Арчибалд Кронин
Трима в любовта (3)

III

Докато Люси закусваше заедно с Франк и детето — от внимание като домакиня към Ана, която още от вечерта бе казала, че е уморена, тя накара прислужницата да занесе закуската й в стаята, — пристигна телеграма от Ричард.

Една телеграма беше вълнуващо събитие и докато разкъсваше плика — това бе в нейните права — Люси очакваше някакво нещастие. Оказа се обаче само досадна новина и във възклицанието й се смесиха гняв и облекчение.

— Ама че неприятност! — извика тя с пламнали от раздразнение очи. — Още една беда! — С изопнати черти на лицето, с набръчкано чело тя изобразяваше почти детско отчаяние. — Погледни, Франк, каква беда! — повтори.

Той прочете на висок глас текста върху листа, който тя държеше:

„Мила Люси, моля те, ела за няколко дни, Ева е болна. Ричард.“

Съпругът й я погледна за момент, повдигайки вежди.

— Наистина досадно… „Мила Люси“! Великолепно!

— Най-досадното, което може да се случи. Съгласна съм с теб! Особено след като Ана е тук. Какво, по дяволите, ще помисли тя?

— Ама… ти възнамеряваш ли да ходиш?

Тя взе телеграмата и я препрочете, размисляйки:

— Няколко дни… до вторник може би… — И добави с въздишка: — Господи, мисля, че трябва да отида.

— Как пък не! — възрази той. — Знаеш, че те злоупотребяват с теб. Ти получаваш новини от брат си само в такива случаи. Преди две години беше същото, нали? След като им услужи, пуснаха те като горещ картоф. Една картичка за Коледа като благодарност — това бе всичко, което ти дадоха.

— Имам чувство за дълг, Франк — отвърна тя твърдо, изчервявайки се от тона му. — Не е важно какво прави Ричард, а аз какво правя. Ева е болна, а той е мой брат.

— Много здраве на папата от мен! — извика съпругът й грубо. — Аз имам нужда от теб тук. Няма да ходиш!

Тя не обърна внимание нито на острия му тон, нито на възражението му — не бе жена, която можеше да забрави задълженията си. Ричард, нейният брат, я бе повикал в момент на притеснение. Колкото и заета да беше, тя бе решила да изпълни дълга си.

— В случая е шанс, че Ана е тук — каза тя. — Ще се грижи за теб.

— Да се грижи? Не желая да се занимава с мен — запротестира буйно той.

— Влакът в десет часа е удобен — мърмореше тя спокойно и това бе окончателно, като че ли бе казала: „Реших, Франк, а когато взема решение, ти знаеш…“

Нито дума повече не бе произнесена, но като стана бързо и облече палтото си, той добави:

— Твоята воля, твоята воля и само твоята воля! Един ден това ще ти струва скъпо…

— Не че имам желание да отида, Франк — отвърна тя хладнокръвно. — Само до вторник.

Той я загледа и постепенно усмивка озари намръщеното му лице, после поклати глава.

— Щастие е, че те обичам, иначе не бих ти позволил да държиш така стегнати юздите.

— Ето, така е добре — каза тя, оправяйки яката му.

Целуна го нежно и отиде до прозореца, за да го проследи, докато изчезне от погледа й. Веднага след това със загрижен вид отиде до стаята на Ана и след като почука, влезе при гостенката.

— Ядосана съм, Ана — извика тя полуразгневена, полуусмихната и седна на ръба на кревата, като обясни странността на положението си. — Ужасно е да вършиш подобно нещо, но не виждам как може да се избегне. Чувствам, че моят брат има нужда от мен.

— Няма никакво значение — рече Ана и започна да реши косата си, която падаше върху жълтия й пеньоар, като в същото време заразглежда ноктите си. — Все едно ми е.

— Не ви ли притеснява това?

— Защо? — Тя престана да се реши, но не повдигна един немирен кичур.

— Принудена съм — продължи Люси, поруменявайки леко поради слабото впечатление, което нейното съобщение направи — да замина за съжаление с влака в десет часа.

— Както ви е угодно — каза Ана, повдигайки големите си кафяви очи на гладкото като слонова кост лице.

Двете замълчаха, едната откровена, жива, пламенна, другата безгрижна, отпусната, тиха.

— Вие ще се погрижите за Франк — подзе най-сетне Люси, ставайки. — Не го оставяйте да се отдава на лоши мисли.

— Ние ще се разберем добре — рече Ана безгрижно, — с Франк се познаваме.

Защо, слизайки, си мислеше Люси, Ана не възкликна: „Много съжалявам, че трябва да заминете, но разбирам, че сте задължена — вашата снаха е болна. Не се безпокойте за мене до завръщането ви“. Но не, Ана не каза това и пренебрегвайки очаквания отговор, бе издала своя характер. За момент Люси прехвърли в ума си този проблем с известна възбуда. Тя обичаше до такава степен да улавя ясно нещата, че се дразнеше, когато не намери отговор на загадката. Естествено е, каза си тя, да е притеснена от заминаването на своята домакиня, още повече че бе неизбежно. Решила, че е намерила отговора, тя прогони мисълта от главата си.

Освободена от глупавите си разсъждения, тя сметна, че трябва да съобщи новината на сина си.

— Питър! — повика го тя.

Детето излезе от стаята си, като се обличаше. Бе по-удобно за майка му — а всъщност и за него — да не се засича с баща си на закуска. Тя го погледна, без да издава нежността си.

— Днес Нета ще ти даде да ядеш — заяви тя, — а Ана ще бъде с тебе известно време. Аз ще отсъствам.

— Защо, мамо? — попита то, вдигайки очи към нея.

— Ще бъде доста забавно, нали? — отвърна тя уклончиво, оправяйки връзката му. — Ще ми обещаеш ли, че ще слушаш Ана?

Питър се зарадва от идеята, намирайки в нея нещо интересно, и с едно наивно пресмятане, което тя намери забавно, каза:

— Ако слушам, ще ми дадеш ли… — то се поколеба — едно, знаеш… — и то изрече думата… — за моята касичка…

Разбира се, че ще му даде едно пени, това бе толкова малко. Не беше момче, което ще го похарчи за бонбони. Не, то пестеше парите си с похвално благоразумие, което не можеше да не радва майчиното й сърце.

Тя му даде пенито — как можеше да му откаже? — заедно с дълга и нежна целувка. Нета на свой ред получи подробни препоръки. После Люси тръгна.

Утрото бе свежо. С остър есенен въздух, който тя обожаваше, пътят до града, изминат пеша, бе истинско удоволствие. Ардфилан винаги й харесваше. Широките и чисти улици с млади липи, ясени и кестени имаха приятния вид на булеварди. Примамливи магазини предлагаха истински благороднически парад, издигайки гербове над вратите си. Да, това бе красив град, приличащ малко по своя план на английски Спа, ала без нищо търговско, горд чрез оправдания си снобизъм със своята култура и затвореното си общество. Той търпеше точно една шепа летовници и бе град, в който набабите на религията се оттегляха с парите си и вкусваха с изискана сдържаност добре заслужени удоволствия. В него царуваше атмосфера на ред и добър вкус, на нещо „отбрано“, си казваше тя, което я накара навремето да заяви:

— Тук ще живеем, Франк. Все още не можем да изберем най-доброто, но и това ще стане един ден.

Наистина тя имаше — може би поради сравнително по-ниското положение на семейството им — малко приятели в Ардфилан. Това бе обяснимо. В Пърт, където бе родена и където баща й изпълняваше дълго време службата на защитник в съда на графството, тя имаше сигурно социално положение. Беше позната, приемана, средата й беше от семейства със свободни професии. Ала щом се омъжи и влезе в тази ирландска фамилия, вече нямаше така определено положение, нито изтъкната среда. Това бе неизбежно, тя го признаваше, но то слабо я засягаше. Знаеше, че жената е тази, която трябва да издигне мъжа до своето равнище. Беше дала доказателства за това и бе убедена, че един ден ще ги изтъкне още по-добре, че ще осигури и на двамата по-сигурно положение и бъдеще.

Седнала във влака, сега тя несъзнателно мислеше за годините на щастие в Ардфилан. Не можеше да отрече — въпреки поведението на брат си, който в началото й бе предсказал катастрофа, — че бе успяла в брака, и то по твърде забележителен начин. Семейството на Франк можеше да е малко простовато, но той, Франк, беше… беше Франк. По природа бе човек, способен да успее във всичко. Неуспех? Тя не познаваше тази дума. Може би здравият шотландски корен, от който произхождаше, й бе предал способността да урежда и организира, да ръководи щастливо темперамента и характера на своя мъж. За нея нямаше сериозни пречки по пътя — тя ги преодоляваше със завидна лекота. Беше се нагърбила с Франк и бе насочила съдбата му към светъл и сигурен хоризонт. Колко лесно бе това! Лесно, защото го обичаше. Да, без съмнение любовта й към Франк я ръководеше и тласкаше напред. Сам той го признаваше често с тънка ирония… Какъв бе впрочем неговият идиотски израз? А, да, „да сложиш морков под носа на магаре“, казваше той с присмех. Седнала в ъгъла на купето, тя се усмихна на тази смешна несправедливост.

Тя обичаше Франк. Той й принадлежеше напълно, беше нейна творба, изработена така съвършено от любовта й, че тя изпитваше почти собственическия инстинкт на художник, току-що завършил произведението си. Нейният мъж бе станал очевидно такава част от нея самата, че тя лично се засягаше, когато атакуваха уязвимостта или когато обсъждаха недостатъците му.

Ето защо в известен смисъл обичаше да съзерцава неговото щастие и да го излага на показ без лична суетност. Беше щастлива да противопоставя Ричард на собственото си очевидно щастие, благоденствие и уреденост. Ричард не пропускаше да изтъква своя както семеен, така и професионален успех. Неговите доста редки писма бяха изпълнени с Ева, „моята мила жена“, с Вера и Чарлс, неговите сладки деца, които се отличаваха непрекъснато в училище и сред хората, и с работи, неизменно важни, в които, противно на общото мнение, той тържествуваше пред съда на шерифа. Беше справедливо да му се опълчва. Ричард беше доволен и положително гледаше с очите на своята жена, толкова я обожаваше. Почитта му към самата Люси не бе никога така явна. Често с неизбежното превъзходство на единствен и по-възрастен брат и със снизхождение, което криеше известна подигравателност, той я изпращаше да си върви с една дума: „идеалистка“. Тя бе запомнила тази дума като предизвикателство… Каква щеше да е целта на живота й, откъде щеше да дойде истинската красота, ако не от честта и добродетелта или както по-интимно се изразяваше тя, от удовлетворението „добре да се действа“. Постоянството в любовта, очарованието на малките деца и техния смях, жертвоготовността, подчинението на Бога и на всички правила на провидението… отхвърлете всичко това, и вие ще потънете в пустинята на мрака. За себе си Люси предпочиташе светлината на слънцето и тук досега тя за нея беше топла и успокояваща.

Влакът изсвири и я върна към действителността. Господи, бе стигнала вече в Ралстън! Тя се надигна бързо и слезе от влака.

Ралстън, близка околност на Глазгоу, обитавана от хора, успели в живота, беше, макар Люси да не признаваше неговото превъзходство над Ардфилан, приятно място, подходящо за човек на закона като Ричард. Къщата му от червен песъчлив камък, заобиколена с добре поддържана градина от едната страна, с малък, но твърде елегантен цветарник, също издаваше благосъстоянието на Ричард и неговото социално положение.

Това бе една чисто шотландска постройка. Макар името й да не бе шотландско. За да поддържа репутацията й, а може би и за да подбуди къщовния инстинкт у Ричард — впрочем значително развит — Ева кокетно я бе назовала „гнездо“. Трогателно щастие!

Ева също бе от твърде издигнат род. Но въпреки това им достойнство не слугинята, а самият Ричард дойде да отвори вратата.

— Люси! — извика той. — О, мила, знаех, че можем да разчитаме на теб.

Това посрещане съдържаше непресторена сърдечност и облекчение. Той я отведе веднага в кабинета си и тук, под герба на Муровци, закачен на стената над бюрото, той загледа не така строго и с покровителствена надменност, както обикновено. Имаше сериозен вид със своите черни и лъскави коси и мустаци и с червените устни, които контрастираха на бледия тен на лицето му. Той сложи лявата си ръка отзад на гърба, издаде напред брадичка, а челото му се опъна, готово да се сбърчи и издаващо дистанция, която впрочем бе характерна за него.

— Добре направи, че дойде, трогнат съм. Толкова се измъчих, че не мога да си гледам работата. — Той спря натъжен и обзет от меланхолия. — Ева… Ева е болна и болногледачката, тази ужасна и отвратителна жена, която дойде в събота, се скара с готвачката. Нетърпима сцена! Бедната ми жена!

Разбира се, изпъдих и двете и останах при Ева на леглото, с децата на ръце и с една съвсем млада прислужница. Ужасно!

Той нямаше вече тези важни, спокойни, точни, пропити с остро чувство за увереност маниери. Вместо тях изпъкваше вълнението на обидения гражданин, на обезпокоения баща, на верния съпруг.

— Съжалявам, Ричард — промълви тя. — Какво й е на Ева?

Лицето му се покри с тъмна червенина. Той вдигна глава.

— Малко неразположение — процеди с мистериозен вид, който издаваше веднага интимния и деликатен характер на болестта. — Ще се вдигне на крака скоро, а във вторник ще дойде редовната болногледачка, която се грижи за нея и познава темперамента й. — Той й отправи умоляващ поглед.

— Разбира се, ще ти помогна — заяви Люси искрено, — за това съм дошла.

— Облекчен и дълбоко успокоен съм. — След кратко мълчание той добави загрижено: — Да отидем сега при Ева.

Докато с тежката си стъпка Ричард я изпреварваше по дебелия килим на стълбището, тя се приготви за срещата. Истина бе, че Люси никога не се чувстваше спокойна с Ева, за която тя имаше своя особено изразителен епитет „малка“. Думата притежаваше многобройни нюанси, но освен всичко Ева беше дребна, имаше тънка талия, малки ръце и крака, бързи и пресилени движения. Грижеше се особено много за своя блед тен и за твърде фината си кожа. Косата й, парфюмирана и елегантно фризирана, имаше цвета на черен кехлибар. Орловият й нос бе тънък, очите — сиви, зъбите — бели, но за нейна голяма неприятност — нащърбени по краищата. Тя държеше на достойнството, скриваше своята естествена глупост, като навеждаше клепачи и се обличаше добре по последна мода. Беше отлична ученичка на този изящен свят, към който се стремеше страстно. Говорейки, произнасяше „дз“ вместо „дж“, имаше ясен смях, вървеше бавно и Ричард я обожаваше.

Такава беше Ева, която Люси познаваше. Но този ден тя съвсем не изглеждаше така. Ева лежеше върху възглавниците необикновено бледа, линееща, с очевидни признаци на страдаща от любов.

— Люси дойде, мила — продума Ричард с нисък, отговарящ на случая глас. Само лекото помръдване на клепачите издаваше, че жена му е жива. — Тя ще се грижи за тебе — каза той, за да я успокои.

По-отпаднала от всеки друг път, Ева отвори очи и ги обърна — големи и пълни с мълчаливи упреци — към Ричард, после, без да произнесе дума, подаде с въздишка отпуснатата си ръка на Люси.

— Скоро ще оздравеете, Ева — каза Люси, — не се тревожете.

Ева се усмихна слабо… О, тази патетично красива усмивка би размекнала и мрамор.

— Е, сега — каза Ричард тактично, изваждайки часовника си — мисля, че мога да отида в бюрото си. На тебе възлагам всичко, Люси… Ева, бедна моя Ева… Знам, че ще бдиш над нея.

Той беше тръгнал, когато Ева прошепна:

— Прегърни ме, Ричард… — Тя му протегна ръце с неочаквано страстно усилие. — Целуни ме, преди да заминеш.

Люси се обърна. Ева бе вечно готова да ухапе и винаги изпитваше подозрителност към искреността на зълва си. Не че винаги бе патетична и обожаваше дантелените възглавници. Не, Ева можеше да бъде и жива, забавна, да поддържа великолепно къщата и да приготвя на Ричард изобилна и вкусна храна. Но нейният начин на поведение не бе същият като този на Люси. Не бе за Люси подобно подчинение като на малко кученце пред мъжа… Не, не, тя постигаше целите си чрез по-почтени и преки средства. Люси остана обърната с гръб, докато свърши съпружеската целувка, след което слезе заедно с Ричард и го изпрати до вратата.

Веднага след това се залови за работа. Намери Чарлс и Вера в кухнята, спокойни под бдителното око на младата прислужница, която очевидно горещо желаеше да бъде полезна. Чарлс, деветгодишно момче, мълчаливо и мрачно обикновено, се усмихна любезно, а Вера, която бе на пет години, можеше да се гордее заради ленените си коси. Тя избърса сълзите си.

Разбира се, денят не бе за Люси ден за почивка. В къщата цареше безпорядък — прислужницата въпреки доброто си желание не бе годна за нищо, а децата, колкото повече ги опознаваше, толкова повече й се струваха отчайващи… Колкото до Ева, тя бе една капризна болна. Люси обаче успя да се справи. Не че се виждаше с възторг в ролята си на ангел спасител — макар че, ако имаше криле, би обгърнала с тях алабастровото тяло на Ева, — но пък притежаваше вродена упоритост, чувство за дълг, както и убеждението, че изпълнява лоялно един договор.

Връщайки се вечерта, натоварен с пакети и с угрижено лице, Ричард завари къщата си почистена, а стаите — потънали в успокояваща тишина. Изкачвайки се — за мъж с неговото тегло той проявяваше забележителна гъвкавост, — до стаята с екзотични бели кринове, символи на чистота, и кошница с черно грозде, създадено, за да отваря апетит, той остана известно време благоговейно при своята болна. Сетне, слизайки по-бавно, с разведрен вид, седна на масата в столовата за вечеря, която тук от куртоазия наричаха „дине“ в „гнездото“ — не можеше да се търпи простащина като „вечерен чай“.

— Ева изглежда доволна — каза той с глас, който приличаше повече на обикновения негов тон на съдия — и естествено, доволен съм и аз.

— Тя се нахрани добре — отбеляза Люси, поднасяйки му котлети с грах. — Пилешки бульон, компот, за който доста се постарах, и бисквити.

— Тя кълве — каза Ричард, нахвърляйки се лакомо върху своя котлет — като птиче. Надявам се, че не си позволила на децата да капризничат. — Той спря изненадан: — Този грах, да си призная, е доста добър.

Люси се усмихна. Бе си поставила за цел да покаже на брат си на какво е способна. Той, изглежда, също намери менюто по вкуса си, защото накрая каза, избърсвайки с кърпа червените си устни и лъщящите си мустаци:

— Наистина, Люси, благодаря ти! Беше отлично, почти така добро, както би го направила Ева.

Тя не отговори нищо, но реши, че Ева готви по-добре от нея — Ричард изглеждаше чудесно.

— Знаеш ли — подзе той, гледайки я с нов интерес, — ако не бързаше толкова, можеше да намериш нещо по-подходящо.

Неясни думи, но ясен намек — и тя поруменя силно. Да противопостави Франк на своята Ева!…

— Ако ти си щастлив колкото и аз — заяви тя с възмущение, — всичко ще е идеално.

Той се намръщи, но не пое хвърлената ръкавица, доказателство за сегашното му разположение. Някога те остро се караха.

— Добре — рече той, като стана, — ще отида да видя Ева. Тя обича да съм близо до нея.

Люси го изгледа как се отдалечава, стиснала устни, после с бърз жест махна покривката. Някак възбудено помогна на прислужницата да измие съдовете и веднага след това си легна.

Предпочиташе да си е у дома и да ръководи своето домакинство — впечатлението бе твърде силно тази вечер и се затвърди през следващите два дни. Наблюдаван отблизо след една дълга раздяла, Ричард изглеждаше по-голям егоист, командван повече от всеки друг път от жена си. Съвземайки се бързо, Ева си възвръщаше малко по малко своите превзети маниери, кокетния си вид. Тя използваше до краен предел привилегиите на своето положение, за да капризничи — и по отношение на своя режим, и към тена, и към цветята си. Само споменът за гостоприемството, което й бе оказал Ричард след смъртта на баща им, който не беше оставил голямо наследство — а и брат й нямаше друг избор, — накара Люси да не съжалява за оказаната от нейна страна помощ сега. Тя дори още тогава, признателна за гостоприемството, му бе направила услуги. Беше ли възможно, както това загатваше Франк, сега Ричард просто да злоупотребява с нея? При тази мисъл тя смръщи рязко вежди.

От друга страна, тя си представяше на моменти с безпокойство своя собствен дом. Дали слушаше Питър? Спазваше ли Нета нейните препоръки? А Ана? Бдеше ли Нета над нея? И после Франк, да, преди всичко Франк. Не му ли липсваше нещо? Беше ли превъзмогнал лошото си настроение, за да се занимава със своята братовчедка и гостенка? Усети с внезапно вълнение, че нейният собствен дом беше за нея прекрасно място. Странно нещо, след спокойствието, с което беше излязла от къщи, сега изпитваше страшно нетърпение час по-скоро да се върне.

Посрещна вторника с истинско облекчение. В навечерието на заминаването й пристигна новата готвачка, повод в очите на Ричард за мрачно подозрение. После, макар да беше много късно, се яви стегната от глава до пети болногледачката. След обяда Люси, облечена за път, влезе за последен път в стаята на Ева. Тя бе изкачвала много пъти това стълбище, носейки ядене през тези няколко дни, прекарани в „гнездото“.

— Е — каза тя, за да приключи с подходяща скромност, — ако мога да бъда с нещо полезна…

Ева се усмихна любезно и се изправи на леглото си, весела, но все още изнежена, поне по думите на Ричард.

— Прегърнете леля си Люси, деца — каза тя, — и пратете поздрави на Питър.

Чарлс и Вера, които стояха встрани до леглото й долепени и вдървени като пред фотограф, се приближиха послушно.

— Ще ви се обадим за Коледа — каза Ричард.

Той си беше дошъл по-рано от работа. После стисна горещо ръка на сестра си — едно мъжко ръкостискане за благодарност — и я изпрати до градинската порта.

Люси пое по пътя със смесени чувства — Ричард можеше да я изпрати поне до гарата, както и Ева да й засвидетелства повече признателност на раздяла. Но докато влакът я отнасяше далеч от Ралстън, нейното недоволство отстъпи пред горещото чувство на очакването — колко хубаво бе, когато човек се завръща у дома!

Възползвайки се от билета, който Ричард не помисли дори да й заплати, тя мина през Глазгоу и си купи най-сетне дантелените кърпи. Господин Гоу имаше „точно това, което тя желаеше“, и под напора на чувството си за благородство тя, за да докаже, че дребнавостта не е в природата на Муровци, купи свирещ пумпал за Питър, тютюн за Франк, а за Ана — прелестен малък флакон парфюм „Флорида“. Тя се забави с покупките си, за да удължи очакването и да оживи по този начин приятната перспектива на завръщането.

Поръча си също чай у Палток, рядко удоволствие. Не се бе отървала още от слабостта си към своето лакомство още от детинство — сладкишите с крем там бяха отлични и се топяха в устата от сладост. Що се отнася до другите пасти, знаеше от Франк, познавач в тази област, че Палток употребяваше само най-чисто масло.

Седнала отпред на малката мраморна масичка, очарована от гледката на улицата, с леко поруменели страни, както винаги, когато пиеше горещ чай, дантелената й кърпичка, деликатно сложена върху коленете, тя бе изпълнена с чувство на пълнота и щастие.

Бе извършила „това, което трябваше“, и удовлетворена от изпълнението на семейните си задължения, сега се връщаше при своя Франк. Знаеше, че е смешно омъжена жена от толкова години да изпитва горещо желание да види мъжа си. Но смешно или не, това беше факт, такава беше нейната природа. Изведнъж си спомни за друго събитие преди две години… или три, не беше важно кога, ала сцената бе още жива в паметта й: тя идваше откъм морския бряг, където бе прекарала няколко дни с Питър, и Франк я очакваше, сложил с непредвидено внимание цветя в нейната стая и бутилка шампанско и рози върху масичката. Бе го направил и тя бе възхитена. Припомняйки си това, Люси си представяше завръщането… Вечерният покой се спускаше върху устието, което потъмняваше, докато тя се приближаваше към къщи, и изведнъж с пристигането й блясва светлината на прозореца на салона отпред. Неповторима картина!

Като потръпваше нетърпеливо, тя стана и плати. Трябваше да побърза, за да хване влака за Черинг Крос. Пристигна навреме на гарата и се настани в любимия си ъгъл, малко задъхана от бързане.