Арчибалд Кронин
Трима в любовта (8)

VIII

Тя беше решена да изясни нещата с Ана, като бе определила времето за атака следобед, когато Питър сигурно ще е навън. Ще бъде спокойна, ще помни, че Ана е нейна гостенка, обаче ще й поиска обяснение за поведението й. Но на другия ден сутринта съвсем неочаквано Ана заяви, че ще отиде на надбягванията в Глазгоу — действие, което нямаше нищо общо с това, което Ана обикновено вършеше. Тя бе добавила: „Ще си купя и някои неща“, и бе взела влака в десет часа. Без да предупреди, без да поиска Люси да я придружи.

Не че тя би отишла с нея. В действителност, макар да проваляше плановете й, заминаването на братовчедката й донесе невероятно облекчение. Чувстваше от сутринта, че й тежи главата, мисълта й бе смутена, помрачена от това странно и потискащо съмнение. Може би беше по-добре, че Ана бе заминала. Изпитваше нужда да остане сама, за да размисли. Непрекъснато й се струваше, че нещо в нея се бори, за да се освободи, нещо, което беше част от съществото й и от което трябва да се изтръгне чрез болка, за да намери успокоение.

Докато се разхождаше из къщи като автомат, приготвяйки нещата на Питър за пребиваването му в Порт Доран в края на седмицата, тя се почувства далеч от обичайната си среда. Движеше се непрекъснато, като упорито се опитваше да изясни подозрението, което я измъчваше, да пропъди този призрак, който непоносимо се изпречваше пред нея.

В началото се бе опитала да стане приятелка с Ана — признаваше си го. Беше я приела и беше положила всички усилия, за да я обикне. Но припомняйки си миналото, тя си даваше сметка, че от момента, когато Джо беше довел Ана, бе почувствала, че между двете се заражда тънка антипатия. Първата й мисъл, че харесва Ана, бе илюзия, въображение, преструвка, внушена от чувството й за гостоприемство. Тя никога не бе обичала Ана, гостенката не й вдъхваше доверие, те бяха двете противоположности. Първото съмнение дойде, когато на връщане от Ралстън бе заварила Франк и Ана заедно, твърде интимни. Сетне, малко по малко, камък по камък, се беше издигнала безформената грамада от съмнения, подозрения, недоверие, които произтичаха от характера на Ана Галтън и от влиянието й над Франк. Впоследствие пребиваването на Ана, прието с готовност, се беше превърнало от радост в заплаха, в нещо мъчително, почти злокобно. Очевидно бе, че тя не беше отговорна за това положение. Не би могло и да бъде иначе. Франк беше неин мъж, напълно доволен и щастлив от живота си с нея. Беше дошла Ана и щастието бе изчезнало. Безспорно вината беше у Ана. Но защо? Тя хапеше устни и проследяваше още веднъж тясната пътека на своите подозрения. Не беше ли открила любопитни двусмислици в думите на Джо, не беше ли забелязала нещо особено в поведението на Едуард? Тази странна атмосфера в свещеническия дом, почти мъчителната обърканост на госпожица О’Ригън… всичко това не идваше ли от накърненото благоприличие? И сетне поведението на Ана спрямо Франк… неговото упорито мълчание. Ако той беше принуден да мълчи, за да скрие нещо, тя веднага би разбрала… но той нямаше какво да крие, абсолютно нищо и все пак бе скрил от нея тази история, той, който беше в Ирландия тъкмо през същата година, не бе споменал за случая. О! Каква досадна, потискаща мисъл!

Люси въздъхна дълбоко. Беше издигнала странна постройка във въображението си и за да я завърши, й липсваше само камъкът от свода!

Може би този камък не съществуваше, може би я тласкаше единствено ревността. Макар че се бунтуваше при тази мисъл, тя я разгледа открито и я отхвърли спокойно. Не, не, ревността беше чувство на вроден егоизъм, а нейната любов не беше егоистична. При всяка дейност тя имаше за върховна цел само благото на Франк. Познаваше го толкова добре, разбираше го прекрасно и го обичаше така дълбоко, че не можеше да не страда, когато най-малкото нещо смущаваше неговото щастие или нарушаваше гладкия път на живота му. Това не бе от ревност, а от привързаност, от преданост, от благоразумие, да, това бе „сублимация“ на самата същност на нейната любов. Така си мислеше тя и бе напълно убедена в правотата си.

Ана, разбира се, беше съвсем друга. Тя нямаше ни идеали, ни амбиция, нито цел, нито принципи. Нещастният епизод с детето, изглежда, характеризираше нейното отношение към живота. Иначе защо да не се омъжи за бащата на детето си и да не започне нов нормален живот? Но това не беше в характера на Ана. Без съмнение тя бе понесла това изпитание с иронично презрение, с една, така да се каже, перверзна принуда, за да стане по-безчувствена и по-безразлична.

Мъжът, естествено, трябва да е бил слаб човек, личност без характер, лековат и нехаен, който чрез упорството на Ана е искал да избяга от задълженията си. И тя го е оставила. Струваше й се, че я чува как казва с ледено равнодушие: „Върви по дяволите, прави каквото искаш, аз те презирам“. Да, сигурно така е било.

Но всичко това й бе чуждо, беше толкова далеч от нейното открито поведение. Ако например те с Франк бяха изпаднали в подобно положение, кой би могъл — тя си даваше сметка за това — да прояви непостоянство, лекота и дори неразумност, какво бъдеще щяха да си подготвят един на друг? Гибел — нищо друго.

Тя въздъхна и затвори с коляно шкафа, в който подреждаше дрехите на Питър. Сетне се изправи и влезе в стаята на Ана, за да я оправи. Но на вратата се спря и няколко секунди я разглежда с недоволен вид. Какво отблъскващо безредие! Завивките на леглото бяха на топка — макар и гостенка, можеше да оправи поне него, — масичката с огледалото също бе в безпорядък, копринен чорап се показваше от наполовина затворен шкаф, на земята бе хвърлена риза. За срам и нощницата й беше небрежно изложена на показ — елегантна и изработена от бяла батиста, твърде различна от тази на Люси. Това я подразни безпричинно, стана й неприятно. Въпреки волята си изпита силно желание: „Нека да си замине по-скоро!“. Не, престоят на Ана не можеше, разбира се, да трае дълго. Тя ще бъде принудена да си замине и Люси няма да съжалява за това. Най-сетне си даде сметка за силата на враждата между нея и Ана.

Люси започна да подрежда стаята, ала настроението й продължаваше да е мрачно. Нета работеше в кухнята, но независимо от това Люси държеше сама да разтреби тази стая. Смътно виждаше в действията си нещо символично — как Ана проваля и разпилява живота си, докато тя подрежда своя, и то удобно.

Когато постави всичко на мястото му, събра бижутата — брошка и пръстен с опал, захвърлени небрежно (другите красяха в момента Ана), — за да ги постави пред огледалото. Отвори малката зелена кутийка, но изведнъж остана стъписана. Цялата се напрегна при вида на един предмет. Неподвижна и пребледняла, тя гледаше втренчено и усещаше, че изстина. Най-сетне протегна бавно ръка и извади предмета от кутията. Това бе снимка, не медальон — Ана не бе толкова сантиментална, — но тази малка снимка бе оставена тук може би от години, забравена като незначителна. Това бе портретът на дете, един нещастен образ, овехтял, захвърлен настрана отдавна, но още ясен и особено примамлив… толкова примамлив, че задържа смаяния поглед на Люси. Нямаше съмнение — това бе детето на Ана, онова мистериозно, скрито, отдавна мъртво дете… Неочаквано, докато откъсваше поглед от детския портрет, тя си представи друг един образ, този на своя син. Лицето на Питър отпреди няколко години удивително напомняше образа на това дете. Носът, очите, дори извивката на устата бяха почти еднакви и те така се смесваха пред смутения поглед на Люси, сякаш бяха едно-единствено лице… дори не едно лице, а едно подозрение, отвратително и жестоко подозрение.

Дали не бълнуваше, дали нейното объркано въображение не й внушаваше лъжлива и мелодраматична идея, напълно чужда на нейната здрава и нормална природа? Но не, не беше въображение. Приликата, така очебийна за възбудената й мисъл, бе за нея не само удар, но и откровение. Ако синът на Ана и собственият й син толкова си приличаха, за това имаше само едно обяснение, един-единствен и ужасяващ отговор на въпроса, от който тя се страхуваше.

Люси трепереше, вътре в нея самата нещо също трепереше и търсеше изход. Всичко, което досега й убягваше, необяснимото напрежение от последните дни, което блуждаеше в подсъзнанието й, сега изплуваше на повърхността и я поглъщаше.

„Господи — каза си тя, — сега разбирам всичко!“ Постройката бе завършена. Оттогава бяха изминали пет години, Франк беше прекарал четири месеца при Ана. Тогава именно е било създадено детето на Ана… тяхното дете. Това беше истината — Франк беше бащата на Аниното дете. Люси бе сигурна.

С бързо движение тя хвърли снимката в кутията, затвори капака и седна смазана на ръба на леглото. Беше съсипана, с разширени и потъмнели от страх очи, почти безжизнена.

Сърцето й сякаш беше престанало да бие, бе слисана, убита. Нямаше вече добродетел нито на земята, нито у нея. Хиляди гласове звучаха в ушите й; едно глухо и настойчиво бръмчене на гласове, които шепнеха непрестанно, че Франк, нейният мъж, когото тя обожаваше, й бе изневерил.

Тя извика трепереща, после бързо се изправи. Не искаше да повярва. Зъзнеше и дишаше дълбоко, грабната от внезапно променилото се чувство. Не желаеше да повярва, беше невъзможно. Очебийната прилика между детето на Ана и нейното беше дело на случая, проява на някакъв семеен белег. Това не беше липсващият камък от нейната постройка… нямаше постройка. Нищо, нищо друго нямаше смисъл, освен любовта й към Франк. Тя я носеше в себе си и й беше вярна. „Луда съм — мислеше си тя с угризение, — че подозирам Франк.“ Изведнъж й се стори чудовищно, че заради една дума, заради един поглед, заради случайна прилика с една снимка го обвинява в акт, който можеше неизбежно да разруши тяхното щастие. Не, тя не беше ревнива и подозрителна и щеше да стои над всичко това. Само силата на любовта й я бе накарала да почувства раната в сърцето, преди да бъде засегната от стрелата. Всъщност нямаше стрела. Франк нямаше нищо общо с тази история. Тя не искаше да вярва в подобно нещо — отвратително подозрение спрямо Франк, който бе неин мъж, който я гледаше и обичаше, без поне да й намекне за този кошмар, който сега така жестоко я измъчваше.

Но защо? Тя се спря и очите й се премрежиха — да, защо не й бе казал нищо? Би било толкова просто и естествено — да произнесе една дума, да подскаже още преди идването на Ана. И защо проявяваше такова внимание към нея? Отчаяна, тя се облегна и опря чело върху металната рамка на леглото.

Нямаше доказателства, грешеше, ставаше смешна… Беше случайност, че престоят на Франк у Ана и раждането на детето бяха станали през една и съща година.

Но какво ужасно съвпадение! Само съвпадение ли? Изтръпваше при тази мисъл. Впрочем той бе скрил от нея… това бе най-страшното. Спомени я връхлетяха — уловени погледи между Франк и Ана, тайно разменени думи. Тя трепереше силно — може би си имаха някакъв таен знак?

Изведнъж Люси вдигна решително глава, нежното й тяло се изпъна — волята й воюваше срещу невидим неприятел. Инстинктът й за притежание буйно се възпламени. Франк й принадлежеше. Той можеше да има каквото си ще в миналото — това, което я интересуваше, беше настоящето и бъдещето. Стана бързо и слезе по стълбите. Приела факта като реалност, тя се помъчи да го погледне в лицето.

Но Люси не бе способна да работи повече. Седна на дивана в салона и малко по малко напрегнатото й тяло се отпусна, устата й доби мек израз, погледът й се зарея, замисли се отново.

С развълнувано лице и силует, ярко очертан върху осветения прозорец, тя изглеждаше странно млада, обгърната от някаква атмосфера на трагичност. Но трагедията нейно откритие ли бе, или нещо по-дълбоко, идещо от интимната й същност?

Тя още седеше там, когато Нета дойде да й съобщи, че обедът е готов. Все така загрижена, тя мина в столовата. Питър вече бе на мястото си със салфетка около врата — виждайки го, горещи сълзи изпълниха очите й. „Той поне — каза си тя — е мой и ми принадлежи завинаги.“ Тя обгърна с ръце раменете му и бързо го целуна.

— Къде е Ана, мамо? — извика детето, нахвърляйки се лакомо на супата.

— В Глазгоу — отвърна Люси с тих глас.

— Липсваше ми тази сутрин — каза то весело, — аз я обичам, мила е.

Тя не каза нищо. Нейният син, привързан към Ана — това й се вижда невероятно несправедливо.

— Вчера тя говореше за някаква яхта с истински платна.

Люси стисна устни от страх да не издаде с нещо вълнението, което я бе обхванало. В тази минута на отчаяно смущение тя виждаше дори в отношението на Ана към Питър нещо неестествено, крайно подозрително. Ана бе добра с детето, защото то бе син на Франк и й напомняше за нейното дете, на което Франк също бе баща.

Тя изведнъж стана от масата, наново сграбчена от безпокойството.

— Къде отиваш, мамо? — извика Питър.

— Свърших — отговори тя с голяма мъка, — имам да шия. — И излезе бързо от стаята.

Следобедът премина сред бледото есенно слънце бавно, тъжно, напомнящ на Люси други следобеди, спокойни и интимни, когато с Франк се сливаха в любовно опиянение.

Не можеше да шие, нито да върши каквото и да било друго. Трябваше да чака… да чака трескаво неговото завръщане. Когато най-сетне наближи часът за влака, напрежението и нетърпението й я накараха да действа. Ще отиде да го посрещне! Облече мантото си, сложи си шапка и тръгна към гарата по крайбрежния път, по който той винаги се завръщаше. Толкова искаше да го види, че преодоля дори желанието си да вземе със себе си Питър. В момента искаше да бъде сама с Франк.

О! Как искаше да остане сама с него, да погребе в дълбока забрава тази история, да му каже, че го обича, и да се увери в неговата любов към нея.

Наближавайки града, тя затърси с поглед сред минувачите, готова да се хвърли, щом забележи познатия силует. Но не го виждаше.

Сигурно бе тръгнал по другия път, който предпочиташе винаги. Полека-лека тя намали ход и в средата на еспланадата спря колебливо, с бледо и свъсено лице, с неспокоен и смутен поглед.

В този момент един глас наблизо я накара да подскочи. Обърна се с надежда, но погледът й угасна мигновено и тя с мъка преглътна разочарованието. Не бе Франк, а госпожица Хокинг, която водеше важно своето вързано куче и й се усмихваше с лъчезарна миловидност.

— Ще се върна с вас — заяви тя решително.

Но Люси не бе разположена за подобна компания, това бе последното нещо, което би пожелала. Тя копнееше за Франк, нейното сърце в момента биеше само за него.

— Чакам мъжа си — отвърна сухо.

— Позволете ми поне да направя няколко крачки с вас — предложи другата жена.

И те тръгнаха заедно.

— Ако искате, елате на чай у дома — покани я госпожица Хокинг, — имам курабии и торта с крем.

Люси я погледна разсеяно и от страх да не направи лошо впечатление пресилено се усмихна.

— Не днес — поклати тя тъжно глава.

— Освен това ще ви посвиря на виолончело, нещо класическо, не досадно, леко и тихо.

— Не мога — отвърна полугласно.

— Просто ми хрумна — прошепна госпожица Хокинг без съжаление, — няма нищо лошо в това.

Те продължиха да крачат няколко минути в мълчание.

— Не сте ли — попита Люси с усилие, почти неволно, — не сте ли срещали моя мъж? Дойдох да го посрещна.

Госпожица Хокинг даде вид, че размисля, после заяви: „Не“.

Повървяха още малко безмълвно, сетне госпожица Хокинг каза със свойствената си премереност и спокойствие:

— Вие го търсите, но съм сигурна, че той трябва да ви търси.

Лицето на Люси измени цвета си. Тези думи, искрено любезни, не съдържаха нищо двусмислено, но й подействаха мъчително.

— След жена трябва да се тича — продължи другата с неочаквано ексцентрична философия. — Аз не търся никого, но инстинктът ми подсказва, че трябва да тичат след мен.

При тази странна сентенция Люси прехапа устни — какъв абсурд! И все пак той хвърляше малка светлинка върху истината. С ръце, почти треперещи от нерви, тя отговори съкрушено:

— Аз говоря за мъжа си, разбирате ли…

— А! — каза меко госпожица Хокинг.

Те не размениха повече нито дума и се сбогуваха на вълнолома, където пътищата им се разделяха — госпожица Хокинг тръгна към апартамента си в елегантния квартал на хълма, а Люси продължи по брега, за да се върне вкъщи.

Тя бе необяснимо разочарована, смутена от тази среща, от забележката, която, колкото и да бе смешна, я дразнеше: излизаше, че тя, Люси, тича след Франк. И защо да няма право да го търси? Тя просто бе излязла да го посрещне; според смешните думи на госпожица Хокинг Франк трябваше да тича след нея… а не бе ли самата Люси смешна? Тя се навъси. Обхвана я ново подозрение и тя усети тръпки от ледена есенна мъгла, която възвестяваше здрача.

В този миг по една глупава асоциация тя си спомни студеното противопоставяне на брат й при женитбата й, неговите постоянни натяквания срещу Муровци и дори опасенията му за някаква катастрофа. Нима Франк и Ана… са били любовници съвсем млади, в Левънфорд? Дали Ричард знаеше нещо, което тя не знае?… Гордостта й се разбунтува от това предположение.

За момент малко се успокои, тъй като една внезапна светлинка бе проникнала в страшния мрак, обгърнал мозъка й. Защо — ако Франк бе любовник на Ана — те не са се оженили? Мекушавостта на Франк, перверзното отвращение на Ана от редовен живот не обясняваха достатъчно защо не са взели подобно разумно и смислено решение. Тя потръпна и се почувства за секунда лека, облекчена, почти щастлива. Това стигаше, за да отхвърли нелепите си подозрения — да, тя просто се лъжеше!

Но изведнъж от скрито ъгълче на мозъка й изплува мисъл, която смрази радостта й, унищожи новата й надежда — Франк и Ана бяха първи братовчеди, родство, което им забраняваше религиозен брак. Нейният измъчен, ужасен разсъдък се хвана за тази второстепенна подробност с уплаха, която я смразяваше. Полазиха я нови тръпки и тя усети ледената влага, която идеше откъм реката и проникваше до глъбините на душата й.

Нощта бе почти настъпила и малки светли точки блестяха в тъмнината около залива. Беше закъсняла повече, отколкото бе предвидила, Франк може да се е върнал вече, но тя не ускори крачките си. Интересно, че нещо я караше съзнателно да не бърза към своя дом, сякаш се страхуваше да влезе в него. Пред оградата се поколеба — като че ли в нощната тъмнина бе на по-сигурно място от действителността, криеща някаква тайна.

Нейната страстна любов се пробуди — тя трябваше да види своя Франк веднага. Сърцето й заби за него с цялата сила на своето сегашно страдание. Да останат двамата сами, той да й обясни нещата и всичко да бъде наред. Тя не бе тиранин, ще го изслушала и ще го разбере. С бързо движение натисна бравата на вратата и влезе вътре — с искрящи очи и решителен израз на лицето.

Тя искаше Франк и той бе тук, седнал в креслото пред хубавия огън в салона заедно с Питър и Ана от двете му страни. Пак Ана! Люси пребледня и потрепери като от удар при вида на тази жена. Лицето й се сбърчи. Франк и Ана се бяха върнали едновременно.

Това подейства като зехтин, сипан върху огъня на нейната несигурност, като сол върху живата рана на ревността й, сурово потвърждение на нейния страх. Цялата й непринудена нежност изчезна с внезапен и необясним скок, нейната благост мигом се превърна в ярост, лицето й се втвърди, устните й се сляха в тънка линия. Примигвайки от блестящата светлина на лампата, тя се почувства като чужда, дошла неканена в една вече попълнена компания. Тя, домакинята на къщата, да изпитва подобно чувство! Няколко минути остана неподвижна, после изведнъж каза — и думите й затрептяха грубо в ушите й:

— Значи вие сте се застигнали един друг?

Питър се засмя живо и весело:

— Застигнали един друг, какъв смешен израз. Те се върнаха с един и същи влак, мамо.

— Именно — каза тя със сподавен глас.

— И виж, мамо — извика детето, силно впечатлено, — виж какво ми донесе Ана!

То показа, обзето от радост, чудесен модел на яхта, изящен, с бели платна, изискан и скъп подарък.

— Истинско бижу е тази лодка — рече Франк с ентусиазъм. — Ана трябва да е дала луди пари. Ще я пробвам другата неделя.

Люси го гледаше изпитателно.

— Кажи, мамо, кажи — извика Питър, дърпайки я за роклята. — Кажи, че е чудесна!

— Вие всички, изглежда, я намирате чудесна — рече Люси с дълбоко огорчение и в топлата стая нейните обрулени от вятъра страни се зачервиха още повече.

Настъпи неочаквано мълчание, сетне Ана, която не бе изпуснала от очи Люси, издавайки напред устни, с израз на усмивка, но всъщност без усмивка, каза:

— Вие помислихте, че съм се изгубила.

— Не — отвърна Люси със студена решителност, — аз съм като изгубена.

— Моята лодка — каза Питър, обиден, милвайки блестящата черупка на своя кораб, — моят великолепен кораб!

— Стой мирен! — каза твърдо Люси. — Имам си друга работа сега, а не да се занимавам с твоите играчки.

Не можеше да се владее — разкъсваше я безпокойство, обхванала я бе най-лошата криза в живота й, подсилена още повече от тази дреболия — подаръка от Ана за нейния син!

Гонгът удари за чая и Мур най-сетне стана:

— Хайде, ако не можем да бъдем любезни, то поне да хапнем.

Люси се изчерви още повече и без да каже дума, мина в другата стая.

— Къде беше? — подзе Мур, когато седнаха. Той изглеждаше в добро разположение, желаеше да й се хареса и дори да я успокои. — Рядко излизаш по това време.

— Имах си работа — отвърна тя с твърд глас. Люси забелязваше желанието му да я успокои и това засилваше подозренията й. — Ти знаеш, предполагам.

— Да, много добре, мила моя — каза той благо.

Последва мълчание, глухо и малко неестествено.

Сетне Ана се обади:

— Смешно! Люси — обърна се тя необичайно любезно, — с Франк се върнахме с един и същи влак, а се видяхме едва в Ардфилан.

— Наистина — Люси направи гримаса, — звучи невероятно!

Ала усилието й да изглежда безразлична разкъсваше сърцето й. Тя естествено знаеше, че Ана се забавлява — иначе как да си обясни този изключително внимателен тон. Бедната Люси! Ако Ана бе намръщена, тя пак би я подозирала.

Яденето бе непоносимо — тя едва преглъщаше, с всеки залък усещаше, че се задавя. Обхвана я желание да изтича навън, да се освободи от непоносимата тежест на своите мисли. Ала не можеше да помръдне. Беше принудена да остане и да слуша, да, заставена от някаква сила, да дебне с болка всяка дума и всеки поглед, които си разменяха тези две същества и подхранваха нейния ужас.

Най-после всичко свърши. Ана се прибра в стаята си, Питър отиде да си ляга, стиснал нежно в ръцете си така лошо оценената яхта, Нета махна покривката и се оттегли в кухнята. Те останаха сами — Франк също очакваше този момент, защото веднага твърде откровено каза:

— Люси, какво има, мила? Вярвах, че сме свършили с неприятностите.

Тя стана, за да затвори вратата, която Нета бе оставила отворена, сетне, свила устни, седна отново и го загледа в лицето. И вече не в ролята на измамена съпруга, а решителна, страстно решителна, и без колебание заговори с твърд глас:

— Искам да поговорим, Франк.

— Добре — отвърна той с кротка усмивка, — но това не е причина за този скръбен вид.

— Не говори за моя вид — отговори тя рязко, — понеже виждам, че не ти харесва.

— Хайде, не вземай нещата толкова сериозно, Люси — побърза да добави той кротко. — Знаеш, че се шегувам.

— Нямам настроение за шеги, никога не съм била толкова сериозна в живота си.

— Люси, какво се е случило? — Той почти молеше.

— Говоря ти най-сериозно, Франк — заяви тя решително. — Подозирам те. Това е нещо ужасно, но то не изменя с нищо реалността. Нещо повече, има само един изход да се излезе от положението — да ми кажеш истината. Кажи ми — гласът й се повиши изведнъж и затрепери обвинително, — кажи ми дали си бил любовник на Ана.

— Какво?

— И не само това — извика тя възбудено, — кажи ми ти ли си бащата на детето й.

Той я изгледа с изумление и лицето му пламна. Ето това е, което обясняваше всичко — тя бе стигнала до едно страшно заключение. Но се лъжеше, лъжеше се ужасно.

— Значи така мислиш ти за мен — измърмори той, — значи така мислиш за мен.

— Отговори ми — каза тя, — виждаш, че чакам.

— Но, Люси — запелтечи той, напълно слисан, от което изглеждаше още по-виновен в очите й — … тази… мисъл е смешна.

— Не е толкова глупава — избухна тя, с конвулсивно повдигащи се гърди, защото забелязваше неговото видимо объркване, — не е толкова глупава, колкото си мислиш.

С опънати до крайност нерви тя следеше несъзнателно лицето на Франк, дебнеше най-малкия нюанс на неговите думи, най-слабото трепване на гласа му. Давайки си сметка изведнъж за това изпитание, той се съвзе:

— Защо ме гледаш така? Това не ми харесва.

— Значи се боиш от нещо. — Бледа, със задавен глас, сякаш наранена от отбранителния тон в гласа на Франк, тя прибави горчиво: — Ето, твоята вина се чете в очите ти. Няма да ме излъжеш, Франк. О! Защо не можеш да бъдеш мъж и да признаеш всичко откровено?

— Това е лудост — рече той. — Нямам нищо общо с тази история, абсолютно нищо. Ти знаеш добре, че обичам само теб. Никога в живота си не съм имал отношения с Ана. Ако не ми вярваш, попитай я.

— Ана — изрече тя със суров тон, — ти си въобразяваш, че ще се унижа да питам Ана? Че аз, твоята жена, ще се поставя по-долу от нея? Впрочем — процеди, — какво мога да очаквам от човек като нея? Истината? Не, разбира се. Между вас има отвратително съглашение, не се съмнявам в това.

— Дявол да го вземе!… — извика той, защото яростта му се надигаше толкова повече, колкото по-неспособен бе да овладее положението. — Какво искаш да направя? Казвам ти, че си напълно заблудена. Лъжеш се жестоко.

— Ако има грешка — отвърна тя дръзко, — то тя е твоя.

— Е, добре, мисли каквото искаш — сърдито каза той, — ако желаеш да ми стовариш нещо на гърба, което никога не съм извършил, стовари го и се успокой.

Стояха един срещу друг с опънати до скъсване нерви. Но внезапно лицето на Люси просветна. Обзета от неотразима нежност, горчивината изчезна от погледа й, който се озари и стана умоляващ.

— Ти не знаеш, Франк, колко ме измъчва тази мисъл! Нека да се изясним и да заживеем нов живот.

Ала сега той бе страшно ядосан и с цялата упоритост на обиден отказа да я слуша. Вместо това скочи и извика:

— Стига, не мога да понасям повече!

Тя се изправи бързо и улови ръцете му.

— Франк — замоли го тя страстно, — ти знаеш, че те обичам, ти не можеш да се съмняваш в това, трябва да бъдеш сигурен, че съм готова на всичко заради теб. Не можеш ли поне да помолиш да ти простя?

Той се насочи към вратата, без да я погледне.

— Нямам нужда от твоята проклета прошка. Запази я, докато ти я поискам.

— Не си отивай, Франк — молеше тя отчаяно. — Така ще ме убедиш, че си виновен.

Той освободи ръката си с възклицанието:

— За бога, остави ме на мира! — И излезе.

Франк си тръгна. Тя остана вкаменена, просълзена, с очи, втренчени във вратата. Той бе протестирал срещу обвиненията й. Да, те бяха жестоки, трябваше да отрича. Ала начинът, по който правеше това, само засилваше съмненията й. Дали беше искрен? О, с каква радост би му простила, ако признаеше прегрешението си. Но той излезе разгневен. Това не бе Франк, човекът, когото обичаше — той си бе сложил маска, за да скрие истината. Тя познаваше слабостите му, настроенията му, странностите му, затова всъщност искаше да му вдъхне сила. Не го обичаше заради качествата, които той може би притежаваше, а заради това, което бе негова същност — неопределима, загадъчна, необхватна. И защото го обичаше, се бе помъчила да му помогне. В продължение на осем години те живяха щастливо — той не можеше да не признае колко предана му бе тя… а ето че сега се намираше в това невероятно, ужасно положение. Поведението му сякаш доказваше, че нещо се бе случило между него и Ана.

Тя потрепери отново, с очи, впити все още във вратата, която изведнъж й заприлича на символ… една преграда, затворена пред нея, зад която бе животът, който тя може би никога вече нямаше да намери. Неочаквано от салона, откъдето бе излязъл Франк, долови хора от „Младият трубадур“, свирен на пиано от Ана. Люси подскочи. Зави й се свят, почувства се смазана от неописуемо отчаяние. Бе сама, моментът и мястото бяха удобни за избухването на нейната болка, но не заплака. Стисна здраво зъби и лицето й придоби ново решително изражение. Толкова по-зле, ако подозрението й се потвърди — обичаше го и ще го освободи от Ана, ще го защити от самия него. Гневът й бе преминал, няма да прави повече сцени, ще бди, ще чака и ще бъде готова да действа, когато стане необходимо. Влезе спокойно и смело в салона.