Арчибалд Кронин
Трима в любовта (18)

VI

Люси работеше вече от шест месеца и резултатът бе укрепващо чувство — тя си бе създала положение. Някои седмици нейните поръчки биваха извънредно слаби, но през други печелеше до три лири. При това с икономия и сръчност тя успяваше да задели настрана малки суми от пътните разноски, плащани от фирмата. Тя винаги имаше чувството, че й върви, а на моменти смяташе успеха си за изключителен. А сега и Питър се развиваше добре в училище. Той бе забравил отдавна своето отчаяние и писмата му, които според наредбата изпращаше всяка седмица, бяха образец на композиция, грижливо написани с виолетово мастило. В клас беше в златната среда, както смяташе и тя, но се говореше, че ще го приемат в хора. Сърцето й се разтуптяваше при тези наивни съобщения.

Физически Люси се чувстваше силна, пълна с енергия и здраве и разнообразната й дейност допринасяше в това отношение. Оставаше й малко време да се отдава на спомени и заедно с това тя признаваше, че тъгата по смъртта на мъжа й постепенно отминава. Само понякога усещаше самотата си жестоко вкъщи и я завладяваше мъката по загубата на съпруга й. С трагичния край на Франк тя бе почувствала, че тази загуба слага край и на нейното съществуване… Сега той се бе превърнал в един идеализиран спомен, недостатъците му бяха забравени, качествата му преувеличени и тя го виждаше обгърнат с някакъв ореол. Забраняваше си с някаква непреклонна решителност да размишлява върху начина, по който Франк бе намерил смъртта си. В началото тя ужасно се измъчи при мисълта за редицата инциденти, които бяха довели до тази трагична развръзка. Но тя не искаше да мисли за това, както и за Ана. Тя бе завинаги изтрита от нейните спомени. Понякога обаче, седнала съвършено неподвижна, тя се опитваше да си спомни образа на Франк, като затваряше очи и се мъчеше да го види така, сякаш той е пред нея… но откриваше с меланхолия, че това й бе невъзможно. Виждаше фигурата му, но не като реална фигура, а като нещо светло, неуловимо. Една-едничка подробност от него изпъкваше с жива сила — ръцете му. Толкова пъти тя виждаше тези ръце, че те ставаха за нея един вид символ на спомена за него.

Изобщо тя не бе нещастна и вярата й бе много силна. Освен това госпожица Хокинг й засвидетелстваше по свой начин все по-голяма симпатия и Люси прекарваше често вечерта с нея, слушайки я да свири на пиано, но понякога и тя самата свиреше на нейния „Стенуей“ — красив тон, който надминаваше нейния посредствен инструмент.

Една-едничка мисъл разваляше нейното добро разположение — Джо още не бе идвал да я навести, както обеща, което й причиняваше неопределено безпокойство. Люси получи сметката за погребението по пощата — което намираше за естествено — и тя възлизаше на четиридесет лири, значителна сума. Имаше друга от цветаря за по-малка сума, която Джо бе заявил настойчиво, че иска да плати. От чувство за ред, а и защото бе въпрос на чест, тя бе плащала досега в брой — мисълта за висящи дългове дразнеше Люси. Освен това с приближаването на второто тримесечие възникваше въпросът за пансиона на Питър. Сигурно всичко беше наред. Джо просто се бе забавил и все пак имаше пълно доверие в него. Дори да се бе усъмнила в него, то нейната вяра се възвърна с получаването на един подарък, може би странен, обаче скъп и щедър.

Една вечер на здрачаване един камион остави три каси с различна големина. Тя каза на шофьора, че трябва да има грешка, но човекът поклати глава и отвърна, че това идва от Левънфорд, изпратено от Джо Мур, дебелия Джо от кръчмата „Детелина“ и Зеления футболен клуб. Всички познаваха дебелия Джо… самият той често бе пренасял с колата си от гарата до кръчмата поръчаните от господин Джо стоки на едро от Глазгоу.

Като замина камионът, тя огледа с учудване касите, които нарушиха реда и симетрията в малкото преддверие. После, с помощта на ръжен, който се огъваше под нейните силни, но не особено сръчни удари, тя успя най-сетне да ги отвори. Слама и хартия се посипаха по безупречно чистия линолеум и тя видя съдържанието. В първия сандък имаше пушен бут от Белфаст, грамаден и тъмен като конски, във втория — дузина бутилки, на чиито етикети пишеше „Кралско рубиново порто“, и в третия, пълен догоре — банани — жълти и уханни, напълно зрели. Какво би могла да прави с толкова банани? Някои от тях бяха потъмнели по краищата.

При вида на този странен избор от храна и напитки тя отвори широко очи и остана известно време слисана, после постепенно оцени доброто намерение, либералността, която изразяваше този подарък.

Бананите определено я затрудниха. Тя веднага изпрати на Питър. Направи всички усилия, за да не се похаби този плод, който гниеше — колкото повече ядеше от тях, толкова повече се разваляха те. Икономичността на Люси бе поставена на изпитание, но всичко бе безполезно. Особено неприятно й стана, когато госпожица Хокинг отказа любезно, но решително да си вземе за трети път от тези несвършващи плодове.

Пушеният бут също я доведе до отчаяние. Тя се залови да яде често от него — на закуска, с чая, но скоро загуби апетита си към него. Тя се пресити подобно на моряк, хранен единствено с осолено свинско на борда на някой лош параход. Къщата миришеше постоянно на пържено месо, дори завесите се бяха пропили с тази миризма, тя се чувстваше преследвана от нея и нощем се принуждаваше да става, за да пие вода — дотолкова усещаше солен вкус в устата си. Този бут се превърна в някакво плашило в кухненския й долап.

Колкото до портото, то остана недокоснато — бутилките бяха наредени в дълга редица — безполезни, плашещи, дори малко зловещи.

Тя си призна, че този подарък беше доста неуместен. Не можеше обаче да се усъмни в щедростта на Джо.

Тя продължаваше да го очаква с надежда и към края на ноември получи пощенска картичка — неговия стил на кореспонденция, — с която съобщаваше, че пристига на другия ден за чая. Зарадвана, тя се залови с приготовления. Познаваше апетита на Джо и представата му за това, което наричаше чай. Люси имаше голямото желание да положи всички усилия, за да му достави удоволствие. Тя побърза да се върне рано, подготви веднага всичко, сложи на масата най-хубавата си, добре изгладена покривка, на която нареди елегантни прибори, приготви апетитно меню, предварително доволна от резултата на своите усилия.

Най-сетне всичко бе готово. Запали огъня в салона и седна да чака. Сърцевината на огъня бе ослепително бяла и светлината на главните огряваше топло лицето й. Навън бе тъмно и вятърът свиреше в дърветата.

Внезапно нейното мечтание бе прекъснато от дълго звънене, тя стана и отиде да отвори.

— Хей, хей — извика Джо от прага.

Облечен в къса топла дреха, шапката килната назад, цялата му фигура излъчваше някаква оживена дружелюбност.

— Питах се дали сте получили навреме картичката ми. Идеята да дойда ми хрумна изведнъж, направо ме обсеби, така да се каже.

Той й стисна ръцете в огромните си лапи. После съблече не без усилие палтото си, закачи шапката си на закачалката, разтърка ръце и се отправи към отворената врата на салона.

— Влезте, Люси — извика той, почти като че ли бе домакин на къщата, — влезте. — Тя го погледна. — А! — добави той веднага: — Каква чудесна миризма!

И като седна край огъня, той й се усмихна.

— Е, приготвих вашето меню — отвърна тя с лека гримаса.

— Нима! — каза той с широко разтворени очи и подуши като познавач с разширени ноздри. — Дявол го взел. Ако знаех какво ме чака, отдавна да съм дошъл.

После изведнъж смехът му секна и той придоби сериозен вид, за да каже важно, поклащайки остриганата си глава:

— Не, не, мила, просто исках да ви дам време да се съвземете малко и да се пооправите. Доста мъка изпитах и аз, докато свикна със загубата на клетия ми брат.

Той поклати глава, стисна бързо широките си ноздри, сетне прокара ръка по носа си — характерен жест, с който често завършваше някоя фраза, сякаш пропъждаше по този начин вълнението си, отърсваше се от радостта или скръбта, предизвикани от собствените му думи.

— Вие обаче се съвземате, нали, Люси? — попита той усмихнат.

— Мисля, че да.

— Дано. Знам колко е тежко. И аз съм минал през това. Нима не знам какво значи да изгубиш другар? О! Когато моята Кейти се спомина, нещо у мен се пречупи. Уви! Хора сме, нали? Казахте, че чаят бил готов, струва ми се?

— Да — отвърна тя, — да ви посоча какъв избор има. Не познавам вашия вкус, но има яйца и бекон или ще предпочетете един котлет. Каквото предпочитате, всичко е топло — във фурната.

— Яйца с бекон и котлет — повтори той, размишлявайки, като издаде напред долната си челюст и потърка брада с длан; после обърна кръглата си глава към масата. — Яйца с бекон и котлети, това звучи добре и, дявол да го вземе, мирише добре. — Той цъкна с език и заключи бавно: — Да опитаме от всички ястия тогава, понеже не можем да решим кое да изберем.

— Да, разбира се — съгласи се тя. В желанието си да му се хареса тя прие с възхищение тази идея и отиде веднага да сервира.

Когато се върна с яйца и бекон и с един цвъртящ още котлет, тя го завари прав да се грее, с гръб към огъня, разтворил жакета си.

— Заповядайте — каза тя, поставяйки всичко на масата, — елате да хапнете, докато е топло.

— За бога, Люси — отговори той, като дойде до масата, — изглежда великолепно. Тази мръвка с вида си би събудила апетита дори на мъртвец. Сядам на драго сърце и не се съмнявайте, че ще омета всичко.

Той се настани на стола, сервира си изобилно, приближавайки блюдото до чинията си, намаза с масло парче печено и започна да яде. Като изяде няколко хапки, той се размърда, запретна ръкави до лактите и вдигна очи.

— Знаете ли — каза той, — аз съм прост човек, свикнал да хапва без жакет, защото така се чувствам най-добре. Да не би да ви е неприятно, че се настанявам като у дома си?

— Не, о не, ни най-малко — каза тя с усилие, прикривайки чрез своя тон лекото си колебание. — Няма значение.

Но този неочакван въпрос я смути. Той направи знак на благодарност, стана, свали жакета си и седна по риза, запретнал ръкави, като продължи лакомо да се храни. Седнала срещу него на масата Люси го гледаше, без дума да каже. Правеше й необикновено впечатление да гледа след седмици самота този пълен човек да яде по риза на масата й — никога не бе виждала подобна лакомия, подобна небрежност и такава наслада при всеки залък. Когато вземаше с вилицата къс месо или поемаше парче яйце от острието на ножа, или дъвчеше, движейки всички мускули на лицето си, той вършеше това с такава наслада, че очевидно придаваше голямо значение на дъвченето. Когато поглъщаше хубавата храна, тя, изглежда, проникваше в цялото му същество и лицето му светеше с жив и приятен блясък едновременно. Той не говореше впрочем много, а между хапките оставяше вилицата и ножа на масата и гледаше право пред себе си, наслаждавайки се на сочността на ястията.

Най-сетне той свърши. Остави шумно вилицата и ножа в чинията, глътна последната капка от четвъртата си чаша чай, изтопи с хапка хляб соса в чинията, облиза пръстите, облегна се на стола, въздъхна и каза просто:

— Такова великолепно угощение от месеци насам не съм имал. Вие бихте покъртили сестра ми Поли. Трябва да дойдете при нас в кръчмата, Люси.

Светналите му очи я обгърнаха с изкусителен поглед, но тя заяви:

— Ние вече разисквахме всичко това, Джо.

— Разбира се, разбира се, вие държите на своята независимост — любезно каза той, чистейки зъби с нокътя на палеца си, който след това облиза. После стана и се разположи в креслото край огъня, добавяйки: — Вие можете, разбира се, да се опитате да я запазите.

Той си даваше вид на опитен човек, който, отстъпвайки на каприза на младата жена в противоречие със своето мнение, в края на краищата ще възтържествува. Той извади лулата си и любезно смени темата на разговора.

— И така, една лула и капка „Ремонтан“ и почти ще бъда готов да поема за Дъблин.

Тя бе недоволна от себе си — въпреки приготовленията бе пропуснала нещо.

— Не вярвам да има и капка уиски вкъщи — каза тя сконфузена. После се окопити и добави: — Къде ми е умът! Забравих, че има от вашето порто.

Но той я спря с поглед, както се бе запътила към бюфета.

— Не, не е за мен. Това вино е хубаво за дами. — И поклащайки енергично глава, заключи: — Моят стомах е свикнал с нещо по-силно.

Тя млъкна, схващайки от тона му, че не е спазила законите на гостоприемството. Накрая с известно стеснение тя каза:

— Има ракия… бях купила за Франк навремето. Желаете ли?

— Да, разбира се — отговори той, като отмести настрани лулата си.

Тя отиде да потърси в един долап на стаята си и се върна, носейки зелена бутилка със син етикет, наполовина пълна. Като я вземаше от ръцете й, той направи гримаса на състрадание.

— Горкият! — каза тъжно. — Неговата ракия… с три звезди, значи най-доброто. — Той млъкна и си поглади носа. — За бога, няма вече за какво да се пази. Франк вече не ще пие, нещастният човек. Имате ли чаша? По-голяма по възможност.

Когато се настани с чашата за коняк, в която наля ракия, той посочи на Люси стола до себе си и каза:

— Сега, мила, докъде стигна вашата работа?

— Аз вече започнах — отвърна тя.

— Започнахте значи… — Той я загледа иронично. — И колко време ще продължи този успех?

— Докато ми е нужно, надявам се.

Той избухна в смях и се удари по бедрото.

— Карате ме да се смея, Люси. При мисълта, че една млада жена като вас ще пътува, за да върши подобна работа! Има за какво да се смее човек.

Тя не знаеше как да погледне на смеха и подигравките му и за да скрие възмущението, което предполагаше, че се чете на лицето й, тя се наведе над кошничката си и извади сивия шал, който плетеше за Питър.

— Значи това ви изглежда несериозно — рече тя, като пое нишката вълна и започна да плете.

— О, трябва да се откажете от тази идея — отвърна той снизходително. — Няма ли да позволите на дебелия Джо да се заеме с вас?

Докато той говореше така, тя си представи неплатените сметки, които бе поставила в една преградка на бюрото си, и пожела горещо тези обещания за щедрост да вземат една по-конкретна форма.

— Питър напредва много — рече тя с желание да промени темата на разговора.

— Толкова по-добре — каза той, — толкова по-добре за него.

Тя помисли, че той още сега сигурно ще пристъпи към въпроса за ангажиментите, които бе поел, но след като си наля още една чаша ракия, той смигна към преждата и с лукав поглед неочаквано попита:

— Ще ми изплетете ли чорапи?

Шегата никак не бе по вкуса на Люси и тя, насилвайки се да се усмихне, отвърна, докато въртеше лъскавите куки в ръцете си:

— Разбира се, ще ви изплета цяла дузина.

— Наистина ли? Колко мило от ваша страна. — Той бе възхитен. — Уж никак не ходя, а ги късам ей така, сигурно от потта на краката.

Тя се изчерви при тази ужасна вулгарност — тези маниери, така различни от сдържаността на Франк, от истинската изрядност на Едуард, я притесняваха много. Тя се опита да извини неговата грубост, като я приеме за прямота.

— Това е шал, който плета за Питър — каза тя.

Алкохолът обаче постепенно го хващаше и без да държи сметка за нейната забележка, той заяви с гръмовит смях:

— Аз съм прост човек, Люси, но вие знаете, че се справих, успях доста добре. Не крия, че спечелих пари и имам добро състояние. Когато минавам по улицата, всички казват: „Това е дебелият Джо Мур…“ Дебелият Джо, така ме наричат…

Той се изпъна и коремът му увисна между нозете. Бе свършил ракията.

— Не намирате ли, че е много горещо? — рече тя, отдалечавайки малко стола си от огъня.

— Но се чувствам самотен — продължи той, — да, уверявам ви, самотен съм и мога да ви призная, че това е тежко за човек като мен.

Той направи гримаса на самосъжаление и поклати кръглата си глава, като търкаше грубите си обувки по решетката на камината.

— Вие положително сте една знаменита женичка, Люси — продължи той, поглеждайки я скришом. — Моят брат е имал усет, когато ви е избрал. Бих желал да съм имал такъв шанс като Франк, но моята Кейти, Бог да я прости, бе станала само кожа и кости, преди да умре. Но Франк си отиде, моята Кейти също, и ето ни, вие и аз, двамата сами.

Тя го погледна смутена. Видът на този дебел мъж, седнал интимно до нея по риза, в същото кресло, в което бе седял мъжът й, изведнъж странно я порази — тя усети тръпка по гърба и цялото си тяло. Неговото присъствие оказваше над нея любопитно въздействие, притискаше я, сякаш бяха допрели мокър пръст върху челото й. Тя разбра, че с мислите си се поставя в смешно положение спрямо девера си. Колкото до него, той навярно бе забелязал смущението й, защото продължи с недодялана угодливост:

— Не съм образован човек, забележете. Аз съм Джо Мур, прост кръчмар. Възможно е да съм вързан в езика, но не се шегувам и ви обичам сериозно, Люси, да, за бога, истина е. Запомних ви още първия път, когато ви видях, и не съм ви изпускал от очи.

— Добре — рече тя, — благодарна съм ви.

— О! Ще имаме време за това — прямо каза той, — но не изпитвате ли нужда от мъж в къщата си? Мога често да идвам да ви виждам.

Смисълът на тези думи още убягваше на Люси — тя чувстваше едно твърде ясно безпокойство в погледите му и смисълът му бе твърде невероятен, за да го схване веднага. Тя упорито мълчеше, което той, отдаден на мислите си, изтълкува като благоприятен знак. Под влияние на хубавото ядене и алкохола го обхващаше силно желание. Той я чувстваше зависима от себе си, вълнуваше го елегантният й силует, топло огрян от светлината на огъня и от неговия изпълнен с желание поглед. Тя дишаше ускорено и гърдите й очарователно трептяха. Устата му пресъхна, когато се наведе над нея и сложи ръка върху коляното й.

— Ние не сме нещастни същества сега, нали, Люси? — каза той с вълнение. — Бихме могли да бъдем мили един към друг, вие и аз?…

Ръката му повече, отколкото думите му, й вдъхна внезапен ужас. Тя потрепери и гърлото й се стегна… плетката падна от ръцете й.

— Какво искате да кажете? — извика тя и посегна да отмести ръката на Джо, а той я улови. Откъсвайки с усилие китката си, тя стана, устните й бяха пребледнели като лицето й. Тя се задъха.

— Защо бягате? — Той се опита да я привлече и стана, държейки се не особено устойчиво на нозете си.

— Оставете ме! — извика тя.

Той я погледна изпод дебелите си вежди, надвиснали като на разярен звяр. Докато той се приближаваше към нея, тя помисли бегло, че са сами в къщата, и като в кошмар разбираше какво иска той от нея.

— Не се вълнувайте — каза той тежко, опитвайки се да се усмихне прелъстително, но се получи само гримаса. — Ще се грижа за вас, мила.

Тя отстъпваше назад, докато достигна до масата и ръката й, която вдигна, за да се предпази, събори празната чаша. С изражение на застинал ужас тя я хвана, втренчена в него.

— Какво ви безпокои? — подзе той.

Той бе сега срещу нея и тя усети бузата си да потреперва, капки пот избиха по челото й. Почувства краката си да отмаляват и стаята се завъртя пред очите й. Не се страхуваше, но просто й прилошаваше от гняв и отвращение.

— Какво искате да кажете? — извика пак тя през зъби.

— О! Бъдете любезна — промърмори той и спря. — Винаги съм ви намирал по вкуса си. Двамата с вас можем чудесно да се разбираме и никой нищо няма да узнае.

Той се поколеба.

Тя го гледаше студено, после я обзе ярост. Не й бе достатъчно неговото колебание. Тя замахна с всичка сила и разби чашата върху гримасничещото му лице. От удара изпита дива радост.

Слисан и изтрезнял, той вдигна несръчно ръка към порязаната си устна. Звънът от счупената чаша изпълни стаята, ръката на Люси също се окървави, макар и да не усети никаква болка. Тогава вцепененото й тяло си възвърна способността за движение и като скочи внезапно, тя изтича през вратата към градината, като я остави отворена. Застанала на прага на осветения вестибюл, трепереща от студения въздух навън, с искрящи очи, тя бе обхваната от горчив гняв. Изчака известно време, което й се стори безкрайно дълго; лампата мъждукаше над главата й. После чу бавни стъпки — Джо облече палтото си, сложи си шапката и все така бавно тръгна, като я погледна. Кърпичката, която държеше върху устата си, почти скриваше чертите му, но в малките му очички се четеше особено страшно унижение.

— Защо беше нужно да постъпвате така? — прошепна той. — Можехте да ми кажете каквото искате, без да действате по този начин.

Тя вече не изпитваше никакво безпокойство, но това лице на глупав дебелак й вдъхна внезапен ужас.

— Свършихте ли? — попита тя с леден тон.

— Никога не съм имал лошо намерение — продума той, почти заеквайки.

Тя го загледа мълчаливо, после рязко произнесе:

— Защото аз свърших с вас.

Той я погледна за миг, очите му изразиха смут и без дума да изрече, тръгна по алеята с тежка крачка.

Когато той замина, тя се върна, затвори вратата, заключи я и известно време стоя подпряна на нея. Сега се почувства ужасно отпаднала. Не изпита никакво облекчение, напротив, едно ужасно отвращение и физическа отмала. Неочакваността на случилото се, обидата, всичко й вдъхна отвратителна погнуса — тя не можеше дори да заплаче. В салона, изпълнен с дим, тя отвори тъжно прозореца и без да се помръдне, остави да влезе нощният въздух, а големите й очи съзерцаваха мрака. После се обърна и очите й, още по-мрачни, след като се бяха изпълнили с тъмнина, се спряха върху масата, на която стояха остатъците от нейните жалки приготовления. Дори само видът им й причиняваше отвращение. Бе сторила всичко, за да му угоди. Сви устни, като си спомни колко се бе тъпкал той. Братът на Франк! Колко прав беше Франк! Животът й се стори изведнъж лишен от всякаква стойност.

Като се съвзе, тя остана за миг загледана в огъня, който гаснеше, после зъзнеща затвори прозореца и отиде да си легне. Но не можа да заспи.

Когато най-сетне се унесе, внезапно се стресна и се разсъни. Даде си сметка какви жизненоважни последици щеше да има окончателното скъсване с Джо.