Арчибалд Кронин
Трима в любовта (32)

XX

Тя получаваше двайсет и пет шилинга седмично. От тази сума седем бяха за наема — всъщност й ги удържаха от заплатата й при „Хендерсън и Шоу“, преди тя да я получи. Газта за кухнята и осветлението, въглищата по шест пенса чувалчето, една чистачка, за да мие стълбището — всичко, взето общо, правеше средно други три шилинга седмично. Тя всъщност имаше петнайсет шилинга седмично, за да осигури само необходимото за двама души и дори някои луксозни дреболии.

Петнайсет шилинга не бяха много. Люси не скриваше, че трябва да се бори, една тежка борба наистина, която обаче нямаше да трае вечно. Именно това я крепеше. Тя не бе мъченица и се радваше, че времето на лишенията ще бъде ограничено и че намалява от ден на ден.

Люси беше прекрасна домакиня. Знаеше магазините, където продаваха най-евтино, изминаваше километри пеша, за да се възползва от някакъв удобен „случай“.

Знаеше как да се държи и с търговците: учтива, но твърда, не се оставяше „да я крадат“, както сама казваше. Можеше ли наистина да се остави да я мамят, когато кариерата на сина й буквално зависеше от всеки пенс, който й минава против волята между пръстите? Умееше да оползотворява най-добре всички продукти. Бе се наложила на господин Тът, едрия месар с белязания от дребна шарка врат, и получаваше своето малко количество бифтек — четвърт ливра — плътно изрязан. Това бе невероятен подвиг и противоречеше на всички закони на месарството. И все пак така беше. От сърцето на господин Тът е прокапала кръв, но той редовно нарушаваше правилата и режеше говеждия бут под неспокойния, но взискателен поглед на Люси. Не отблъсна любезните ухажвания на Беси Финк, но затова пък получи на изключително ниска цена плодове от магазина на майка й, които бяха прекрасни например в събота, но в понеделник не струваха вече нищо.

Трябваше да ходи километри до Хуайтайнч и да се върне, но във вечерния хлад ги изминаваше с удоволствие. Питър обожаваше плодовете. За да задоволи желанията му, тя наистина теглеше връзките на своята чанта почти до скъсване. Много пъти в събота, деня на плащането, се увличаше да прави лудости поради вродената си дързост, така че към края на седмицата не оставаше вече нито пенс в нея. От друга страна, измисляше малки икономии. През цялата седмица не вземаше трамвай и отиваше пеша до бюрото и в края на шестте дни доставяше на Питър някое лакомство: някакъв сладкиш от Купер или кутия от онези шоколади, които той обичаше. Тя имаше истински талант да приготвя питателна и евтина храна. Без нищо да знае за калории, бе надарена с удивителен усет за качествата на храните. Люси открай време смяташе, че Питър, младеж с крехко здраве, има нужда преди всичко от добра храна. Знаеше цената на парче добре опечено месо, но за нещастие не познаваше вкуса му. Петнайсет шилинга позволяваха да се купи ростбиф само за един, а не за двама. Докато приготвяше обяда му, чувстваше слабост и отпадналост. Пристигнала на бегом от работа, за да приготви обяда на сина си, наведена над газовата печка, апетитът й на здрава жена се събуждаше и почти я издаваше. Тя чувстваше, че в нея се надигат диви и първобитни инстинкти. Примамливите миризми от скарата нахлуваха в ноздрите й и слюнка изпълваше устата й. Самият цвят на потъмняващото месо и обилният сок караха устните й да трептят като на изгладняло куче. Но тя се съпротивляваше и не желаеше да отстъпи. Следеше крадешком движенията на ножа и вилицата на Питър и се радваше на превъзходния му апетит, явно нямаше причини да се тревожи за неговото здраве.

Но проблемът с яденето не беше единствен. Възникваха неочаквани въпроси за най-смешни и досадни неща, например за обувките. С облеклото бе по-лесно, в смисъл че тя предварително знаеше — трябва да се задоволява със сегашните си дрехи. Можеше да ги кърпи и поправя сама. Никой сега не искаше от нея да носи изящно бельо, но с обувките бе по-различно. Работата й налагаше много ходене пеша, а тя обикаляше повече, отколкото бе необходимо, за да спести разноските за трамвай, по ужасни за подметките тротоари и те добиваха плачевен вид. Тя, която винаги се бе грижила да бъде обута добре, тъй като имаше малко стъпало, постепенно, след като много пъти се завърна с мокри и премръзнали крака, стигна до убеждението, че е неуместно честолюбие да ходи с елегантни обувки. Оттогава носеше обувки с най-дебелите подметки, каквито можеше да намери. Те бяха тежки и груби. Купуваше ги при един дребен обущар, недалеч от „Бялата улица“, и ги подковаваше с налчета, та траеха, докато горнището им се скъсваше.

С Питър не беше така. Той стъпваше леко и беше грижлив към облеклото си. От друга страна, трябваше да бъде добре облечен, за да посещава лекциите. И той успяваше благодарение на онова, което му оставаше от стипендията, след като заплащаше разноските за следването. То беше доста малко, но все пак достатъчно. Питър знаеше цената на всеки пенс. Историята за касичката с пари от детството започваше отново. Той записваше сметките си в малко тефтерче и бързо откри, че е доста изгодно да си купува необходимите книги на старо. Беше точен, придирчив и никога не изпадаше в разточителство. Още от първия ден отхвърли предложението на майка си да му помага при воденето на сметките. Това са негови собствени пари и той знае с точност какво трябваше да прави с тях.

Същото бе и с дрехите му. Люси от своя страна допринесе за това, като откри след внимателни и многократни разпитвания — госпожица Тинто бе неизчерпаем източник за полезни сведения — един шивач, на име Уард, който обеща да скрои дрехи на Питър, съобразени с тънката му фигура и с още по-тънката му кесия. Първото посещение при този Уард бе забележително и почти напомняше избора на униформата за колежа. Изправен като манекен пред двата прозореца, Питър изтърпя цялата церемония по вземането на мерките леко почервенял. Но Уард не беше прост шивач, препасан със сантиметъра като с пояс и набоден с игли, а енергичен млад човек, който отскоро се занимаваше с този занаят — дребен на ръст, но великан по умение и усет. Той почтително нарече Люси „мадам“, дори попита, разбира се, без успех дали не ще има удоволствието да й ушие един костюм, а към Питър проявяваше ненатрапваща се благосклонност.

Костюмът бе направен от сив домашен плат, избран от Люси след дълъг и грижлив оглед, повече заради здравината, отколкото заради външния ефект. Питър предпочиташе един кариран, по-светъл и не толкова здрав плат, но Уард, макар и да симпатизираше на сина, решително се присъедини към мнението на майката: не подхожда на един джентълмен да привлича внимание с костюма си. Сивият цвят беше спокоен без съмнение, но му отиваше и имаше неоспорими достойнства. Важна беше преди всичко „кройката“, кройката бе всичко и като хвърли поглед на познавач към Питър, Уард го уверяваше, че владее това тайнствено, измамно, но съществено изкуство.

Костюмът бе истинско постижение. Сакото очертаваше една изящна извивка от старателно подпълнените рамене, добре отбелязана талия, после малките карирани ревери, панталонът с две извънредно точни успоредни линии, изобщо всичко бе последна дума на изяществото и изкуството на шивача. Освен това ушиването на костюма направи от Питър и от майстора двама приятели. След всяка проба те отлагаха за следния път, както казваше Уард. Пиеха кафе, разговаряха за бъдещето, което така бляскаво се разкриваше пред тях, всекиму в съответното поприще. Питър, седнал до прозореца, гледаше трамваите, които слизаха и се качваха по улицата, и докато целият вълнуващ живот на града течеше пред очите му като опиянена река, се наслаждаваше на блаженото чувство, че и самият той навлиза в живота.

Докато отпиваше от кафето, той сякаш предварително вкусваше цялата сладост на успешната си — бе уверен в това — университетска кариера… Беше прекрасно.

Грижеше се най-старателно за този свой първи костюм. Когато се връщаше от лекции, той го сваляше, за да облече вместо него старите си дрехи, слагаше внимателно сакото на облегалото на един стол и всяка вечер при лягане поставяше панталона добре изпънат под дюшека. Когато получи следващата стипендия и след като изплати разноските по следването, които се бяха поувеличили през този семестър, естествено бе да посвети остатъка за попълване на своя гардероб. Един нов костюм от кариран плат и хубаво пардесю „демисезон“ пристигнаха, обвити в копринена хартия в картони на „Улица на цветята“ 53. Питър се превръщаше в добре облечен младеж, гордост за майка си, на Беси Финк, на господин Колинс и явно доказателство за неговото обаяние бяха подигравателните подсвирквания на момчетата, когато минаваше край ъгъла на венецианското кафене „Демарио“. Самият господин Колинс, като оставяше за миг глинената си лула, за да хвърли поглед подир изчезващия по стълбите метеор, един ден заяви на Люси:

— Има вид на аристократ.

После добави:

— Като си помисли човек, че и той също ще пуши и ще тича след момичетата като другите.

Люси прие заслужения комплимент и не обърна внимание на смешната закачка, запазвайки снизходително мълчание. Тя не се безпокоеше. Познаваше сина си, неговата твърдост, чистотата на сърцето му и обичта му към нея. Други синове биха могли да кривнат от пътя, но Питър беше неин и това бе достатъчно.

Той все още не бе станал председател на студентското сдружение, но успехите му, както и неговото държане бяха обещаващи. Тя го следеше със страстен интерес. Те бяха изворът, от който черпеше удовлетворение и бяха дълбоката и тайна причина за нейното щастие. През дългите вечери, които прекарваха заедно, той й се отплащаше, като й разказваше подробно за работата си. Очарована, Люси следеше неговите зоологически авантюри с мъртвото морско куче и неподвижните амеби, присъединяваше се към задълбочените му химически анализи върху сребърния нитрат и хлоридите, слушаше го с удивление да говори за онова ботаническо чудо, което се нарича млезга, а по физика — за принципа на тежестта, неподозиран дотогава от нея. Възторжените й очи, насочени към движещите се устни на Питър, изпреварваха законите на оптиката, които той снизходително й обясняваше, защото съзираха единствено неговия успех. Тя го виждаше пред микроскопа, с епруветки и колби в ръка или пък с нежно положено хирургическо ножче върху мъртъв дъждовен червей. Чуваше гласа на професора, движения и шум от леки стъпки, които напомняха ехо в манастир. Вплиташе собствения си живот в живота на сина си не само когато той й разказваше вечер как е минал денят му, но и през целия преживян от нея ден. Когато напускаше с облекчение ужасните жилища и внезапно забелязваше красотата на заблуден слънчев лъч, проникнал през мръсотията на някой заден двор, изведнъж духът се устремяваше жадно към Питър, който по това време работеше в класическата сграда на хълма. Когато ударите на университетския часовник прозвучаваха над града и едва доловимо стигаха до ушите й, те я отнасяха при него, прибавяха нежността към техните общи стремежи.

Вечер, особено преди изпит, той й разказваше за своята работа и тя следеше усилията му да произнася думи от мъртъв език или да повтаря химически формули. Той търпеливо се забавляваше с опитите й да го разбира, когато изброяваше тайнствени и сложни за нея неща. При безгръбначните животни например тя бъркаше и създаваше нови наименования, което предизвикваше луд смях у Питър. Но имаше моменти, когато караше кръвта й да замръзва, като разказваше зловещи подробности от анатомическата зала, или пък я ужасяваше с описание на лудориите на някоя маймуна, чийто мозък е бил изваден. Понякога, особено след посещения в залата за дисекции, Питър отказваше да приема храна и изпитваше отвращение към произведенията на господин Тът, особено ако бяха слабо опечени. Но това бързо отмина и той вече можеше да говори смело и с мъжествена усмивка за безжизнените същества, минали под неговия хирургически нож. Макар да разбираше тази нечувствителност на студентите по медицина, тя никога не можа да им прости напълно отношението спрямо нещастните същества, които завършваха върху някоя мраморна маса. Една нощ сънува ужасен кошмар, изпълнен със страхотиите от моргата. Потръпваше при мисълта да свърши по този начин — победена и безименна, просната върху гнусна тарга.

Но Люси разбираше, че той не може да довърши учението си, без да придобие поне привидно безразличие. От друга страна, успехът на Питър в изпитите оправдаваше онези средства, които бяха нужни за постигането на благородната и желана цел.

Да, той напредваше и при тази мисъл сърцето й се отпускаше. Епизодът със състезанието за стипендиите й бе причинил временен страх, но вече го бе забравила. Той учеше съвестно и честно изкарваше изпитите си с отлични бележки или с лъскави награди, спокойно и стабилно, което бе знак за здрав и уравновесен дух. И това за Люси означаваше повече, отколкото всички спорни и нетрайни изблици на гениалност.

Струваше й се, че сякаш бе вчера, когато го видя да отива на първата си лекция в университета в новия си костюм. А сега вече бе изкарал първия си изпит от втората година върху тайнствата на анатомията и физиологията.

— Минах pons asinorum („магарешки мост“) — заяви с доволна въздишка. — Сега всичко ще върви добре.

Тя бе научила достатъчно латински, за да разбере онова, което каза той, и спокойно му отговори:

— Този мост никога не е бил строен за тебе, Питър.

— Привидно не — съгласи се той замислено, а после започна да се смее. — Има обаче неколцина старчоци, които все още напразно се опитват да го преминат. От години насам ги късат. Смешно, нали? Единият от тях е женен и има две деца.

Тя поклати глава и рече решително:

— Не всички са надарени.

Името на Питър, напечатано черно на бяло в списъка на приетите втора година, доказваше колко правилна бе собствената й преценка и потвърждаваше взетото от нея решение. „Това ще им покаже“, каза си Люси в радостен унес, като имаше предвид всички онези, които бяха оспорили мъдростта на нейното поведение. Тя бе горда и Едуард вероятно също изпитваше оправдана гордост.

Почтеният отец бе прочел за резултатите в „Хералд“. Доволен от този нов блясък към името Мур, той като че ли чувстваше, че това ще се отрази и върху неговата роля в църквата и популярността му в енорията. С удоволствие размишляваше върху вестникарското съобщение, докато пиеше утринното си кафе. После попита икономката си:

— Мислите ли, че владиката ще забележи написаното?

Госпожа О’Ригън верноподанически му отговори:

— Той непременно ще узнае, отче, че името е на вашия племенник.

След като помисли малко, Едуард изпрати поздравления до своя племенник, като същевременно го покани да прекара близката ваканция заедно с него, този път не в Мадейра, а в Сент Андрюс. Там отецът по съветите на лекарите имаше намерение да съживи дейността на черния си дроб в един клуб за голф.

Люси бе очарована от похвалите. Тя винаги се безпокоеше много за здравето на Питър и за неговата ваканция. Затова независимо от материалната облага изпитваше и лично удовлетворение от косвеното доказателство за отношението на Едуард. Не съжаляваше, че не е поканена да ги придружи. Това беше невъзможно. Не притежаваше необходимите тоалети, пък ако двамата желаеха да бъдат заедно, тя само щеше да им пречи. Отдавна не бе виждала Едуард и логично предполагаше, че са се отчуждили един от друг. Но с удоволствие заведе на гарата Питър, когато тръгваше за Сент Андрюс. Животът в един луксозен хотел можеше да го научи на по-добри обноски и би го освободил от последните колебания на детинството. Люси знаеше също, че Питър е напълно осигурен в компанията на безукорния Едуард — нещо, което, без да си дава сметка, намаляваше съжалението от раздялата. Тя самата не бе получавала отпуска от времето, прекарано при госпожица Туиди, но това нямаше никакво значение, както си мислеше, за една толкова силна жена. Наслаждаваше се заедно с него от промяната.

Веднъж по време на закуската през един топъл августовски ден на „Улицата на цветята“ пристигна цветна пощенска картичка — някаква голяма ограда, а зад нея стаята на Питър, — отбелязана със звездичка. Люси се усмихна на суетността на този символ, който приличаше на някакъв паяк, катерещ се по внушителната фасада. Хотелът изглеждаше шик, а Люси съвсем не презираше тези заведения. Облечена както трябва с чанта, пълна с пари, тя наистина би открила, че терасата на един хотел край морето — на картичката се виждаха палми и кресла от индийска тръстика — излъчва свежест и прелест през такъв изнурителен следобед. Щеше да се облече в син шантунг, мечтаеше тя, с голяма шапка и, естествено, с чадър.

Би било облекчение да не облича повече своята жалка рокля. Тя съвсем не отиваше за грандхотел. Да, предпочитанията й бяха към синия цвят. Затваряше очи и се виждаше седнала под една палма заедно с Питър, който й поръчва сладолед — розов сладолед с вафли, толкова го обичаше. Прислужникът проявяваше изискана любезност! Винаги бе изпитвала известен страх от сервитьорите в кафенетата, дори през онези далечни времена, когато Франк, за да я ухажва, я водеше навсякъде. Но сега в компанията на Питър, така безукорен и внимателен към нея, чувстваше по-скоро презрение към тези момчета. Тя не вижда лицето на прислужника, а само един плешив лоб, който се навежда. Люси е убедена, че я намира очарователна и истинска лейди. Дава му шест пенса…

Докато Питър отсъстваше, нямаше особено желание да готви. Често пъти трябваше да си приготвя набързо вечерята. Но очите й бяха отправени към недалечното бъдеще. Тя все още обичаше живота и със задоволство пресмяташе как времето на лишения и пестене наближава своя край.

Постави радостно картичката на огнището, после изми чашата и чинията си и подреди стаята. Същата стая, същите мебели. Но как би могло да бъде иначе? Как да обзаведе жилището си, когато само един-единствен шилинг понякога я спасяваше от пълна нищета? А останалото можеше да почака. Все още чувстваше възторга, когато взе чантата си и тръгна на работа. Влизаше отново в жалките жилища, настойчиво тропаше по вратите, изричайки неизбежното „Хендерсън и Шоу“, изкачвайки се по тъмните стълбища, броеше нечисти пари, погнусена от лошите миризми, гадините, мръсотията, издържаше на всичко, винаги вярна на дълга си.

Питър се завърна от морето почернял и възторжен. „Прекрасно“ — това бе думата, която употребяваше, за да изрази колко много се е забавлявал. Мнението му за чичо Едуард, както и цялата му личност се бяха променили под влиянието на морския въздух. Чичото занапред бе споменаван между „добрите старци“.

Докато омайваше майка си с разказите си за добре прекараната ваканция, тя изведнъж запита унесено дали някакъв плешив прислужник им е прислужвал в хотела. Той я погледна косо, после започна да се смее:

— Прислужнички, мамо, само прислужнички. Нито един прислужник в целия хотел.

— Не може да няма — отвърна тя замечтано — и сладолед с ягоди.

Той започна гръмко да се смее:

— Ти си невероятна, Люси!

От известно време насам той си позволяваше да я нарича по име и въпреки че искаше да види в това проява на обич, не харесваше особено този навик.

— Мамо — поправи го бързо.

— Все едно — отвърна той настойчиво, все още през сълзи от смях, — тази история с прислужника…

И се удряше многозначително по челото.

Тя не каза нищо повече, леко раздразнена от поведението му. Но Люси не се съмняваше в неговата обич. И недоволството й се стопи в усмивката на Питър.

През есента той започна да посещава болницата и да се бръсне не от време на време, а редовно, и то с несмутима сериозност. Чичо Едуард, който полагаше изключителни грижи за тоалета си и дори употребяваше специален крем за лице, му бе дал един от бръсначите си, хубав бръснач, който, ако не произхождаше от Толедо, най-малко ще да е бръснал космите на почтения отец през време на неговото паметно пребиваване в Испания.

Мисълта за това занимание особено развличаше Люси. Всяка сутрин, преди той още да е станал, тя му топлеше вода. Възхищението й към него растеше. Вкъщи отново имаше мъж.

Есента настъпи. За нея нямаше ваканция, но промяната на сезона й подейства така благоприятно, както някакво пътешествие. Тези студени повеи, които толкова обичаше, листата, които тихо падаха в градината, полъхът на сух въздух. Цялата тази промяна й даваше нови сили.