Арчибалд Кронин
Трима в любовта (47)

VI

В четири часа и половина сутринта камбаната зазвъня. Люси стреснато се пробуди. Беше още тъмно, главата й тежеше, изпълнена от смътни и недействителни образи. Умът й се луташе и не можа да разбере къде се намира. Тогава на вратата й се чу почукване и някакъв глас настойчиво повтори: „Слава на бога! Слава на бога!“ Тя отговори: „Винаги!“ После чу как се отдалечават стъпките по коридора, нови почуквания и нов поздрав: „Хвала на бога!“ и отговорът: „Винаги!“

Мислеше да стане веднага. Знаеше това и въпреки всичко още в началото на своето ученичество показваше непослушание относно първата повеля на обителското правило. Ето защо скочи бързо и запали свещта. Измиването, обличането в новата одежда и новата шапка бе работа за няколко минути. В килията нямаше огледало и навярно бе за хубаво — в дългата черна дреха и новата шапка тя придоби странен вид и чудна походка. Оправи леглото си, изхвърли мръсната вода, изсуши легена, подреди килията с най-голяма грижовност.

В пет и четвърт се разнесе нов звън на камбаната — знаеше, че е „Ангелус“. Веднага се чу шум на врати, които се отваряха, и стъпки в коридора. Излезе от килията си и последва тъмната сянка, която чезнеше в мрачния коридор, слезе по стълбището и проникна в полуосветената църквица, където монахините вече се бяха събрали. Слаба светлина изпълваше смътно църквицата, като отразяваше в наредени една до друга сенки неподвижните и коленичили монахини. Намери място на първия ред между другите молителки и падна на колене.

Мълчаливият размисъл, който следваше утринните молитви, наподобяваше гробно мълчание. Никакво движение, пълен покой. После в утринния мрак проникнаха постепенно първите бледи лъчи на зората и тънки оцветени ивици паднаха през цветните стъкла на абсидата. Мълчанието също бе нарушено от шума на раждащия се ден — от безбройните чуруликания на птичките в близките дървета.

Коленичила, тя изпита опиянение от странните отблясъци на зората. И чудна лекота, просветление на духа. Помоли се да бъде удостоена с благодатта и се уподоби със светите души, които я заобикаляха.

В шест и половина камбаната звънна още веднъж и започна службата, извършвана от дребен и прегърбен свещеник, възрастен човек с треперещи ръце, с остър и висок глас. Службата бе извършена бавно, после започна въздаването на благодарност. В осем часа монахините мълчаливо се вдигнаха и се оттеглиха на закуска.

Заедно с другите Люси последва сестра Жозефин в трапезарията — тясна зала с дълга маса, от двете страни, на която бяха наредени пейки. Закуската бе сложена на масата — седем панички с някаква тъмна течност, а край тях по парче хляб. Настана многозначително мълчание, а след молитвата сестра Жозефин седна и молителките се наредиха от двете й страни.

Люси се настани на празното място и започна мълчаливо да закусва. Тя бе изтощена от дългото гладуване, на което не бе свикнала, макар че нямаше голям апетит. Черната течност не бе кафе, а нещо много горчиво. И късчето хляб не приличаше на онова, което знаеше. Сух и твърд, този хляб нямаше никакъв вкус. Съзнаваше какви жертви се изискват от нея и бе готова да ги понесе. Започна да закусва, като наподобяваше другите — с наведени очи и в пълно мълчание.

В осем и четвърт закуската бе свършена и всички се надигнаха.

— Почакайте — прошепна сестра Жозефин на Люси, докато другите излизаха. — Време е, сестро, да научите какви са вашите длъжности.

Люси повдигна кротко очи и прошепна:

— Наредих моята стая, приготвих се…

— Не, не така — каза сестрата намръщено. — Не „моята“, никога „моята“. Това не е ваша килия. Вие я имате само благодарение на ордена и по благодатта на божествената доброта. Нищо не ви принадлежи — всичко тук е наше. Затова винаги ще казвате „нашата килия“.

— Не знаех, сестро Жозефин — отвърна й Люси и се изчерви.

— Не ми отговаряйте веднага — сопна й се сестра Жозефин. — Мълчанието е правило, освен когато искате да питате нещо. Трябва да се покорявате на правилото — тя замълча и важно добави: — Към вашата наставница трябва да се отнасяте с извънредно уважение. Бог я е поставил над вас. Тя трябва да бъде за вас като божество. Разберете, трябва да придобиете смирение. И това е първото от задълженията.

Люси прехапа устни и наведе очи. Тя бе напълно невинна. Думите й бяха прости, лишени от всякаква лоша мисъл.

Но сестра Жозефин продължи, без да издава настроението си, с почти детска настойчивост:

— Да знаеш да се молиш, това не е всичко. Монашеският живот не е само прекараните часове пред жертвохранителницата. Човек трябва да се научи на смирение. Спомнете си какво е казал нашият божествен Спасител: „Трябва да станете като малките деца“. Спомняйте си тези думи.

Люси слушаше покорно, като потискаше порива, който я караше да й викне: „Не съм имала лошо намерение“. Но в покорството си не издаде нито звук. Когато сестра Жозефин взе ключа и излезе от трапезарията, тя я последва с наведена глава. Пресякоха коридора, преминаха още две врати, които сестра Жозефин отключи, и се спряха пред шкафовете.

— Внимавайте сега, Люси — каза й благосклонно наставницата, — вие сте служителка на Господа и трябва да се задоволите да изпълнявате и най-обикновените длъжности. За начало ще изчистите и ще изтъркате с четка малката земя.

Люси потръпна. Сигурно не бе разбрала. Тя не бе дошла да изпълнява работа на слугиня. Да чисти и да търка с четка? Имаше послушнички селянки, които драговолно щяха да вършат тези работи. Когато не се моли, тя може да шие и обшива свещенически дрехи, предназначени за божия служба, но това?

— Вземете четката, кофата и пясъка — каза наставницата спокойно, като отключваше вратата на шкафа — и елате веднага, закъснели сме.

Очите на Люси се замъглиха. Четка, кофа и пясък! Тя се наведе, взе ги в ръце и последва сестра Жозефин. Каква ще е тази „малка земя“, се питаше с недоумение. Оказа се метафоричен израз, с който наричаха тоалетните на просителките.

— Вижте — каза наставницата, — ще ги изчистите грижливо. Намокрете пясъка, после търкайте добре. Не трябва да се оставя нито прах, нито пясък, би било неприятно. Не забравяйте — не оставяйте нищо да се влачи.

Люси гледаше изумена мястото на своите бъдещи занимания. Със зачервено лице вдигна очи и поиска позволение да говори.

— Да? — каза сестрата.

— Трябва ли да извърша това? — попита с нисък глас.

— Това е работата, която ви е определена — отговори й кротко. — Това е божията воля — усмихна се наивно, извърна се с кръстосани ръце в широките си ръкави и си тръгна.

„Волята на Бога?“ Люси остана неподвижна, коленичи и започна да чисти тоалетните; намокри пясъка, разстла го, след което започна да търка грижливо. Не бе ли работила достатъчно през живота си унизителна работа? А за нея, чийто дух във възторга си изгаряше от обич към Бога, тази работа бе не само робска — принизяваше я до неизказана степен.

Чистеше със сгърчено лице, после въздъхна дълбоко. Имаше някаква грешка, да, имаше грешка! Но трябваше да се подчинява на заповедите, да се покорява, без да разисква. Усещаше значението на всичко това, но по-късно щеше да разбере. Бе уморена и смутена. „Да бъде благословен Исус! Да бъде благословено Неговото просветно сърце!“, шепнеше молитви Люси.

Мълчаливо продължи работата си и с болки в гърба се труди чак до обяд. Тогава прокънтя камбаната. Тя се вдигна, напълно схваната, когато се появи сестра Жозефин.

— Свършихте ли? — попита я любезно, но със снизхождение.

— Да — отговори Люси с крайна покорност.

Сестра Жозефин хвърли поглед наоколо и малките й зелени очи загубиха благосклонния си израз.

— Това не е сторено добре — каза й грубо. — Не съм доволна.

Люси отвори уста да възрази, но стисна устни.

— Погледнете! — продължи сестрата, като се наведе да посочи с пръст няколко зърна мокър пясък, скрити между цепките на дъските. — Това не е направено добре, въпреки моите настоявания — с края на нокътя си тя вдигна пясъка и го държеше като нещо непристойно. След като го хвърли, добави настойчиво: — Благият Бог не ще ви обича за тази работа. Дори когато аз не съм тук, за да ви наблюдавам, знаете. Неговото око е върху вас. Засега достатъчно, но за другия път…

Тя се обърна и тръгна.

Зърно пясък, забравено по невнимание в една цепнатина? Укоряваха я. Но за това ли си мечтаеше, докато се приготвяше?

Без да промълви дума, последва сестра Жозефин в трапезарията и почака права при мястото си. Другите молителки бяха вече там, навярно изпълнили възложените им работи. Никой не й проговори, не я погледна.

Казаха молитвата, после седнаха и една послушница донесе на дълъг емайлиран поднос седем солени риби селда.

Сестра Жозефин взе най-голямата, после всяка молителка получи по една на голяма глинена чиния заедно с къс хляб от същата големина, както на закуска. Люси погледна своята риба, сурова и мазна, и веднага се отврати. Бе гладна, но при тази гледка започна да й се повдига. Не бе свикнала на подобна храна и въпреки че се бе подготвила за просто и обикновено съществуване, това никак не приличаше на предвижданията й. Погледна косо и забеляза, че другите започнаха да ядат. Бавно, с погнуса взе ножа и вилицата. Селдата бе гранива и отвратителна. Самият вид на месото, напоено с белезникава течност, я отврати. Въпреки това се насили да я изяде. Щом другите можеха, тя също бе способна на това.

Сестра Жозефин долови погледа на Люси и нарушавайки мълчанието, каза ободрително:

— Това е много вкусна риба. Когато старата сестра Адриан чувства чернодробна криза, винаги иска солена селда.

Никакъв шум, само лек шепот на одобрение се разнесе между молителките, които дебнеха най-слабото движение на своята наставница. Тогава всяка от тях, както се стори на Люси, направи усилие да се понрави на сестра Жозефин, така че във всяка чиния остана само скелетът на рибата.

За миг чиниите бяха лъснати и отнесени на единия край на масата, където всяка получи по къс пудинг. Въпреки чистенето чиниите бяха запазили дъха на селда и при яденето на пудинга Люси едва издържа.

Когато свършиха, бе забранено да се иска нещо допълнително, лъснаха чиниите отново. И последната трошица хляб бе погълната. След кратко мълчание сестра Жозефин хвърли поглед наоколо, станаха и отново казаха молитвата.

Обедът приключи.

Начело с наставницата се отправиха към църквицата и на висок глас прочетоха една глава от „Подражанието на Христа“. После пак в редица отидоха в градината, не в парка, а в един малък двор, който бе определен за тях. Настъпи кратко мълчание. Сестра Жозефин вдигна пръст и завесата на мълчанието се продра: заговориха едновременно шест гласа, избухвайки след принудително мълчание в течение на дълги часове. „Благодарим на Бога!“ — това бе викът, който се изтръгна от тях като ура.

Времето за развлечения настъпи.

Люси потръпна при този сврачешки шум. Сестрата й отправи успокоителна усмивка.

— Позволено е — каза тя след миг. — Сега ще се запознаете.

Тя се обърна към другите и те мигом прекратиха бъбренето си, за да отправят погледи към Люси.

— Маргарит, Емили, Терез — изрече наставницата ясно имената на трите най-близки до нея — бяха съвсем млади, средни на ръст.

На Люси й се стори, че много си приличат с черните си коси и бледите лица, прояснени от благосклонна усмивка.

— Те са гордостта на едно брюкселско семейство — представи ги сестрата. — А другите са Габриел и Вилхелмин.

Габриел, едра и високомерна, наведе глава и промълви някаква дума за „добре дошла“, но Вилхелмин — трътлесто момиче — остана неподвижна, с отворена уста.

— Вилхелмин е глуха, но има добра зестра — каза весело сестра Жозефин. — Тя е фламандка от Щейнах. Дойде от имението на баща си, където имали много крави и сметана — тя направи знак с глава. — Много сметана и това си личи.

— Добра реклама на таткото — каза лукаво Терез в духа на сестрата.

При тези думи избухна смях.

Фламандката изпъчи дебелата си гуша и също се захили.

— Чувам, чувам — изгърмя неочаквано тя, — още не съм съвсем глуха.

Избухна нова вълна от смях, към който се присъедини и сестра Жозефин. Тогава цялата група заобиколи Люси, като се смееше, бъбреше и я заглушаваше с лекия си и неразбираем брътвеж. Над всички отново се издигна гласът на сестра Жозефин. Разказваше оживено за някакво приключение, а погледите на всички се отправиха към Люси. Думата „митница“ често се повтаряше и изведнъж Люси долови: сестра Жозефин се хвалеше със своя успех на митницата. Случката с този нещастен разнебитен куфар, който бе минал границата, без да заплати мито, бе развълнувал цялата обител и предизвика необяснима признателност.

— Много любезно — възкликна Емили, — наистина това е много любезно от страна на бащата на сестра Клара.

След това настъпи мълчание. И изведнъж Вилхелмин нададе странен вик и разтърси глава като юница:

— Искам да тичам. Ах, какво желание имам да тичам.

Завъртя се и се спусна по пътеката към градинската беседка с разперени ръце.

— Дръжте я — извика весело сестра Жозефин, — дръжте я да я водим на пазара.

Забавляваха се като малки и невинни момичета. Терез, Емили и Маргарит, последвани от ленивата Габриел се спуснаха подир едрата фламандка; наставницата не изпускаше от очи техните весели игри.

— Те са като децата — заговори Жозефин на Люси, но сякаш се препъна от мрачния й израз и замълча.

— Не бива тук човек да е мълчалив — и посочи с пръст гънките по челото на Люси, после добави: — Трябва да се заличи това. Добрата монахиня е весела. Не забравяйте: ние тук сме малките чеда на Исус.

— Мъчно е да се смее човек насила — каза Люси.

Бе дошла в манастира да се моли, а не да се смее.

— Особено, особено да се смее за нищо…

— Не, не — сопна се сестра Жозефин, — не бива да се отпускате, трябва да преодолеете себе си — и вдигна ръце с насмешливия израз на прекалената набожност. — Не е това, което създава добрата богомолка.

Люси не отговори.

Сестрата я наблюдаваше с любопитство. Посочи тичащите монахини в градината.

— След време ще заприличате на тях. Тогава по-лесно ще разговаряте. А сега ще ви дам една скъпа вещ — усмихната, тя бръкна в джоба на дрехата си. — Ето ключа на Рая.

Това наистина бе ключ, окачен на малък кожен ремък, на който бяха издълбани думите „място на молителките“.

— Всички молителки притежават по един ключ, защото всички врати са заключени — обясни Жозефин. — Занапред, щом свършите работа, ще можете сама да си отваряте. Носи се в левия джоб.

— Благодаря ви. — Люси взе ключа.

Да се насилва за усмивка, да пази ключ в левия си джоб, да служи на Бога, като събира зрънцето пясък в цепнатината на пода на тоалетната, за това не бе мислила. Когато се покори на Бога, забрави дребнавостите на живота и ги изостави пред величието му.

Щеше ли по-късно да разбере?

Камбаната звънна, свободното време свърши. При първия звън веселите гласове мигновено замълчаха, наредиха се в редица и влязоха в помещението, за да продължат с духовно четиво.

Следобедът протече бавно. Трябваше да сядат и да стават, да влизат в църквата и да излизат, да коленичат за молитва, да се изправят, да се отдават на размисъл. В продължение на дълги и тихи часове тези деяния се повтаряха като обреди. Люси ревностно се зае да следва тази обредност. От времето на своето обръщане към вярата обичаше тези дълги часове на самота, през време на които у нея се разпалваше тайнственото чувство на общение с Бога. Заради Божията любов трябваше да постигне това.

По време на благослова трептенето на свещите върху олтара отправяше към нея огнени езици. Сред тази светлина, затворен в позлатения потир, се таеше изворът на цялото й упование, нейната утеха и едно видение — така ослепително, че тя не можеше да го понесе. Исус бе разпнат за нея. С наведена глава потърси смирение.

И излезе от църквата, помирена със себе си.

Изяде безропотно вечерята си от ечемична каша без захар. Никоя жертва не можеше да бъде достатъчно голяма.

— Трябва да ви предупредя — пошушна й сестра Жозефин, когато се качваха по стълбището след вечерната молитва, — при посещението в църквата вашата наметка за глава не бе сгъната както трябва в картонената кутия.

Обеща за другия ден по-добре да сгъне наметката.

В осем и половина бе сама в килията си. От гърдите й се изтръгна дълга въздишка, издаваща облекчение и трепет. Съзнанието, че е прекарала успешно този ден, че е понесла толкова странности и скръб, предизвика у нея върховна наслада. Всичко бе ново за нея и много лично, а денят изглеждаше безкраен. Тя познаваше трудностите и щеше да ги превъзмогне. Никога не бе претърпявала неуспех, нямаше да допусне това и сега. Ще понесе всичко.

Валеше ситен дъжд. Влажният въздух докосна бузите й. Достатъчно да я ободри — свежо и приятно бе навън. Уморено се съблече и си легна. Върху бледото лице очите й изглеждаха големи и мрачни. Духна свещта и се изтегна.

Тази вечер не чу славея. Долови през тънката преграда бавното и ритмично дишане на Вилхелмин.