Арчибалд Кронин
Трима в любовта (26)

XIV

Месец по-късно тя ядеше своята скромна закуска — филия хляб с масло и чаша чай — в новото си жилище, озарено от светилния газ, който съскаше шумно над главата й. Нямаше още осем часът и мъглива завеса покриваше града, като закриваше слабата светлина на изгряващия ден и обвиваше в сянка прозореца на стаята, в която се намираше.

Стаята не беше твърде комфортна, но поне съдържаше полезни неща. Пред нея под прозореца имаше очукана порцеланова мивка, снабдена с чешма, която, макар и да капеше постоянно, бе твърде ценна, защото беше с течаща вода. Вдясно бе кухненската печка, върху чиято почерняла оловна плоча имаше газов отоплител. Вляво се намираше, прикрепен към стената, разбит дървен сандък, който служеше едновременно за вместилище на въглища и за пейка с двойното предимство, че съдържаше запас от гориво и можеше при случай да служи за сядане. Такива бяха простите приспособления в стаята. Мебелите — малката счупена маса, до която седеше, двата стола с плетени седалки, нейният люлеещ се стол и малкото желязно легло, поставено в една ниша, придаваха суровост на стаята. През отворената врата на тази стая, която бе едновременно спалня и кухня, се забелязваше останалата част от жилището: едно мрачно преддверие, което приличаше на кладенец, и друга празна стая, в която имаше само шкаф и желязно легло; най-сетне малка баня с проядена вана и облицована с жълтеникави нащърбени плочки. Стените на тази стая, както и тези на кухнята бяха облепени с лакиран тъмен тапет с някакви неописуеми рисунки. В процеждащата се през мъглата светлина стаята изглеждаше още по-тъжна.

Ето какво бе нейното ново жилище, „този спокоен кът“, който тя така горещо бе желала. Все пак бе направила най-доброто, което можеше. В продължение на два дни бе търсила — търсила бе нагоре и надолу, както тя казваше на госпожица Тинто, и едва бе намерила това жилище „стая и кухня“ с някакво подобие на баня. Жилището бе разположено на най-горния етаж на голяма сграда с апартаменти от този род и бе единственото, което отговаряше на нейната почтеност и на кесията й. А бе нужно твърде малко, за да надвиши едното и другото. Наемът бе седем шилинга седмично, и това бе всичко, което можеше да заплати. Къщата — всъщност редицата къщи, които обграждаха улицата по цялото й протежение — издаваше злощастна и окаяна беднота. Улицата носеше благозвучното, но крайно неподходящо име „Улица на цветята“. Сградата със своя тесен и тъмен вход, със зле осветените си каменни стълби наподобяваше казарма. Именно там, на „Улица на цветята“ №59, Люси по необходимост се бе настанила.

Нейното първо желание бе да промени мрачния вид на стаите и да създаде известни удобства. За съжаление обаче желанието й трябваше да отстъпи пред насъщната необходимост. Като имаше предвид издръжката на Питър за последните три месеца, която трябваше да заплати от малкото си спестени пари, тя можеше да посрещне само най-належащите нужди: купи две легла, случайни столове и най-евтини готварски съдове. Сега горчиво съжаляваше, че е лишена от предишната си обстановка, която й струваше евтино. Но всичко бе приключено безвъзвратно.

Не, новото жилище не бе това, което желаеше, все още не приличаше на „домашно огнище“. Но скоро щеше да го преобрази. Ако положението й се подобреше, ако щастието отново я съпътстваше, веднага щеше да се премести в по-добро жилище.

Докато разсъждаваше така, тя завърши закуската си. След като хвърли поглед към евтиния никелиран будилник, стана, загаси светилния газ и мина в преддверието. В тъмнината откачи връхната дреха и шапката си от някаква невидима закачалка, облече се, отвори вратата и излезе.

Мъглата я обгърна веднага щом прекрачи навън. В този квартал — може би поради близостта с реката — мъглата беше по-гъста и траеше по-дълго време. Дрезгавината обаче вече се издигаше, пронизана от червения кръг на слънцето, разкриваше по-ясно особеностите на този квартал, който се простираше през „Келвинбанк“ до доковете.

Като прекосяваше бързешком, тя чувстваше несъзнателно жалкия вид на квартала. Тесните и пренаселени улици бяха обсипани с мръсни и разкъсани хартии, навсякъде бяха разпръснати портокалови кори, тук и там се виждаха стари кутии от консерви, както и явни следи от товарните коне, тръгнали към доковете. Дюкяните бяха прости, а плочниците пред тях — издраскани с тебешир от децата, които играеха на „дама“. Най-сетне в края на разкривената „Улица на цветята“ на ъгъла се издигаше широка зала, която носеше надпис с хубави позлатени букви: „Дансинг Гарнер. Балове всяка сряда и петък. Господа: 1 шилинг. Дами: 6 пенса“. А отдолу с по-дребни букви: „Ръкавици по желание. Леки обувки задължително“.

Този креслив надпис съдържаше за Люси отличителната черта на квартала. Той бе нещо банално и простовато и дразнеше добрия вкус изобщо, както и нейното чувство за изтънченост. Когато скочи в трамвая, който я отвеждаше на работа, тя още не можеше да прогони мисълта за бързата промяна в своето положение, която така неочаквано я беше тласнала в тази безинтересна среда.

А нейната работа! Колко съжаляваше за относителната безгрижност на своето предишно занимание с пътуванията, влака и заплатата, която, преценена сега, й изглеждаше великолепна.

„Хандерсън и Шоу“ управляваха работнически жилища. Това определение обхващаше много неща и изразяваше недостатъците на нейното настоящо занимание. Тя сега съзираше, че младият Фрейм имаше право, когато казваше, че „мястото не представлява нещо особено“. Откровено признаваше, че изпитва ужас от това. Въпреки всичко прие мястото със същото чувство, както прие и жилището на „Улица на цветята“ 59, като при това си казваше с иронична усмивка: „Много си изпаднала, драга моя“. Вътрешно вече без насмешка, а с твърда решителност се надяваше, че ще успее скоро да се издигне.

На ъгъла на Дейвис стрийт слезе от трамвая и с бързи крачки се отправи към бюрото. Доволна, че може да се скрие от студа, тя пъргаво влезе.

Просторната стая вече не й правеше впечатление. С обичайна непринуденост мина пред касата, отговори на любезния поздрав на госпожица Тинто и отиде направо към определената й масичка. Срещу нея бе седнало някакво лице с връхна дреха и шапка. При влизането й, без да вдигне очи, то промълви с дрезгав глас:

— Добър ден.

— Добър ден — отвърна Люси с лека усмивка.

Постоянните нападки на този господин Денди против всички все още развличаха младата жена. Това беше другият събирач на наеми, Адам Денди, човек нисък, дебел и набит, с дълги ръце и грубо, тъмно лице. Неговите жестове издаваха грубост и високомерие. Дори одеянието му — мазна карирана шапка, нахлупена здраво върху посинелите му уши, светла моряшка блуза, опната на снажното тяло — издаваше непримирима грубост. Лицето му бе червендалесто с тънка мрежа от червеникави жилки, сред които под гъстите сиви вежди блестяха изпитателни очички. Въпреки своя снажен вид той беше избухлив и пъргав. Когато се разгневеше, ставаше нападателен и хаплив, подхвърляше думи, които удряха като магарешки ритник. Такъв беше Адам Денди, ако се изключи едно важно нещо — краката му. Нещастието се състоеше в това, че те бяха необичайно разкривени. Когато заставаше неподвижен, те образуваха О, с широк напречен разрез. Ето кое обясняваше омразата му против света, която той изпитваше към бълхите, мъглата, жените, недостатъчните количества уиски и бавните трамваи. За негово оправдание може да се каже, че тази враждебност не беше злонамерена и че той самият бе първият, който искрено се забавляваше.

— По дяволите, тези моливи — каза той, като гледаше молива, който се бе счупил при подострянето. — Не знаят вече да ги правят, не знаят вече нищо да изработват.

— Аз ще ви го подостря — предложи услужливо Люси.

— Хъм — измърмори той, — вие си представяте, че можете да сторите това по-добре от мене, а? Не вярвам. Вероятно ще се порежете и ще изисквате от мене обезщетение за вреди и загуби.

— Достатъчно е да не ви преследва за нарушение на обещание за женитба, Денди… — подхвърли госпожица Тинто от височината на своето столче. Тя не говореше често, но когато кажеше нещо, думите й улучваха целта.

— Способна е и на това — отвърна Денди, като си почесваше лицето, — познавам жените.

Въпреки кривите си крака той се славеше като познавач на нежния пол, който сега го бе раздразнил, без да го сломи. За по-голяма убедителност добави:

— Можете да ми вярвате.

Госпожица Тинто намигна на Люси. Въпреки превъзходството на положението си тя напълно бе приела Люси под свое покровителство. Макар и с огромно телосложение и леко окосмено лице госпожица Тинто имаше великодушно сърце, поради което между двете се зараждаше все по-голямо приятелство.

— Има мъже — каза тя с жесток тон, без да се обръща пряко към никого, — за които бесилката ще е нещо приятно.

Разговорът бе прекъснат, защото в този миг в бюрото влезе Ретри и прекоси помещението, за да отиде в своя кабинет. Той бе мълчалив, висок и сух човек, когото виждаха рядко. Ретри кимна на всички и изчезна.

— Е, добре — каза Люси, като се изправи, — мъгла или не, ще трябва да започна. Едва ли има по-неприятно нещо от това в такъв ден да ходиш на „Бялата улица“.

— Внимавайте да не се изгубите — забеляза Денди с мрачна загриженост.

Тя се усмихна, като поклати глава, после взе тефтера и чантата, които представяха отличителните знаци на длъжността й, и излезе от бюрото.

В този миг слънцето се показваше и мъглата падаше на жълти ивици. Тя задушаваше и причиняваше кашлица. Люси си помисли, че връхната й дреха не е достатъчно топла за подобно време. Животът на града я обгръщаше подобно на мъглата. При допира с него вече не чувстваше онази бърза тръпка, която я разтърсваше по-рано. Сега бе привикнала, бе станала по-възрастна — да, размишляваше тя, остаряваше. Работата вече не я интересуваше, не обичаше и мъглата, която я принуждаваше да кашля. Не понасяше мъглата, а още по-малко тази „Бяла улица“.

Улицата беше тясна и наподобяваше трап, обграден от два реда високи, мрачни и грозни сгради, до които слънцето не се докосваше дори през най-слънчевите летни дни… А сега приличаше на тесен воденичен улей, на някаква урва, задръстена от мъгла.

Беше десет и половина часът сутринта, когато тя влезе в първия вход. Коридорът беше потънал в угнетителна тъмнина, в сравнение с която външният мрак приличаше на сняг, сравнен със смола. Тук цареше онази неописуема смрад, смрад на нечисто жилище, която тя вече познаваше и ненавиждаше.

Люси почука на първата врата с крайчеца на молива. Това бе професионален начин на действие, придобит чрез неприятния опит на първата седмица, когато си нарани кожата на пръстите, за да чука безполезно.

После изчака. В началото на работата си бе склонна да изчислява времето, нужно й за всяка сграда, но това се оказа направо смешно — за някои губеше цял ден, докато събере седмичния наем. Но сега бе променила решението си. Само в този вход например имаше четири стълби, сиреч четири етажа от сградата, на всяка стълба имаше по осем жилища, следователно трийсет и две, до които се стигаше през този тесен вход. Двайсет подобни входа правеха невероятния и все пак действителен сбор от шестстотин и четирийсет жилища в една малка сграда. Шестстотин и четирийсет натъпкани жилища с жалки люде, струпани върху около половин хектар кал. А в късата „Бяла улица“ имаше три подобни сгради. В тясното пространство на тази улица обитаваха — и всичко това при цивилизацията на XX век — четири хиляди човешки същества. Това бяха, както ги наричаха, „жилища с надпис“, защото на всяка врата стоеше съобщение, според което нощният пазач на общината имаше право да влезе, за да провери дали няма някой „свръхброя“.

Такава бе предпазливостта на благосклонната власт! Въпреки това напук на тази предпазливост можеше да се види как дванайсет души от три различни поколения спяха удобно и в добро съгласие в някои от тези стаи, които имаха десет стъпки широчина и петнайсет дължина. Може само да се предположи, че съществуваше съгласие, защото против собственика не бе предявен никакъв иск.

Люси почука отново. Вратата се открехна и един глас запита: „Кой е?“.

— „Хандерсън и Шоу“ — отвърна Люси, която за тези посещения се вживяваше в тази двойна личност: Хандерсън, винаги нападателен, Шоу, изпълнен със състрадание. От друга страна, тази формула правеше по-голямо впечатление, отколкото простото изискване на дължимия наем.

— А — поде гласът, но вече не с въпросителен, а с примирен тон. Последва мълчание, което бе още по-изразително.

След това вратата се отвори и в полумрака се показа една жена. Черна, с разчорлени коси, със сивкаво от мръсотия лице, тя вторачи в Люси единственото си блестящо око, тъй като другото завинаги бе изгаснало, оставяйки на мястото си празна и зловеща дупка. От жената обаче не лъхаше нищо зловещо.

— Влезте — каза тя с тих глас, свикнала да приема неизбежното.

Люси влезе в гола стая, в която имаше само два дървени сандъка и сламеник край едната стена. Върху един от сандъците бе седнал работник, а срещу него на другия бе поставена скромната му закуска: хляб, наденица и чай. Той ядеше шумно, като поглъщаше чая, и продължи заниманието си, без да обръща внимание на Люси. Бебето върху сламеника също не й обърна внимание. Легнало по гръб, загледано с безцветни очи в тъжното видение на селенията, от които бе излязло неотдавна, то смучеше гумения биберон, а цяла върволица въшки преминаваше през мършавото му лице.

Две други рахитични деца, приклекнали на пода, вдигнаха очи към нея. Те престанаха да играят с нащърбеното гърне и я загледаха с любопитство. Край гърнето лежеше жълта хрътка, която отговаряше на името Нели. Люси вече бе узнала, че в тези мръсни жилища измежду десет кучки деветте носеха това име.

През това време жената отиде до огнището и вмъкна ръката си в прашната му долна страна, за да измъкне скрит там предмет. После, като се извърна, тикна пръстите си в празната орбита. Ето тя не беше вече празна, а изпълнена от стъклено око, чийто блясък отразяваше блясъка на другото.

— Ще ме извините, не ви очаквах така скоро.

Като задоволи по този начин честолюбието си, тя показа своята наемателска книжка и след дълго ровене по джобовете подаде два шилинга и шест пенса.

— Ето наема — каза тя.

Докато Люси взимаше парите и отбелязваше получаването им върху книжката, добави почти гордо:

— Както виждате, няма закъснение.

— Да, вие сте наред — каза Люси. После, като хвърли поглед към това неописуемо жилище, развълнувана може би заради господин Шоу и от мисълта за своето собствено положение, добави: — Не сте добре, предполагам… Виждам, че нямате много!

— Не — рече успокоително жената, като посочи с кимване на глава едрия юначага, който непрестанно гълташе, — той не желае да купувам мебели. Понякога може да закъснеем с наема, разбирате ли, и тогава собственикът ще дойде да вземе всичко, което имаме. Защо са ни вещи тогава, казва той. Когато няма какво да ни вземат, просто се измъкваме и ни е чиста сметката.

— Но вашият съпруг би предпочел повече удобства.

— Разбира се — каза жената тихо, — той би предпочел своите удобства, но ето две години, откакто не е тук. Тикнаха го за пет години. А този — тя направи знак с глава, — той сега живее с мене.

— Разбирам — каза Люси, като прехвърли погледа си от бледите деца на шестмесечното бебе, чийто баща й бе посочен по такъв начин. Това обаче ни най-малко не интересуваше бебето, децата или пък „мъжа“.

— Покажи на госпожата как пееш, Алфи — каза той изведнъж, като се обърна към по-голямото от двете клекнали сополанчета. Мъжът изтри устата си и хвърли поглед към Люси. — Чудесен е този малкият, нека да изкара една.

Люси погледна Алфи. Бързаше, трябваше да върши работата си, но и този път господин Шоу надделя.

— Хайде, пей — каза живо тя, — ще ти дам едно пени.

Алфи, който бе на около 5-годишна възраст, се усмихна без стеснение, овлажни устните си и каза:

— Ще ви изпея „Меджи Мърфи“, нея обичам най-много.

И със своето гърло на преждевременно развито хлапе то изпя следната песен:

В неделя вечерта удоволствие

и щастие е за мене, знаете ли,

да бъда заедно с всички момчета и момичета,

които работят в града с мене.

Тогава има песни в стаята, та да закънти къщата.

Всеки един е добре дошъл

при Меджи Мърфи.

Това бе странна, покъртителна сцена. Завинаги обезобразеното гласче на това рахитично дете се разнасяше из голата стая. Мъжът доволно се хилеше. Стъкленото око блестеше от майчина гордост. Изтегнато върху сламеника, бебето смучеше биберона. Ето и изгладнялата хрътка. И всичко това сред безгрижното щъкане на въшките, които пъплеха насам-натам.

— Това е — изкряска Алфи, щом като свърши. — Хубаво, нали? — И като протегна малката си лапа, получи парите.

Люси почувства, че гърлото й се свива. Тя не бе за този занаят, наистина не бе за него. Тази неописуема, убийствена нищета я ужасяваше. С мъка се съвзе и се отправи към вратата. След като се сбогува, Люси каза:

— По същото време идната седмица. — С последно кимване излезе.

Трябваше да продължава, не бе възможно да се постъпи иначе — такова беше нейното препитание.

Тя решително почука на съседната врата, която се отвори с изненадваща бързина. Откри се стая, която бе твърде различна от онази, която току-що бе напуснала. Тя бе уютна като огъня, който искреше в огнището, весела като пламъците, които осветяваха порцелановите кученца, поставени върху жълтия скрин. Въпреки беднотата си бе приветлива, подобно на малката пълничка жена, която стоеше на прага с ръце на хълбоците.

Жената имаше уморен вид, а очите й светеха живи и лукави като ахатови копчета. На косата й бе поставена шапка, а около врата й бе увита яка от проскубана кожа. Люси никога не можа да види това същество без шапка и без проядената яка около врата. Тя ги носеше навън и вкъщи, би могло да се каже, че спеше с тях. Причината за това бе, че на „Бялата улица“ отличителният белег за благородство представляваше именно носенето на подобна шапка — не шал, поставен на главата като качулка — и на кожа, завързана по този начин. Кожата не се сваляше — като проява на последна мода — дори когато трябваше да се подрежда жилището.

— Пак наемът, нали, госпожице? — каза госпожа Колинс. — Бога ми, едва платиш, и ето го отново.

— Всеки вторник — отвърна Люси, като наблюдаваше жената и сина й, едно едро момче, завряно посред покривките на леглото в нишата, което хвърляше иззад гърба на майка си радостен поглед.

— Ах! — каза госпожа Колинс. — Това е денят от седмицата, който най-често се повтаря. — После, като следеше погледа на Люси, извърна глава и извика: — Моят Бен сега е в нощно одеяние, та затова е легнал така. Помислете си, носи само шестнайсет шилинга на седмица, а изяжда двойно.

Намусена, тя отиде да вземе наемателската си книжка, която въпреки всичките й възражения бе готова на масата заедно с парите. Люси написа разписка за получаването и взе парите.

— Нали няма да забравите да ме наемете за няколко часа домашна работа, както ми обещахте — продължи госпожа Колинс, като взе и прегледа книжката. — Аз не взимам скъпо: чистенето на стълби и за други работи от този род.

— Ще ви имам предвид — отвърна Люси. — Несъмнено ще имам нужда от вас, когато синът ми се завърне вкъщи.

Тя излезе от жилището и похлопа на съседното. Тап, тап, тап, чукаше моливът й на вратата.

Така обиколи всички врати на този мрачен и отвратителен вход. Надписа нечистите книжки и прибра мазните пари, увещаваше и изискваше, изслуша извинения и оплаквания, чантата й натегна и главата й се замая, защото още не бе свикнала с тази работа. Всяко посещение й отнемаше средно по три минути и тя прекара повече от час и половина в жилищата на първата сграда. Минаваше обяд, когато излезе на уличката. Задачата й обаче не бе приключила, а едва започваше. Без да се колебае, влезе в следващия вход, почука веднага на първата врата, почака и произнесе формулата „Хандерсън и Шоу“. И продължи по същия начин. Какво усилие бе това за нея, размишляваше тя с горчивина, за нея, която някога имаше собствена малка вила, своя прислужница, градина с ябълково дърво, свои теменужки и свои петунии! Въздъхна, премести в другата си ръка тежката чанта с парите, после почука още веднъж настойчиво.

— Хандерсън и Шоу.

Това бе сякаш парола, която й отваряше всяка мрачна и зловеща крепост. Почти невъобразимата мръсотия, страшната воня, отвратителното струпване на всички човешки злочестини, рядко просветлявани от някой засмян образ, всичко това постепенно се превръщаше в кошмар.

Минаваше три часът, когато вече бе пребродила цялата сграда. Би трябвало, разбира се, да отдели един час за обяд, но предпочиташе да завърши без прекъсване работата си. Госпожица Тинто от своя страна също се бе съгласила, че това е най-добрият начин на работа, и го одобряваше със своя благосклонен авторитет.

Но когато напусна „Бялата улица“ и остави зад гърба си цялата й отвратителна воня, почувства вълчи глад. На края на улицата се качи на един трамвай, който бавно изплува от мъглата със запалени фенери.

Седна на дървената скамейка и сложи на колене чантата си, мислейки какво би могла да хапне. Тя имаше апетит и бе работила здраво цели пет часа. Прекара през ума си всички ястия, които я изкушаваха, после се реши. След като слезе от трамвая на „Келвинбанк“, влезе в една малка месарница, където вече бе купувала, и поръча овнешки котлет. Месарят, наричан Тът, беше добряк, който вече я смяташе за своя клиентка. Може би той чувстваше, че го следи с поглед, когато въртеше сатъра. Накрая котлетът излезе превъзходен, над теглото, което заплати, и й бе предложен по най-учтив начин.

При близкия бакалин купи за два пенса картофи, а после хляб от хлебаря.

Не беше удобно да носи пакетите и чантата, а хлябът бе лошо увит във вестник, който се разтваряше. Но в края на краищата тя трябваше също да се нахрани, а видът на така натоварена жена не бе рядкост на „Улица на цветята“.

В сравнение с онези, от които току-що бе излязла, нейното жилище излъчваше тиха и успокоителна самота. Тя го огледа. Засега не беше много зле.

Първата й грижа бе да отиде, все още облечена, в банята и да изтърси дрехите си. Бълхите представляваха напаст, но беше невъзможно да бъдат избягнати по „Бялата улица“. Три скочиха във ваната и тя с мъка успя да се отърве от отвратителните гадини.

Като излезе от банята, изми лицето и ръцете си на чешмата. Окачи връхната си дреха и шапката, запали газовия отоплител и започна да приготвя котлета. Цяла тегоба бе извършването на тези приготовления, но нямаше друг избор. Въпреки всичко, докато очакваше, миризмата на печеното месо изостряше още повече апетита й. Когато бе опечено по неин вкус, тя седна на масата и го изяде със задоволството на изгладнял човек. Несъзнателно се поздравяваше, че е избрала господин Тът за свой доставчик. Топлата храна й даде самочувствие. Беше удивително как това скромно ядене възстанови силите й. Несъзнателно изразът й се промени. Обстоятелството, че се бе освободила от дневната си работа, я караше да изпита задоволството на изпълнен дълг. Инстинктивно мисълта й се насочи към нейния син, което бе винаги признак на добро настроение.

Щом свърши, остана на мястото си още за миг замислена. Би било приятно да не излиза човек в тази мъгла, си каза тя. Но след като хвърли поглед към стенния часовник, със съжаление стана. Остави съдовете неизмити, защото в шест часа трябваше да се върне.

Тръгна с вечната си чанта. Това я отчайваше, но нямаше друг начин. В четири и половина пристигна в бюрото, където госпожица Тинто я посрещна с думите:

— Каква мъгла! Трябваше да държим лампите запалени през целия ден.

— Не е толкова страшно вътре — отвърна тихо Люси, — но навън е наистина ужасно. Доволна съм, че свърших.

Госпожица Тинто кимна в знак на съгласие и като протегна ръка да поеме чантата, заяви:

— Доволна съм, че свиквате с работата. Тя изглежда трудна само в началото.

За миг Люси остана мълчалива. Отново си представи цялата сграда, която вонеше на мръсотия и нищета, и тогава каза с лека горчивина:

— Кой е собственикът на тези сгради… тези, които обиколих днес?

— Собственикът? — отвърна с известна изненада госпожица Тинто. — Това е някой си Тъли. Той е притежател на магазина на Олстън стрийт. Живее в Ралстън близо до нас. Да, нарича се Тъли. Защо задавате този въпрос?

— Мисля си — отговори Люси. Тя си спомни споменатия златарски магазин, чийто рекламен часовник, закрит с решетка, беше изработен от сребро. Но точно на ъгъла на другата улица над един вход за прислугата се четеше зловещият надпис: „Трите медни топки“. — Ако някога срещна този господин Тъли — заяви с горчивина, — ще му кажа какво мисля за него.