Арчибалд Кронин
Трима в любовта (29)

XVII

Ключът й дори не изтрака, когато предпазливо го пъхна в бравата. Тя влезе толкова внимателно, колкото й бе възможно. В малкия вход, едва осветен от стъкления отвор, постави кожената си чанта, вече не прословутата чанта за събиране на наемите, а чанта за продукти, купена неотдавна на Шотландския пазар. После свали връхната си дреха и шапката, окачи ги на закачалката и влезе спокойно в страничната стая.

Питър работеше, облакътен на масата, подпрял глава с двете си ръце, като несъзнателно рошеше косата си. Наведен над купчината книги и листове, които поглъщаха вниманието му, той не забеляза присъствието на майка си. Тя не му се обади и се зае да приготвя чая. От време на време хвърляше поглед към приведения му гръб. Вече три седмици продължаваше тази упорита работа и гледката на неговия приведен силует я вълнуваше дълбоко. Когато приготви чая, тя се спря и рече тихо:

— Може ли сега да взема масата, Питър?

— О, мамо — отвърна той, като вдигна глава, сякаш я забелязваше едва в този миг, и като се обърна, добави: — Смущаваш ме.

— Мога да почакам още пет минути, ако желаеш — прошепна тя.

— Е, добре — каза той любезно. — Изобщо този следобед ми беше много изтощителен.

Стори й се бледен. Люси пренесе книгите му, като внимаваше да не обърне някоя страница, и ги сложи върху добре измития дървен сандък, наричан сега за по-голяма важност „скрин“. Той остана още един миг, после стана и се заразхожда из стаите с ръце в джобовете. Докато поставяше покривката и приборите, тя го чуваше, че се разхожда надлъж и нашир в съседната стая и мърмори високо думи и термини, които бяха неразбираеми за нея.

— Готово — извика весело. — Чаят е сервиран. Тук няма нужда от гонг — добави тя на себе си.

— Чудесен квартал е този наистина — заяви той, като влизаше. След като бе превъзмогнал първото си слисване, вече не беше толкова язвителен към онова, което го заобикаляше. — Гледах децата на улицата. Играеха футбол с една консервена кутия.

Той седна и взе парче препечен хляб.

— Струва ми се, че няма скоро да го сменим.

— Добре — съгласи се тя, като му подаде късче печена риба, — такова нещо ще си приготвим в близките дни.

— Отнеси се за това до мене — каза той убедително. Замислено разбърка чая си, после взе вилицата и ножа и каза с добро настроение: — Още малко риба.

— Мислех, че това ще ти хареса — рече живо тя. — Отидох да търся чак на пазара, не ме плаши разстоянието, а и цените там са по-изгодни. От друга страна, това е подходяща храна за тебе, докато работиш. Казват, че било превъзходно за мозъка.

— Много ме е грижа за мозъка — каза той тихо, а това й напомни подигравателния тон на Франк, — важното е, че е вкусно… — И той пое голяма глътка. Почти бе свършил, когато вдигна очи и внезапно каза: — А къде е твоята храна? Ти не си яла.

— Знаеш, че не обичам риба — отговори тя с усмивка. — Освен това пих кафе и ядох сладки. Отидохме при Чизъм заедно с госпожица Тинто на път за бюрото. Това ми пресече апетита.

Питър я погледна недоверчиво, като слагаше в уста последната хапка. Подозираше, че нейната веселост е престорена.

— Добре — рече той, — ако смяташ по този начин да измъчваш стомаха си.

Този упрек му бе отправян често в детството, а сега той го отправяше към нея. Люси се усмихна, като видя, че взе „Ивнинг Нюз“ и отвори вестника на червените спортни страници. Той зачете, отначало без нищо да каже, после пипнешком намери чашата си, отпи глътка чай и рече:

— През тази година „Уест“ ще има успехи. Екипът им съвсем не е лош.

— Наистина — каза тя, за да покаже интерес.

— Чудесен е, помни какво ти казвам.

Люси не можеше да различи футболист от дискохвъргач, но онова, което я интересуваше, бе оживлението, оцветило бледото лице на сина й. Бе очарована, че така сърдечно разговаря с нея, като й разяснява без стеснение своите пристрастия и предпочитания. Докато той четеше, Люси пиеше чая си на малки глътки и го наблюдаваше с усмивка. Питър изведнъж извика:

— Чуй, мамо, струва си да го чуеш.

Да, тя, неговата майка, във всеки случай бе доволна.

Най-сетне той пусна вестника на земята, прозя се и се протегна.

— Това няма да ме постави на първо място в списъка. Въпреки всичко цял ден съм зубрил.

Никога не се интересуваше от постигнатите успехи в работата му, но си позволи да каже закачливо:

— Работил си добре, ако се съди по вида ти. Изглеждаш доволен от себе си.

— Почакай да видиш какъв доволен вид ще имам, когато излезе списъкът — отвърна мъдро той. — Ще бъда начело или никъде другаде.

— Да, ти винаги си имал успех — каза тя, като съживи спомените, — през цялото време, още от първото тримесечие в колежа.

— Е, та искаш сега ли да се спра?

— Нека получиш една от стипендиите, няма значение дали е първа или последна.

Той я изгледа внимателно, когато тя стана, за да измие съдовете, и най-сетне каза:

— Тази вечер ще ги избърша, за да ти помогна.

— Стой спокойно, моето момче — рече тя, като вдигна намокрената си ръка.

Но той стана, откачи една кърпа и започна да бърше чинии, докато тя ги поставяше върху евтиния японски поднос. Люси се радваше, като го виждаше до себе си, и това почти я трогваше — той, който сега бе половин глава по-висок от нея, й помагаше на мивката в тази домашна работа. Мечтаеше, че един ден ще му каже на хубаво наредената маса в тяхната бъдеща трапезария, един ден, когато той ще е извършил превъзходно някоя операция… да, тя ще му каже с усмивка: „Спомняш ли си времето, когато заедно миехме съдовете на «Улицата на цветята»?“ Това би било почти комичен спомен. Но сега изпитваше възхищение от неговата помощ, в която съзираше доказателство за тяхното другарство.

— Благодаря — каза, когато свършиха. — А сега иди да се разходиш, преди да се заловиш за вечерната работа.

— Смяташ ли, че трябва? — попита той. Тя помисли, че чува гласа на Франк, не съвсем уверен и търсещ у нея подкрепа.

— Положително — отговори тя, — това ще бъде добре за тебе.

Той взе шапката си и излезе с онази бегла и нерешителна усмивка, която понякога й отправяше и която стопляше сърцето й, като я караше да чувства силата на неговата обич.

Докато Питър бе навън, тя подреди съдовете, нареди стаята, постави отново върху масата книгите му, като ги нареждаше внимателно, после бързо облече сивата домашна рокля. Напрягаше слух, за да долови бързите му стъпки по стълбите и пискливото подсвиркване, уловено между тях като сигнал, че се връща.

Когато чу този сигнал, изтича до вратата, отключи я и я остави открехната. Питър я намери седнала да плете спокойно. От това той трябваше да заключи очевидно, че вратата се е полуотворила кой знае как и че тя, разбира се, не е нито толкова безумна, нито толкова влюбена в него, та да му е отворила.

Той бе обиколил градината, погледал бе играчите на тенис, приседнал бе за малко при играчите на топка и най-накрая бе влязъл в „Горското кафене“ (собственик Антонио Демарио) и си бе поръчал сладолед. „Само за да се освежа след тази риба, мамо.“ Тя изпита недоволство, че се е отбивал в кафенето, но сдържа забележката, която бе на върха на езика й.

Той отново се захвана с четенето. Седнала на другия край на масата, Люси плетеше чорапите му и си даваше вид, че чете отворения пред нея роман. Тя с изумление се питаше как някога се е решила да изпрати това момче в колежа. Единствено защото бе за негово добро и поради едно неизбежно положение. Сега обаче знаеше, че или той се е променил, или че е станала промяна с нея, тя вече никога не би могла да се раздели с него. Внимателно следеше усилията му и дори му помагаше чрез несъзнателната си воля. Стенният часовник, окачен над камината, отронваше тихия дъжд на секундите. Супата, която бе определена за вечеря на Питър, тихо къкреше на печката. От по-долните етажи се дочуваше глух шум, стъпки, разговор. Отвън лекото бръмчене на града обгръщаше къщата и тихо се спираше до прозорците, като сподавените звуци на далечен орган. В стаята цареше саможертвата, насочена към благородни усилия, и особена ведрост, ведрост, каквато тя от месец насам не бе чувствала.

Колкото повече минаваха дните — защото с приближаването на изпита времето течеше по-бързо, — имаше чувството, че Питър работи все повече. Той разполагаше с толкова стипендии с еднаква стойност, че тя смяташе излишно и вредно за здравето му това усилие да излезе пръв в списъка. Достатъчно беше да е сред първите двайсет души, за да получи стипендия. Но той нямаше да бъде доволен, ако не бъде пръв в състезанието, както бе заявил. Люси страстно искаше да успее и се молеше с необичайно усърдие. Като обикаляше по улиците, тя имаше обичай да влиза в кварталната църква — една бедна, по-подходяща за нейното намерение църква — и там в няколко мига на съсредоточаване молеше Бога за успеха на своя син. Нейните свещи в знак на обет често горяха пред гипсовата статуя на Свети Антоний, а нейните медни монети още по-често звънтяха в кутията за събиране на милостиня, поставена в нозете на светеца. Лептата на вдовицата, си казваше понякога тя със свити устни, и Свети Антоний, покровител на младежта, не можеше да не изслуша тези молитви за нейния син.

В деня на изпита Люси бе обзета от растящо безпокойство. Сутринта преди изпита, когато го прегърна — краен израз на обич за нея — и видя, че излиза спокоен за голямото състезание, една сълза блесна в очите й! Изтича в предната стая, за да го проследи, когато излизаше на улицата. Гордост и нежност изпълниха сърцето й, щом той извърна глава и й направи сърдечен и самоуверен знак… самоувереност, която я накара да потръпне. Обикновено тя изпитваше безгранична смелост, но този ден се чувстваше без сили, смазана от очакването.

Тя вършеше работата си, говореше умерено, даде желаните отговори на поставените й въпроси, но всъщност вършеше всичко несъзнателно и по-късно не си спомни нищо за начина, по който бе работила. На обяд не се върна вкъщи — Питър трябваше да обядва в университета, — а отиде съвсем сама в салона за чай на госпожица Гизъм, където изяде разсеяно една паста за два пенса, която бе чудесна и обилно желирана, но не й усети вкуса. Сякаш седеше в изпитната зала и наблюдаваше перото на своя син, което се плъзгаше по хартията. Сякаш вилицата й беше писалка и гъстият сок на сладкиша — мастило, — такъв бе вкусът, който усещаше.

Когато този безкраен ден завърши, тя напусна бюрото точно в пет часа и се качи на червения трамвай, за да се прибере.

Изкачваше се по стълбата запъхтяна. Трябваше да съобрази, че беше още твърде рано да се завърне Питър, но вече предвиждаше новината, която той ще й съобщи. Когато обърна ключа в ключалката, вратата на съседното жилище се отвори и млада жена, натоварена с пакети, се приближи усмихнато:

— Това дойде във ваше отсъствие — каза, като протегна към Люси пакетите. С руса коса, със сянка от позлатен мъх по горната устна, закръглена, усмихната и розова, с известна склонност към напълняване, тя имаше едновременно невинен и сластен вид.

— Много мило от ваша страна — каза Люси, като поемаше пакетите и се готвеше да се прибере.

— Аз съм госпожа Финк — осмели се да каже другата, като се спря на прага… — казвам се Беси Финк.

— А, да — отвърна Люси, без да я насърчава да продължи разговора.

Без въодушевление тя бе забелязала пристигането на тази нова наемателка. Веднъж вече бе пострадала от общителна съседка, та нямаше желание да подновява опита. Въпреки това естественото поведение на тази жена и нейното открито лице й попречиха да затвори вратата.

— Вие не живеете тук от дълго време — поде Беси. — Също като нас. — Ясно бе, че според собствените й думи, както Люси узна по-късно, „много й се говореше“.

— Да — съгласи се неохотно Люси, — ние живеем тук отскоро.

— Аз съм много доволна да се запозная с вас — продължи откровено Беси. — Знаете, хората от това стълбище не са много общителни, такова е поне впечатлението ми. А аз обичам обществото. Там долу, в Хуайтинг, където е магазинът за плодове на майка ми, винаги има много хора. Ние сме много известно семейство, разбирате, тъй като се занимаваме с търговия. Магазинът е стар и ни познават. Но тук не е така. Господин Финк — мъжът ми — тук Беси почервеня, — да, с господин Финк не сме женени от дълго. Той цял ден е зает с работата си и когато се завърне, е така уморен, че не желае да бъде обезпокояван. Аз намирам това понякога много тъжно.

— Аз също отсъствам през целия ден — предупреди я Люси.

— Сина ви виждам да влиза и излиза, нали? Той е много приятно момче. Той ме поздрави онзи ден по стълбището, като си свали шапката… о, това е истински джентълмен, вярвайте ми. С господин Финк се питахме за каква търговия го готвите.

При тези думи, които засегнаха нейната гордост, Люси спря ръката си, която се готвеше да затвори вратата:

— Моят син ще посещава университета — заяви тя студено. — Аз го подготвям за лекар.

Беси Финк очевидно се смути. Веждите й се повдигнаха над добрите й тъмни очи. Тя погледна за миг мълчаливо, после се засмя смутено:

— Господин Финк е чиновник във фирмата „Люш и компания“ — каза тя, — фирма за уиски… чудесно положение има той там, без да се смятат паричните изгоди.

Люси се усмихна смутено. Тя не се интересуваше от този господин Финк, когото бе забелязала отдалече — пълно, дребно човече, което оставяше след себе си по стълбата силен дъх на алкохол. Тя не желаеше да отстъпи пред този порив на нежност, който някога и нея самата, когато беше млада самотна жена, бе увлякъл така мощно.

— Благодаря ви, че сте пазили моите пакети — каза тя в заключение, като теглеше вратата към себе си.

— Това бе удоволствие за мен — Беси се усмихваше отново, — много съм очарована, че мога да сторя това за вас.

Зад тази усмивка обаче имаше някакво вълнение, сякаш в нея още бушуваше някакво неспокойствие, което да се изрази в думи. Но Люси не й даде повече възможност и като кимна, спокойно затвори вратата.

Тя постави пакетите в задната стая и веднага забрави тази незначителна среща.

Колкото повече чакаше, лицето й се удължаваше от безпокойство. Гордостта не й позволяваше да признае безпокойството си, но въпреки това, щом го чу да тропа — той не бе подсвирнал, което веднага й се стори лошо предзнаменование, — сърцето й силно заби. Отиде да му отвори.

Той беше блед и изглеждаше уморен, на лявата си буза имаше мастилено петно и не каза нищо при влизане. Отидоха в кухнята.

— Имам нещо горещо за тебе — изрече веднага тя.

Той се хвърли на леглото в нишата — в стаята нямаше диван — и се вгледа в тавана.

— Добре — отговори най-сетне.

Тази проста дума и начинът, по който той я произнесе, я изпълниха с гореща тръпка на радост. Под привидното спокойствие, което издаваше, сърцето й биеше силно, когато сипваше в чинията яденето, което му бе приготвила.

— Е, изглежда, че не се интересуваш много от моя изпит — каза внезапно той, като все още съзерцаваше корниза с престорено спокойствие. — Защо не ме попиташ как мина?

Тя се спря.

— Значи изкара добре — запита, като вдигна вежди.

Тя се преструваше на безразлична, но коленете й трепереха.

— Мина като по вода — каза живо той. — Разбира се, твърде рано е да се каже каквото и да било. Но въпросите ми се сториха лесни, много лесни. Реших задачите отведнъж, а що се отнася до английския — това бе играчка. — Колкото повече говореше, толкова въодушевлението му нарастваше. — Завърших удивително добре, а на излизане останалите ми казаха, че не са се справили.

Тя не помръдна, но вдигна към него блесналите си очи. Внезапно изпита изблик на състрадание към бедните майки на тези момчета, които се бяха провалили. От вълнение остана за миг безсилна да проговори, неподвижна, като наблюдаваше по различен начин снажната фигура на сина си. Той излъчваше нещо трогателно. Тя виждаше костеливите китки, които се подаваха изпод твърде късите ръкави, изтърканите лакти на дрехата му, неговото бледо лице и — трайна следа от усилията му, която накара нейната нежност да прелее — мастилото по пръстите и по бузата му.

След като бе постигнал желания ефект, той избълва непресъхваем поток от думи, за да разкаже подробно за прекарания ден и да опише старателно какво бе направил и как се бе справил. Тя следеше внимателно думите му, размисляше за цената на жертвата, която бе извършила да го изпрати в колежа в Лафтаун, като се питаше как би могла да се възнагради за това, че така продължително и така усърдно бе залягал в учението. Да, мислеше тя, той бе от добра порода, и както бе казал брат Алоизиус: „Конят, който има сърце, не се нуждае да бъде пришпорван“. Подбодване за момче като Питър, хайде! Докато му поднасяше яденето и го подканяше да се нахрани, тази мисъл за възнаграждението бушуваше в главата й. Видя, че той остана доволен, бе уверена, че това е справедливо възнаграждение за спечелената победа.