вкъщи всяка седмица по петнайсет шилинга — изпъшка Марта Колинс. — Голямо добро й прави на тази безделница.

Люси остана до вратата, докато обидената майка слизаше по стълбището, без да бърза, и призоваваше проклятието на Кромуел върху изкусителката, която бе прелъстила нейния малък син.

Тази случка подейства на Люси потискащо. Тя се прибра, полута се из жилището, сгъна дрехите, които синът й беше свалил, подреди в банята нещата му за бръснене, после се върна и седна в крайната стая. В продължение на половин час погледна три пъти часовника, после, като не я сдържаше повече на едно място, стана и постави супата да ври бавно на газовия пламък. Питър може би ще иска да хапне, като се прибере, а и на гърлото й ще му стане по-добре от чаша бульон. Отново се разходи из стаята. Не й се плетеше повече. Часовникът показваше, че обичайният час за лягане е минал, и се учудваше, че не вижда Питър до себе си. С устремен напред поглед, с отпуснати на коленете ръце, тя имаше студен и донякъде строг израз.

Изведнъж бе изненадана от почукване на вратата. За миг помисли, че е синът й, и стана веднага. Но не той, а госпожа Финк, нейната съседка, която стоеше разтревожена на прага.

— По светлината видях, че не сте си легнали — започна тя и усмивка играеше както винаги на устните й. — Запитах се дали не мога да седна за малко при вас.

— При мене? — повтори Люси.

По понятни причини не приемаше никого вкъщи, а в този час подобен въпрос й се струваше най-малко странен.

— Да — прошепна Беси, — обзе ме някакъв страх. Напоследък Финк се връща късно вкъщи, не преди полунощ. — В сянката на стълбището образът й изглеждаше бледен.

— Влезте — каза Люси, преодоляла лекото си колебание.

Сега тя чувстваше известно задължение към Беси и нейната майка, но гласът й бе студен. Влязоха в кухнята. Беси въпреки вълнението си хвърли бързо любопитен поглед върху обстановката. Седнаха една срещу друга.

— Много мило от ваша страна, че ме приемате — въздъхна гостенката.

— Съвсем не!

— Не зная какво ми стана… цял ден сама…

Спря се почти раздразнена, но Люси, макар и да забелязваше голямата й възбуда, не прояви никакво любопитство. Настана мъчително мълчание.

— Питър отиде на бал — каза най-сетне тя, като направи усилие да разсее мълчаливото напрежение.

— Бал! — повтори госпожа Финк и погледът й светна. — Аз много обичах да танцувам…

— Наистина? — каза учтиво Люси.

— Да — отвърна Беси с насълзени очи и позлатеният мъх на горната й устна трепна. — Точно на един бал… се запознах с господин Финк. Имах бяла рокля с прелестен жълт колан и на главата панделка от същия цвят. Той ми каза, че съм била…

Лицето й се сви смешно и от очите й потекоха сълзи. Постави главата си на края на масата и неудържимо заплака.

— Простете ми — простена тя, — простете ми, че идвам да плача пред вас. Но не мога да се сдържа, уверявам ви, не мога. Джон, моят Джони, когото аз толкова много обичам…

Тя замълча, задушавана от хълцания. Люси с удивление си представи този Джони, кроткия човечец, който живееше отсреща, пълен, плешив, на средна възраст. Той нямаше нищо от прелестите на някой Ромео, но въпреки това бе съпруг образец и причина за щастието на Беси.

— Но какво е станало?

— Пиенето — изплака Беси, — пиенето. Криех това в себе си от месеци, но сега то ме задушава. Само пие, постоянно, казвам ви. Не съм предполагала такова нещо, когато го взех. Мислех, че обича по една чашка сегиз-тогиз и толкова. Ох, това ме убива. Не минава вечер да не се върне пиян. А майка ми… ме беше предупредила… но аз го обичам, обичам го, ето нещастието…

У Люси се прокрадна ужасно съмнение.

— А той бие ли ви?

— Не, о, не, бих искала да го прави. Би ми правило удоволствие да ме нашиба, да ме нашиба съвсем гола. — Тя надаваше истерични ридания. — Аз го желая, казвам ви, а онова, което той търси, е само пиенето. Пада на леглото и хърка като свиня… Ето всичко, което получавам от него сега… — Остро се изсмя… — На сутринта яде яйца с бекон и се кълне, че няма да прави повече така. А вечерта се връща в още по-лошо състояние от всякога, пиян и мрачен.

Тя продължаваше да се клати като луда, блъскайки главата си в масата, сякаш всеки удар й доставяше удоволствие.

Люси не знаеше какво да прави. Не издаваше чувствата си, но бе отчаяна. Седнала сковано, тя наблюдаваше състрадателно простряното пред нея същество, като чакаше мъдро да мине пристъпът на отчаянието. Най-сетне Беси вдигна глава и подобно на плачливо дете изтри очите си с опакото на ръката.

— Станах смешна — каза тя, като подсмърчаше, — страшно смешна, нали?

— Не, не — опита се Люси да я успокои, — съчувствам ви.

— Във всеки случай олекна ми и съм ви много признателна.

След като помълча малко, тя добави сдържано:

— Сега вече нямам тайна от вас. Но все ми е едно. Не можех повече да мълча. — Докато говореше, тя надаваше ухо и каза тихо: — Струва ми се, че го чувам, ще отида да видя.

Те отидоха до вратата и забелязаха, че Джон Финк се изкачва съвсем бавно. Той стъпваше предпазливо, с благоразумни стъпки, като се държеше здраво за перилата на стълбището. Изглеждаше спокоен, дори твърде спокоен, но дъхът му изпълваше целия въздух. Съпровождан от силна миризма на карамфил, той се изкачваше внимателно и гордо, а очите му — втренчени съзерцателно — излъчваха любвеобилност към всички.

— А-а — извика, като ги изгледа внимателно, но без учудване.

Стъпи на последното стъпало и добави:

— Госпожа Мур и моята Беси, браво! — Сутрешната му мълчаливост бе изчезнала, изпаднал бе в дръзка бъбривост, затруднена от постоянното пиянство. Затвори едното си око и добави със светски тон: — Приятна е вечерта навън.

— Влез, Джони — каза отчаяно Беси.

— Трябва да ка-а-жа нещо на госпожа Мур, — отвърна той любезно.

— Ех, ела, Джони.

— Трябва да ка-жа, Беси, тря-бва да-а ка-жа.

Тя го хвана за ръката и се опита да го отведе, но той отмести късите си пълни крака и извика бързо:

— Го-спожа Мур, а-аз позна-вам вашия Джо… добър мой клиент в Левенфуд. Чудо човек бе дебелият Джо.

Но Люси хвърли последен състрадателен поглед към измъченото лице на Беси и затвори вратата. Остана за миг зад вратата, неподвижна и с напрегнат слух. Най-сетне чу, че те се прибират, брътвежът на пияния замлъкна и настъпи мълчание.

Тя се върна в кухнята. Каква вечер! Бе замаяна от странността на различните случки: нарушението на редовните привички, очарователната поява на сина й, който за миг се бе превърнал в светски човек, неговото отиване на бала, после — сякаш това не стигаше — тези две интимни драми, обикновени, просташки и дори отблъскващи, които пораждаха различни опасения, избистряха се постепенно в душата й и започнаха да я измъчват. Дали нейният Питър ще има същата съдба като нещастния син на Марта Колинс? Или на този отвратителен Финк? Питър й бе говорил за някакъв бюфет. Във въображението си тя си представяше кръгъл бар, блеснал в светлина, в който златната младеж с тъмни дрехи се отдава на разврат и подканя сина й да сложи на главата си венец от зелени лозови пръчки. Бе същинска лудост, че го остави да отиде на това празненство. Укоряваше се за своята слабост и трепереше вътрешно, обзета от ужасното предчувствие за някаква беда.

Продължаваше да чака. Най-сетне в тази странна нощ, изпълнена с напрежение, по стълбището прозвучаха леки, уверени и бързи стъпки. Тя не помръдна, но очите й блестяха: това бе нейният син! Той се появи, розов, весел, безгрижен, с леко измокрена от пот яка.

— Какво, още стоиш, моя стара Люси? — извика той, като влезе. — От колко часа насам трябваше да спиш.

Да спи! Тя едва не избухна в смях. Облекчението, когато видя Питър, я изпълни с внезапен възторг. Той се бе върнал, както винаги, съвършен, без най-малък дъх на алкохол, без следа по страните от гнусните милувки на някое момиче. Никога вече не ще го подозира, никога!

— Добре ли се забавлява? — попита го добродушно.

— Не беше зле — отвърна той, след като размисли сякаш върху въпроса. — Женското общество не беше много блестящо.

Вдигна презрително рамене.

Сърцето на Люси започна да бие, но като искаше да увери сама себе си, подметна:

— Уверена съм, че си намерил някоя любезна танцьорка.

— Нито една — рече той със смях. — Една дама ми каза, че постоянно съм я настъпвал по краката.

Тя не си даваше ясно сметка, но очевидно бе, че не е постигнал кой знае какъв успех. Бяха му обяснили по едно време, че обикалянето на залата още не се нарича танцуване, той се прозина широко.

Тази естествена прозявка възвърна цялото доверие на Люси. Тя му даде чаша топъл бульон. Погледа го, докато я изпи, след това си легна щастлива и усмихвайки се на своето безразсъдство, заспа веднага.