Арчибалд Кронин
Трима в любовта (10)

X

Тази вечер, преди Франк да се върне от работа, тя положи специални усилия, за да се приготви да го посрещне. Следобед изчисти къщата така, че светна. Особено се постара в стаята на Ана — отвори прозореца и пусна свежия въздух откъм морето, за да премахне всякаква следа от отвратителното й и опасно присъствие.

Имаше нещо символично в тези грижи — тя прочистваше своя домашен храм. И сега със същото усърдие приготвяше любимото ядене на Франк, сложи пантофите му да се стоплят до огъня, облече сивата си рокля и особено грижливо направи прическата си. Положи извънредно много труд, за да му се хареса — обикновено се обличаше бързо и много скромно, — но накрая остана доволна. Все пак се опасяваше, че Франк ще намери устните й бледи, а чертите й опънати в момент, когато горещо желаеше да го съблазни. Отстрани се от огледалото с лека въздишка, слезе в салона, където се залови нервно и без нужда да подрежда порцелановите украшения върху триъгълната етажерка.

Последните дни бяха непоносими и напрегнати, но тя издържа, най-лошото бе минало. Бе се борила и победила — Ана си замина. А Франк бе тук, нейният Франк, готов да забрави миналото, за да намерят отново заедно щастието си. Ах! Мислеше как ще останат с Франк сами вкъщи… Това я изпълваше с радост и надежда.

Споменът от заминаването на Ана изчезна и нервите й мигновено се успокоиха. Обземаше я пламенна нежност, трогателно желание да прости, да обича и да бъде обичана. През изтеклата седмица бе груба и неучтива с Франк, особено спрямо Ана — разкъсвана от терзанията на подозрението, това бе естествено. Ала приемайки действителността, тя бе дала доказателство за кураж, бе запазила своето щастие, щастието на Франк, на семейството им. Беше чела някъде в историята — или може би беше легенда, — че за да защитят своето домашно огнище, жени са отрязвали част от гръдта си, за да могат да държат и опъват лък. Тя направи същото. Съхрани своето огнище и сега тържествуваше, подчинена не на обстоятелствата, а на любовта си.

Беше нервна, напрегната, в страстно очакване. Той закъсня. Обикновено в събота бе свободен следобед, но днес Ленокс го бе натоварил да отиде в Докс, за да уреди приемането на стоки, идващи от Холандия. Тя поглеждаше често часовника, бе около пет часа, когато, заслушана, долови обичайното потропване на пътната врата. Скочи веднага, лека руменина покри страните й. Не отиде в преддверието да не би той да забележи промяната в настроението й. Остана права, с искрящи очи, с полуотворени устни, докато го чакаше да влезе.

Той влезе по обичайния си начин — главата наведена, раменете напред, с израз на леко иронична кротост.

— Готов ли е чаят? — попита, като разтриваше ръцете си. — Времето изстина и откъм морето идва мъгла, която стяга гърлото.

— Да, студено е — отвърна тя с готовност и трябваше да употреби усилие, за да сдържи треперенето на гласа си, — но ти приготвих баница с месо.

Той я погледна изненадан, после мълчаливо се приближи до огъня, за да се стопли.

— Уморителен ли беше денят ти? — попита тя съчувствено.

— Доста дълго пътуване. Тръгна ли Питър?

— Да, замина.

Тя позвъни. Нета донесе чая, печеното и баницата, всичко топло и ухаещо, и се оттегли безмълвно.

— Седни — каза Люси, като зае мястото си на масата.

Той повдигна енергично глава, поразен от поведението на жена си, и извика:

— А Ана? Искаш да започнем без нея?

— Тя няма да вечеря с нас — отговори Люси, без да го погледне, и ръката й, която държеше щипката за захар, леко потрепери. — Излезе преди доста време.

— Излезе?

— Да. — С голямо усилие Люси успя да запази равнодушен вид.

Ще обясни всичко, когато му дойде времето, но нито минута по-рано. Очевидно изненадан, той седна на масата, взе чашата и загледа жена си със замислен вид.

— Да не се е случило нещо неприятно? — попита Франк.

През последните дни бе станал недоверчив към всички.

— Абсолютно нищо, Франк — заяви тя и се изчерви. — Напротив, мисля, че сега всичко ще върви добре.

— Надявам се — отвърна той и взе вилицата.

Вечерята продължи мълчаливо. Поднасяйки му второ парче от баницата, тя изведнъж подхвърли:

— Приятно е, че сме двамата, не намираш ли?

С поглед върху вестника, оставен край чинията му, той поклати утвърдително глава, като че ли бе уловил наполовина въпроса й.

— За пръв път от дълго време насам — продължи тя — вечеряме само двамата. Почувствахме се отново както преди.

— Искаш да кажеш — промърмори той, — че изпитваме най-добри чувства.

Тя погледна смутено наведената глава на Франк, без да отговори. Той се навечеря, взе вестника и се оттегли на дивана.

— Питам се къде може да е Ана — каза той с очи, впити във вестника. — Къде ли е отишла?

Люси мълчеше, сетне, чувствайки, че не може да чака повече, стана и отиде при него. Това й напомни момента, когато за пръв път сподели своето подозрение. Ала оттогава насам интимните й мисли бяха взели друга посока. Сега искаше само едно — да погребе миналото и да гледат в бъдещето заедно. Като се мъчеше да придаде шеговит тон на гласа си, тя каза:

— Франк, спомняш ли си как някога мечтаехме за своя къща?

Той обърна вестника, който прошумоля.

— Естествено, спомням си. Недей да смяташ, че забравям.

Люси взе нервно ръката му и я стисна между меките си пръсти.

— Целия следобед мислих за неща… които имат такова значение за нас. Струва ми се, че денят, който прекарахме в гората на Крейгмор, го забравихме… напоследък.

Развълнувана от спомена, Люси се раздвижи — почувства отново слънцето върху боровете, топлата миризма на шумящите папрати. Под тях беше заливът, а тя — отпусната блажено в обятията на Франк.

— Какво има? — попита той, извръщайки се бавно. Забелязал смутения й израз, добави: — Какво ти е?

— Нищо друго, освен че те обичам, Франк.

Той я гледаше със стеснение, привлечен от странното състояние на духа, в което се намираше тя.

— От петнайсетина дни насам ми показваш това по особен начин — каза той бавно.

— Искам да заминем — прошепна тя с вълнение. — Миличък, ще забравим всичко, което се случи. Ако се обичаме, всичко друго е без значение.

— Но, Люси — отвърна той смутено. Сетне, сякаш обезпокоен от нещо, се изправи и я загледа изпитателно: — Ти не ми… не, сигурно не… не ми каза къде е отишла Ана?

Без да го погледне, тя изтегли нервно един конец от ръкава на ризата му и отговори с усилие:

— Ти знаеш, че не исках, мили, знаеш, че не бе лесно за мен.

— Господи! — Беше само едно избухване, но изведнъж замлъкна. — Ти не искаш — подзе той бавно, — ти не искаш да кажеш, че си я помолила да си тръгне?

— А защо не? — Мекотата на тона, който прикри смущението й, беше безкрайна.

— Ти си я накарала да замине? Изгонила си я? — очевидно не можеше да повярва той.

— Да… — Смущението й се долавяше и през маската.

Той освободи ръката си и извика:

— Ти си я изпъдила от къщи! Това е… това е чудовищно… Ана, моята първа братовчедка.

— Дойде ми до гуша — отвърна тя сдържано. — В твой интерес я помолих да си замине.

— В мой интерес… след начина, по който я третираше от осем дни насам! И днес си сложила капака!

Гърдите й се надигаха от вълнение, очите й светеха гневно.

— Ти не искаше тя да дойде — каза, мъчейки се напразно да запази спокойствие. — Защо страдаш за заминаването й?

— Тя щеше да замине идната седмица. Дори и да ти бе неприятна, не можеше ли да потърпиш още няколко дни?

— Не! Защото те обичам, Франк.

Това бе най-силният й аргумент, обяснение на цялото й поведение, резюме на всичко, върховният израз на нейната жертва.

Двамата се гледаха напрегнато. Бледа, със сухи и пламтящи очи, Люси се задъхваше от силните удари на сърцето си, борейки се с измъчващото я желание да го прегърне. Тогава той изведнъж се преобрази и каза мрачно:

— Нима си въобразяваш, че ти принадлежа? Смяташ се задължена да ме следиш? Ако обичаш всемогъщия Бог, ти и него би поискала да оковеш във верига!

— Франк — извика тя умолително. — Смяташ ли, че трябваше да затворя очи и да оставя нещата така?

— Да оставиш нещата… как? Какво имаше за оставяне? Ти си въобразяваш, че знаеш всичко, но се лъжеш. Ана не бе за мен нещо повече от когото и да било друг. Ти я тласна в ръцете ми още в деня на пристигането й. Ако продължаваш така, ще унищожиш всичко, включително и себе си.

Горчиви думи заседнаха на устните й. Ето как отвръщаше на протегнатата й ръка, как се отнасяше към нейната откровеност и искреност, към любовта й. И то след всичко, което бяха изживели заедно, след пламенните ласки, които не можеха никога да се забравят или заличат. Тя рязко му обърна гръб, сърцето й бе дълбоко наранено, чувстваше унижение, примесено с тъмно желание. Знаеше, че има право, затова упорстваше. Той трябваше да я завладее, това бе едничкото средство — иначе, изоставен на себе си, Франк би се погубил. Поведението му само потвърждаваше нейното убеждение, че бе действала за негово добро.

— Оставям те — каза тя с глас, който трепереше въпреки усилието й. — Като размислиш, ще се върнеш при мен, сигурна съм.

Стана бързо и излезе. Представи си вълнуващия миг, когато той ще й благодари за онова, което е сторила, ще признае, че е страдала напразно.

Тя отиде в салона и седна до прозореца. Чакаше със сълзи на очи и скръбно отпуснати устни часа, когато ще получи възмездие. Дълго остана неподвижна, настъпваше нощта. Изведнъж дочу, че вратата хлопна; скочи и се затича към преддверието. Той бе излязъл. Това бе така неочаквано, че тя остана замаяна от удара. Той не излизаше никога вечер, предпочиташе винаги да стои край огъня и тази внезапна промяна на закоравелия му навик я отчая. С подути очи тя влезе в столовата и седна на неговия стол.

Сега беше убедена с абсолютна сигурност, че подозренията бяха справедливи; начинът, по който той посрещна заминаването на Ана, бе последната брънка във веригата от доказателства. Тежка въздишка се изтръгна от гърдите й. Ударът бе мъчителен, но тя щеше да го понесе, защото го обичаше.

По какъв пророчески начин бе разкрила нещата, с каква проницателна предвидливост бе действала впоследствие! Не, тя не е жена, която ще остане вкъщи бездейна и ще понася позорното безумие на тази стара връзка. Няма да чака безропотно да премине тази история, за да каже най-сетне: „Върни се, Франк, нищо не се е променило“. Не, хиляди пъти не. Тя бе заявила своите права. Това не бе собственост, а любов, нейната любов, една бликаща нежност, която изпълваше очите й, докато седеше и чакаше… завръщането му.