Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Three Loves, 1933 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Н. Д. Балтов, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Арчибалд Кронин
Заглавие: Трима в любовта
Преводач: Н. Д. Балтов
Език, от който е преведено: английски
Издание: трето (не е указано)
Издател: Ера
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Експреспринт ЕООД
Излязла от печат: 10.05.2018
Редактор: Лилия Анастасова
ISBN: 978-954-389-472-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5782
История
- —Добавяне
V
Манастирът на Сентиен, седалище на ордена, отдалече приличаше на прилеп, а всъщност имаше кръстовидна форма. Горната част на кръста, обърната към улица „Гамбоа“, се издигаше зад висока ограда от ковано желязо, украсена с повет. Тази част се състоеше от трем и стаи за разговор, а отгоре се намираха приемни, предназначени за известни гости. Това бе весела и открита постройка, която изпъкваше с приятната си външност, покрита с пълзяща растителност. От двете страни на този вход се простираха две крила, разположени над високите дворни стени. Лявото крило съдържаше трапезарията, залата за работа и килиите на монахините. Освен това имаше и отделна малка постройка, предназначена за просителките, които се готвеха да постъпят в ордена. Следваше горен етаж и ниска постройка за сестрите послушнички. Дясното крило бе два пъти по-голямо от лявото. Съдържаше трапезария, зала за работа и килии за послушничките. В десния ъгъл на тези две крила, в тясната страна на кръста, се намираше църквата, която издигаше върха си много по-високо от най-извисените клони на близкия бук.
Постланият с плочи двор разделяше, а в известен смисъл обединяваше тези четири главни части на постройката. Сред него се издигаше статуята на Свети Йосиф, който бе отправил спокойния си взор към прозорците на кулата, разположена срещу него. Най-сетне, по-надолу и зад всичко се простираше градината — прекрасна обширна градина, разделена на пътища и пътечки с оглед на дърветата. В по-голямата си част това бяха плодни дръвчета — сливи, череши, праскови, но имаше и липи, и борики, кучешки дрян и дафина редом с пълзящи рози, които се преплитаха в дъги и красяха белите стени.
Голяма и висока каменна стена обикаляше манастирското пространство. Това сякаш не бе достатъчно — буйната природа бе издигнала още една преграда — гората на Сентиен, която се допираше до стената и я бранеше като страшна и непреодолима стража. Така цялото общежитие бе обградено подобно на крепост, която имаше единствен, но сложен вход. За да проникне човек, бе необходимо да дръпне въжето на камбанката, да бъде огледан през тайното прозорче и чак тогава да бъде пуснат от мудната сестра вратар. После благодарение на особения ключ, който отваряше вратите една след друга, можеше да се влезе в залите за разговор. Едва тогава се стигаше до прага на обителта.
В една от тези зали за разговор, разположена в предната част на постройката, настаниха Люси. Сестра Жозефин и майка Мари-Емануел отидоха да предупредят майката ръководителка за нейното пристигане. Имаше маса, няколко стола и порцеланова жълта печка с извита тръба, гравюра „Исус ходи по вълните“ — това бе цялата наредба в стаята. Но голотата не бе нищо в сравнение с нейната поразителна чистота. Подът блестеше, старата печка светеше с мрачен блясък, а кюнецът тържествуваше като шапка с причудлива форма. Масата, столовете, дръжката на вратата — всичко бе излъскано с чудна грижовност. Някога Люси се гордееше с поддържането на своята къща, но никога къщата й не бе така съвършено чиста като тази зала за разговор.
Още продължаваше да се учудва, когато вратата се отвори и влезе възрастна жена, последвана от сестра Жозефин и майка Мари-Емануел — силна и обемиста и заради ширината на своята дреха, с пълно и бяло лице. Тъмните й очи бяха късогледи и изглеждаха през дебелите стъкла с метална рамка като копчета.
Имаше пронизителен поглед, а долните й жълти зъби изпъкваха над устната и й придаваха вид, сякаш непрестанно ругае. Въпреки този си вид, щом Люси приближи, каза й вежливо:
— Бъдете добре дошли!
Настъпи кратко мълчание.
— Вие не сте съвсем млада — продължи да я оглежда. Всяка дума носеше дъха на жълтите й зъби. — Божиите пътища на душата са едни, нали? Благодат божия е, че вие вече сте тук. Уморена ли сте?
— Не, майко.
Люси почувства, че трябва да отговори точно така.
— Желаете ли да вземете нещо?
— Не, благодаря, майко.
Тя отпусна гуша на гърдите си.
— Вие пристигнахте в добър час. По-късно не бихме могли да ви приемем. Щяхте да бъдете принудена да преспите в залите за разговор. Но сега ще ви приемем преди молитвата. Нямате много време.
Тя насочи поглед към двете сестри, които веднага наведоха почтително очи.
— Занапред сестра Жозефин ще е вашата наставница — заяви тя, — може би за няколко седмици, а после, по време на вашето послушничество, ще се подчинявате на майка Мари-Емануел.
Кимна с глава и се отправи към вратата с твърдата стъпка на благородница. На излизане каза:
— Сестра Жозефин ме осведоми, че вашият багаж е минал на митницата, без да плащате. Това е добро предзнаменование за вас.
Вратата се затвори след нея. В продължение на един миг никой не отвори уста, сякаш бе необходимо да се успокои развълнуваната атмосфера след минаването на тази величествена личност. После чу сестра Жозефин да казва кротко, сякаш се обръщаше към дете:
— Елате, ще ви приготвим.
Взе Люси за ръка и я отведе в друга, по-малка стая за разговор. Майка Мари-Емануел ги придружи.
Това бе строго правило: никоя монахиня не можеше да остане сама с някоя друга, без да е положила изповед. Почакаха старата послушница да донесе черни покривала.
Люси седеше изправена на стол и слушаше развълнувана разискванията за избора и поставянето на покривалото. Това бе груба и евтина тъкан, подобна на онази, която италианските селянки носят в църква, но правилното слагане върху косата на Люси представляваше трудно дело. Казаха й, че трябва да го носи винаги в църква. Дадоха й малка картонена кутия, в която може да го съхранява.
Тогава удари камбаната. Сестрите побързаха да довършат обличането на Люси, а сестрата послушница взе другите покривала и веднага изчезна.
— Станете — каза сестра Жозефин.
Люси се покори, но почувства внезапен смут.
— Какво трябва да направя? — попита тя раздразнена.
— Нищо — отвърна й снизходително. — Вие ще коленичите на молитвения стол, а ние ще изпеем Magnificat… Това е чудесно! — вметна.
Взе ръката на Люси и придружавана от майка Мари-Емануел, излязоха от стаята за разговор. Преминаха през добре излъскан коридор и спряха пред врата с две крила.
— Това е параклисът — каза сестра Жозефин, като приближи пръст до леко усмихнатите си устни.
После наведе пръста си и влязоха в църквицата от задната страна. Люси бе с полуотворени очи поради умората и странното си вълнение. Но сега очите загубиха своето безпокойство и се изпълниха с нежен блясък. Пътуването, новата обстановка — всичко изчезна за миг. Църквицата бе извънредно красива. Стените бяха облицовани с дърво, обагрено с тъмен цвят, куполният свод — изписан със звезди, като далечно небе. Осветена бе от свещите на олтара и от други две свещи, поставени до молитвеното столче. Църквата бе потънала в тайнствен покой, който подканяше към размисъл.
Малкият олтар от бял мрамор се издигаше в пространство, оградено от пет стъклени стени. С издигащото се над него голямо разпятие олтарът изглеждаше много по-възвишен над петте ниски мраморни стъпала, които го отделяха от пода. Свещите трептяха и пръскаха слаба светлина върху бронзовите врати на дарохранителницата и върху цветята, които се навеждаха скромно от едната и другата страна. На стените смътно се очертаваше кръстът, а още по-неясни бяха сенките на иконите, сякаш коленичили в тишината. Никъде другаде тази тишина не се чувства с такава сила, както в църквицата на този манастир. Сърцето на Люси бе изпълнено със сладостен покой и радост.
Дадоха й знак. Тя пристъпи и коленичи на молитвеното столче, като се мъчеше да се съсредоточи и да изрече някоя молитва. Това се оказа невъзможно. Духът й бе обладан от мисълта, че най-сетне се намира в общежитието на тези свети жени, а тя е прекарала целия си живот недостойно. Какъв покой царуваше тук, в тази изящна божия обител. Горещи сълзи изпълниха очите й.
Докато коленичеше, прокънтя тежкият звук на органа, който постепенно се разля навън. Гласовете започнаха в хор Veni Creator Spiritus, което тя изслуша занемяла. После дойде Magnificat:
Magnificat anima mea Dominum,
Et exultavit spiritus meus in Deo Salurati meo.[1]
Монахините пееха за нея, мислеше си, като я приближаваха до себе си с цялото й недостойнство. Нещо я задушаваше… Душата й се радваше, а сълзите й течаха по страните й.
Едно благо има — божията любов: „Боже мой, смили се над мене, грешницата. Исусе, позволи ми да те обичам“.
Пееха Te Deum:
Te Deum laudanus. Te Dominum confitemur.[2]
В сърцето й откликваше благодарност: Бог я бе приел. Душата й, заета с мисълта за бъдещето, се изпълни с твърда решимост. Възторгът й я възнасяше високо. Колко лесно щеше да забрави тук целия свят и неговите дребнавости, щом се подчини на Исус.
Песнопението престана, настъпи мълчание, мълчание на размисъл. Почувства докосване по ръката. Вдигна очи и се изправи; и с наведени очи излезе от църквата.
От този миг нататък тя се намираше в обителта. Остана неподвижна, докато същата сестра послушница й сваляше покривалото и й поставяше черна мрежеста шапчица, която трябваше да носи занапред.
— Няма да чакате вечерната молитва — каза сестра Жозефин заповеднически. — Вие очевидно сте твърде уморена.
Заведе я пред една врата, на която бе написано „Просители“. Като я отвори, се показа малка стълба от дърво.
Качиха се мълчаливо и преминаха тесния свод, където имаше врати. Вратите излъчваха тишина и особено ухание на манастирски въздух, ухание на нещо затворено, топло и неопределено. Стъпките им звучаха тихо по голия под. Жозефин отвори предпоследната врата. Вътре бе тъмно, но като потърси с опипване кибрита в нишата, запали свещ, която освети малка гола стаичка само с един сламеник, малко шкафче, кана за вода и голямо разпятие на стената.
— Това е вашата килия — каза тя. — Като молителка имате право на една свещ седмично, но когато станете послушница, ще получите повече. Правило е да си лягате в девет часа с изгасена свещ и трябва да се покорявате на правилото.
Изрече последните думи като някаква тържествена и често повтаряна формула.
— Тази вечер сте изморена, но утре ще започнете. — Сянка от усмивка пробягна по лицето й. Отиде при вратата и каза: — Хвала богу! — това бе нейният поздрав, а Люси отговори, както й бяха казвали:
— Винаги!
Вратата се затвори. Остана сама. Сама в своята килия. Нейното желание се бе осъществило толкова бързо. Чувстваше се напълно изтощена. По навик си помисли за чаша чай, как би я подкрепила. Но тази мисъл трая само миг. Усмихна се и отиде да отвори прозореца. Вечерният въздух освежи пламналото й лице. Въздухът бе напоен от уханията на земята. Зад гърба й трептеше пламъкът на свещта и очертаваше на стената странни образи. Откъм невидимата гора стигна до нея чист и изящен звук — с такава неочаквана красота, така възвишен и страстен, сякаш бликаше от неземен извор. Тя заслуша ясните звуци, които се възнасяха и спускаха в радостно очарование.
Беше песен на славей, която долиташе да поздрави нейната радост. Съблече се набързо и легна в леглото. Имаше подслон и цяло съкровище от покой. Преди да изгаси свещта, отправи поглед към разпятието.