Арчибалд Кронин
Трима в любовта (23)

XI

Но на другия ден сутринта Пинки не бе по-добре. След като закуси, облечена и готова, Люси влезе в стаята на госпожица Хокинг, която не ставаше никога преди девет часа, за да й каже обичайното „довиждане“, и я попита:

— Добре ли сте?

— Много добре — отвърна тя провлачено, — разбирате ли, аз… размислих.

Имаше странен контраст между тези две жени: едната права, стегната, с уверен израз, почукваща върху лъскавата си обувка с елегантен чадър, а другата — лениво изтегната, неглиже, с коса, пръсната върху дантелената възглавница, и големи печални очи, меланхолично премрежени.

— Да — продължи тя почти разумно, — изостави ме, защото не свиря на орган в църквата, където той… Ако можех да свиря на орган, щеше да се върне при мен. Трябва да започна да се уча още от днес.

Люси се притесни и се намръщи. Каква разлика от обичайното й пълно с жизнерадост „довиждане“: „До скоро виждане, мила Люси, върнете се бързо“.

— Не спахте ли добре? — попита тя.

— Спах. А днес ще взема урок по орган. Ще отида на църква тази сутрин. — И с въздишка добави: — Ще сторя всичко за него, за Малкълм, моя съпруг пред Бога.

— Стига — отсече грубо Люси, за да я накара да се вразуми. — Знаете добре, че не искам да ми досаждате с подобни истории.

— Знам — подзе Пинки тъжно, — че ви отегчавам. Но вие не ме разбирате. Аз трябва да мисля за него. Не мога иначе.

Люси прехапа устни и погледна часовника си. Трябваше да побърза за влака и да обмисли своето положение, не можеше да прекара целия ден в бдение над тази глупава жена… И отсече изведнъж:

— Тръгвам — хлопна вратата и изчезна, оставяйки госпожица Хокинг все така загледана в пространството, замечтана и унесена.

Но в преддверието се спря — искаше да даде няколко препоръки на прислужницата за през деня, но тя не бе пристигнала още и Люси бе принудена да тръгне, загрижена за приятелката си.

През целия ден си налагаше да не мисли за госпожица Хокинг. Трябваше да се съсредоточи върху собственото си положение, разполагаше само с един месец, за да си намери друга работа, да помисли и за сина си и тази грижа, както и бъдещето на Питър, стоеше над всичко друго. Още първия ден впрочем започна да пита клиентите си, отдалече и с шеговит тон, за някое подходящо място. Повечето бяха натъжени, че е принудена да напусне. „За бога, не казвайте това сериозно!“ Някои пък говореха: „Според мене това е скандално и аз съм изумен, че една жена с вашите качества…“. Но в тези възклицания тя чувстваше не без горчивина същата повърхностна загриженост, която бе познала след смъртта на Франк. Мислеха ли това, което казваха. Или не бяха сериозни. Някои, отговаряйки със същия насмешлив тон, намекваха за възможността за женитба, други отиваха още по-далеч в шегите си, но всички обещаваха сериозно да не я забравят: ако чуят да се говори за подходящо място, „ще помислят сигурно за нея“. Това бе вече нещо: бе поставила колесницата в движение.

Люси се върна с впечатлението, че ще успее, и бе толкова погълната от мисълта за преследваната цел, че едва когато пресече Виктория Скуеър, си спомни за случая с Пинки.

„Сигурно й е минало вече — си каза тя оптимистично. — Каква лудория!“

Но явно не бе така. Нещо повече, Люси намери, учудена, прислужницата облечена и с шапка на главата в хола да чака завръщането й.

— Бях принудена да остана — започна тя веднага тихо. — Госпожица Хокинг бе толкова странна, че си казах, платена — неплатена, ще сторя по-добре да дочакам връщането на госпожа Мур.

— Какво има? — попита живо Люси.

— Беше доста смешна. Знаете, че обикновено пее, смее се, свири на голямата цигулка, пита ме: „Искате ли това, Дик?“; или пък: „Можете ли да направите нещо такова, Дик“. Но днес… Господи… — И тя млъкна.

— Разбирам — отвърна Люси и подаде един шилинг на жената. Сетне придаде весел израз на лицето си и влезе в салона.

— Отказах се от органа — каза веднага госпожица Хокинг, облечена небрежно в сив костюм, седнала на стол по средата на стаята.

— Какво искате да кажете? — попита неволно Люси.

— Помолих органиста… един добър човек, който ме познава, да се качи при органа, за да ме учи, ала нищо не излезе, видях това веднага… парче дърво, което слагат между коленете си, как бих могла да върша това аз… да свиря, разбирате ли, да манипулирам с това — в моята рокля?

Тя замълча продължително, за да размисли, види се, по възможно най-логичен начин.

— Добре поне, че имам тази туника, която намятам при физически упражнения: бих могла да я облека под роклята, която ще съблека някой път в църквата. Обаче вярвам…

— О, не, Пинки! — извика Люси умолително, обзета от безпокойство. — Моля ви, не говорете подобни неща.

— Не, не мисля — отвърна госпожица Хокинг със същия замислен вид. — Вярвам, че ще науча еврейски. Да, ще си доставя необходимите книги и още утре ще се заловя да уча еврейски. Тогава ще приказваме. Така ще заслужа неговата любов. — И обърна към Люси големите си уплашени очи.

— Не говорете така, Пинки — повтори Люси, — знаете, че е глупаво. Това ще ви причини неприятности, а на мене също.

— Ще купя Библия на еврейски още утре сутринта. Ще четем заедно еврейски, един до друг, Малкълм и аз.

Беше комично, но и доста обезпокоително. Люси не бе вече ядосана, а развълнувана и смутена до краен предел и се питаше какво ще прави. Беше в безизходица, но…

Прекара вечерта, опитвайки се с ласкави думи да разсее приятелката си и да я освободи от нейните обезпокояващи странности. Сега съжаляваше за суровото си държание в началото и се извини открито чрез новото си поведение.

На другия ден, събота сутринта, тя дочака госпожа Дикенс, която по-скоро от любопитство, отколкото от усърдие пристигна по-рано, и й нареди да я чака до обяд. Бяха се разбрали още, че госпожица Хокинг ще остане в леглото. Люси замина на работа.

Замисли се за собственото си положение. „Трябва да си намеря работа“ — каза си тя. Приключи бързо, като не изпитваше вече угризения, че съкращава посещенията си — свърши рано и се върна в Глазгоу към единайсет часа. Съгласно предварително обмислен план отиде веднага в новата кантора на фирмата „Хагелман“, на Олстън стрийт, и поиска да види директора. Да, тя настоя. Но фирмата „Хагелман“ бе нещо по-различно от тази на Ленокс и елегантно постланият с плочки вход не се прекосяваше като малката нечиста служебна стълба у Садълригс. Спряха я в една зала за справки, помолиха я първо да каже името си, сетне да обясни целта на посещението си, но не се срещна с директора. Заявиха й учтиво, но твърдо да не очаква нито срещи, нито място в тази фирма.

Излезе си с гордо вдигната глава: тези хора не знаеха какво губят, като я пренебрегват — опитна в сделките търговска пътничка, с клиентела. Но те ще съжаляват, тя ще направи всичко възможно. Някоя конкурентна фирма ще се възползва от нейните връзки. Беше възмутена, но понеже нямаше още единайсет и четвърт — макар да бе резервирала цял час за тази среща, — реши да продължи опитите си.

Люси познаваше три други къщи, към които можеше да се обърне и които се занимаваха с местна търговия. Най-голямата бе наблизо, на Корсуел стрийт, и тя се отправи решително натам. Тук поне не бе трудно да бъде приета: усмихна се вътрешно, констатирайки абсолютния контраст в приема. Тук, помисли си тя, трябваше да дойде най-напред. Но когато изложи искането си, ситуацията се промени. Сделките вървят зле, заяви директорът, по-зле от всеки друг път поради чуждата конкуренция. Обаче те имат необходимия екип от търговски пътници и в този труден период ще бъде несправедливо да се отнемат на един мъж средствата за живот, за да се ангажира една жена. Защо не отиде при Марготсън? Възможно е те да се разберат с нея.

Тя опита при Марготсън, втората къща, за която се беше сетила, после при третата и накрая се върна в кантората с поглед, зареян в пространството, със зачервени още страни, изпитвайки странно безпокойство и известно обезсърчение, което не бе обичайно за нея. Едно леко съмнение подхвърляше на изпитание вярата й.

Не бе ли имала шанса да постигне лесно сегашното си положение? Сега си даваше сметка, че обстоятелствата, които бе подценявала навремето, й бяха позволили да успее без голяма мъка. Ала направи усилие и се съвзе. Малко по-късно, на гарата, Люси купи вестници „Новини“ и „Гражданин“ и в купето по пътя чете грижливо обявите, като си отбелязваше всички вакантни места, за които можеше не без основание да претендира. Не без основание! Да, тя придаваше на тази дума разтеглив смисъл, ала местата, уви, не бяха много. Разбра, че не е годна за работа в кантора. Не владееше машинопис, нито стенография. Как не ги е научила? Тя бе в буквалния смисъл на думата „млада“. „Търси се младо момиче…“ Не, не бе за нея. Тя разбираше, че при малко късмет би могла да работи зад някой тезгях за шест шилинга на седмица или да върши кухненска работа у някое обикновено семейство срещу двайсет лири на година — две дейности, еднакво недопустими за нея.

Сети се и за госпожица Хокинг. Не искаше да прогони изцяло мисълта за нея. Обзе я безпокойство, но целият уикенд беше пред нея. Сигурно ще успее да изтръгне приятелката си от безумните идеи, които така упорито я бяха обсебили.

Пристигна в Ардфилан и започна да изкачва брега, без да бърза, защото бе уморена. Беше станало горещо — един приятен ден, изпълнен с топлия копнеж на циганското лято и лекото шумолене на сухи листа, меланхоличен, далечен шум, мек и ласкав като чезнещ спомен.

По средата на Гардсън стрийт едно момче продаваше местния седмичник и отчасти защото й напомняше Питър — абсурдна идея, но тя си го представяше така, — отчасти защото бе винаги погълната от грижата да си намери работа, тя купи вестника и вървейки, го прегледа. Неочаквано се спря, задържана от кратко антрефиле, което известяваше официалния годеж на негово светейшество Малкълм Адам. Значи бе вярно това, което бе спукало цветния балон с илюзиите на госпожица Хокинг. Сгъна вестника и се върна вкъщи.

— Е? — попита тя веднага госпожа Дикенс.

— Поиска да стане въпреки забраната ви, но не напусна салона, където бе останала седнала, с книгите си.

— Добре — каза Люси, чийто рязък тон не хареса на госпожа Дикенс, която имаше желание да разисква надълго по въпроса.

Люси влезе в салона. Госпожица Хокинг повдигна нетърпеливо очи. Тя се бе настанила на бюрото си, покрито с книги, а други бяха струпани на килима около нея.

— Не виждате ли, че съм заета? — извика тя веднага, изцяло погълната от заниманията си. Докато говореше, разтърсваше и сплиташе неволно косите си.

Люси погледна книгите… Слава богу, това не бяха книги по еврейски, от които тя се страхуваше, а ръководства по ботаника, взети от най-високия рафт, който се ползваше така рядко.

— Защо ме безпокоите? — подзе Пинки. — Нима не виждате, че се опитвам да си обясня самата себе си?

— Мисля, че ми обещахте да останете в леглото — каза кротко Люси, придвижвайки се малко напред.

— Не ме доближавайте — извика Пинки. — Една жена съблюдава винаги разстоянията, а аз не знам още какво съм. Може да има някакво обяснение за всичко това, което става, и аз го търся тук.

Люси се колебаеше с очи, впити в това гладко, но трескаво, сякаш унесено лице, което виждаше пред себе си.

— Не искате ли да обядвате? — попита тя.

— Не, благодаря. Имам по-важни работи. Ако не намеря преди часа за утрешната служба в църквата подходящо облекло, ще трябва да приема някакъв компромис. Ще бъда принудена да нося мъжка карирана шотландска пола, да, решена съм на това — то е поне нещо средно между двете.

— Разбирам — каза Люси.

Правейки полукръг, тя излезе, без да бърза, но затвори грижливо вратата след себе си. Истината най-сетне се наложи с гнетяща очевидност: тя имаше работа с напълно умопобъркана жена. Беше смутена. Какво да стори? Обядва, без да усети какво яде. Мислеше за решението, което трябваше да вземе. Беше мъчително да установи, че Пинки, която години наред бе заблуждавана от своята глупава илюзия като дете с играчката си, трябваше сега да я загуби, да се откаже от всичко, което осмисляше съществуването й.

Парадоксално бе, но тази илюзия я бе държала в границите на благоразумието и сега, когато бе разрушена, тя я поддържаше чрез друга измислица, която я бе запратила обаче извън разума. Сега тя блуждаеше в лабиринта на сексуалността като заблудено животно.

Щом свърши, Люси блъсна стола и стана от масата. Колкото повече мислеше, толкова повече се измъчваше. Погледна през прозореца и си каза загрижено: „Трябва, о, трябва да бъде излекувана. Това е криза, временно нарушение на равновесието, аз ще я измъкна оттам“. И тя се успокояваше от желанието, което изпитваше. Впрочем, ако поиска помощ отвън, ще значи, мислеше си тя, да събуди нещастието и да предаде приятелката си. И реши да почака още: да, ще потърпи и този ден, и поне следобеда ще остави Пинки сама — спокойствието и уединението ще разрешат може би тази загадка по най-естествен начин.

Като разтреби масата, тя взе хартия и мастило и се залови да отговаря на обявите, които бе отбелязала във влака. Винаги бавна в писането на писма, този ден бе още по-внимателна, преценяваше грижливо думите, подбираше фразите, за да стане ясно, че отговаря тъкмо на исканите условия. Влагаше във всяко писмо особено старание, от време на време си поотдъхваше, вдигаше глава, оставяше перото настрана и се вслушваше да долови нещо от съседния салон. И чу как веднъж вратата се отвори и затвори, но това бе всичко.

Като написа, запечата и облепи с марки писмата, тя се изправи и ги загледа: наредени добре, те образуваха внушителна купчина, която я окуражи — най-късно във вторник ще има отговор.

— Ще ги пуснете в пощата, като си отивате, госпожо Дикенс — каза тя на прислужницата, която влизаше.

— Да, госпожо — отговори жената, която през целия следобед влизаше и излизаше, въртеше се около масата и хвърляше скришом погледи към Люси. Този път, използвайки случая, каза решително: — Е, ако смея да попитам, какво ще се прави, госпожо… по отношение на госпожица Хокинг?

— Ще почакаме малко — отвърна Люси, като я погледна доверчиво. — Надявам се, че това леко неразположение няма да продължи дълго.

— Не мислите ли, че трябва да предупредим близките й? Тя има някъде брат… докато изтупвах, видях писма, които той й е писал понякога… бяха на бюрото… не могат ли да се видят? — заключи тя.

Люси прие по-строг вид: Дик прекаляваше и превишаваше задълженията си на прислужница.

— Можете да разчитате на мен — потвърди тя с тон, който сложи край на разговора. — Ще сторя всичко, което е по силите ми.

— Но не мислите ли… — настоя госпожа Дикенс, сетне прибави свенливо: — Бих се страхувала да остана цялата нощ с нея… в това състояние, само като си помисля, изтръпвам. Наистина, не бих се съгласила срещу цялото злато на света.

— Не се боя, бъдете спокойна.

И като събра писмата, заключи с по-приветлив тон:

— Можете да ги пуснете в кутията, когато се връщате вкъщи.

— Да, госпожо — промълви Дик, изтри големите си червени ръце в престилката и вежливо взе пакета. — Тогава, лека нощ, госпожо. Чаят е готов — на подноса е.

— Лека нощ.

Скоро Люси долови шума от затварящата се врата и стана веднага, доволна, почти уверена в своята лесна морална победа над тази жена, която никога не бе обичала особено.

Отправи се пъргаво към кухнята, за да запари чая си. Струваше й се, че не бе достатъчно работила, за да изтръгне госпожица Хокинг от нейното душевно състояние, и се упрекваше за безразличието си. Ще я излекува от тази болест, каза си тя, но ще трябва здравата да я раздруса за тази цел.

С такова именно намерение тя занесе подноса в салона. Все пак Пинки бе така добра към нея.

— Време е за чая — рече тя с решителен тон още от вратата. — Ще трябва да пиете, щете не щете.

— Но аз го обичам много. Кой казва, че не искам чай? — извика тутакси госпожица Хокинг. — Чая, чийто аромат ни донася морският вятър.

Тя бе оставила книгите си и изтегната в креслото, отваряше и затваряше един чадър, който бе взела от преддверието. Явно се забавляваше.

— Добре, елате — каза Люси, сложи подноса и напълни чашите. Тя се престори, че не забелязва чадъра, но после, докато й поднасяше чашата с чай, бе принудена да й каже: — Няма ли да оставите това за момент?

— Харесва ми, затова оставих книгите си. Тази игра е по-интересна, развлича ме.

И тя продължи играта си, ала след известно време, съзирайки чашата с чай, която Люси продължаваше да държи, хвърли изведнъж отворения чадър, грабна димящата чаша и го изгълта.

— Чудесен е — каза след малко, — но имам нужда от любов, ето — това ми трябва.

— Сладкиш? — каза твърдо Люси.

— Сладкиш? Не съм сигурна, може да е много сладко, зависи какъв е.

— Той е отличен, съвсем пресен, днешен, от „Алън“. „Алън“! — Изведнъж си припомни обяда с госпожица Хокинг в „Алън“. Колко отдавна бе това и колко различно. С блеснали очи Люси извика спонтанно: — Хайде опитайте едно парче. — И подаде чинията: това парче сладкиш изведнъж се превърна в символ — ако приеме — означаваше победа, ако откажеше — поражение. — Хайде — каза тя с подкупващ глас. — Вземете, за да ми направите удоволствие. Знаете колко ви обичам.

Но госпожица Хокинг отблъсна чинията с ръка:

— Тогава аз имам толкова чар за жените, колкото и за мъжете — извика, кръстосвайки прекрасните си крака. — Струва ми се, че това е проблемът.

Възмутена, Люси сложи чинията.

— Дайте ми да сложа една от вашите нощници, и тогава ще бъда сигурна.

— За последен път ви моля да не говорите подобни неща.

Но Пинки остана безучастна към нейния умолителен поглед.

— Значи има съмнение, но ако Бог извърши чудо, ще отида много далеч. Има нещо, което трябва да разбера, кажете ми откровено. Ако тръгна из улиците, колко биха ми платили?

Люси възкликна отчаяно, почти изплака. Случаят бе изключителен. Трябваше й помощ.

— Не се смейте — извика госпожица Хокинг, променяйки напълно тона. — Казвам ви да не се смеете. — Гласът й бе груб и като се наведе напред, зашлеви плесница на Люси.

Двете жени се гледаха няколко секунди, сетне госпожица Хокинг избухна в ироничен смях.

— Глупачка! — извика тя презрително. — Вие не знаете, че ви превъзхождам във всичко.

Лицето на Люси почервеня, тя стана, без да каже дума, взе подноса с чая и излезе от стаята. Това, което чувстваше, бе по-скоро възмущение, отколкото огорчение от неуспеха. Стоеше права, вдървена в кухнята, без да вижда. Трябваше да направи нещо. Тя остана известно време замислена, с пламтящо лице, сетне, взела решение, отиде в стаята си и бързо надяна мантото и шапката.

— Къде сте? — викаше госпожица Хокинг от салона. — Какво правите? — И понеже Люси не отговаряше, тя закрещя още повече, възбудена, разхождайки се напред-назад из салона. — Имам нужда от вас, тук, веднага.

Без да отговори, стиснала зъби, Люси прекоси бързо преддверието и се озова на вратата.

— Излизам — каза сухо, — ще се върна скоро. — Преди още другата да бе отговорила, изтегли ключа от бравата и излезе, сетне заключи нервно вратата, поколеба се за миг, но после пое с бързи крачки.

Нощта вече се спускаше. Силен вятър люлееше насрещните дървета и им придаваше фантастични очертания. С наведена срещу вятъра глава тя тръгна решително по пътя, без да обръща внимание на скърцащите дървета.

За пет минути достигна до кабинета на д-р Хъдзън, в съседство с Виктория Скуеър. Докато вървеше с бърза крачка по късата, постлана с пясък алея и натискаше звънеца, тя си помисли с безпокойство за това какво можеше да стори госпожица Хокинг в нейно отсъствие. Жегна я внезапно предчувствие за нещастие.

Тя гореше от нетърпение, ядосваше се, че е закъсняла, и на прислужницата, която бе дошла да й отвори, каза, че иска да види лекаря веднага. Той беше зает с преглед, ала щом прислужницата му предаде молбата й, прекъсна работата и се яви веднага в чакалнята, за да поговори с Люси.

Тя го познаваше, защото го бе викала веднъж за Питър — строен мъж на средна възраст, с изтънчени маниери. Цялата му фигура излъчваше финес и елегантност: посивяла заострена брада, сресана и парфюмирана, изящни крака, обути в лачени обувки, доста дълга коса, накъдрена и лъскава. Той пристъпи към нея с лека крачка. Без да губи време, Люси заяви:

— Моля да дойдете и да прегледате дамата, с която живея, изглежда ми странна.

— Странна — повтори той и я погледна особено. — Познавам я, друг път не е ли била такава? Трябва да знаете това. Нали живеете няколко години заедно?

Страните й, които вятърът бе шибал, бяха леко поруменели. Тя видя в този поглед въпрос и подозрение спрямо нея поради съвместния й живот с госпожица Хокинг през последните пет години.

— Беше малко ексцентрична — отвърна Люси, — но днес… ситуацията е различна.

— С какво е по-различна?

Тя му обясни, набелязвайки главните симптоми на болестта й през последните дни. Докато говореше, той разхождаше погледа си из стаята. Люси не разбираше добре причините за неговото държане, но виждаше ясно, че е враждебно настроен.

— Човек не може нищо да разбере при такива хора — рече най-сетне той, — но според това, което ми казвате, изглежда, че става въпрос за… прилича особено… — и той направи многозначителна пауза.

— На какво? — изгледа го тя внимателно.

— На умопомрачение — отвърна хладно той, като че ли й отправяше някакъв укор, — силно умопомрачение.

Макар и да не се съмняваше вече в очевидното, тя остана не по-малко обезпокоена от неговите думи и ядния му тон. Бе живяла години с една жена, която бе на ръба на умопомрачението, но човек би казал, че лекарят подозираше нея, Люси… в какво, не можеше да се разбере.

— Ще дойдете, значи? — попита неспокойно тя.

— Ще дойда. Почакайте тук, докато свърша работата си, и ще тръгнем заедно.

— О! Не, не — скръсти ръце тя. — Треперя заради нея, не мога да я оставя дълго време сама.

— Казвам ви да останете — отвърна той. — От предпазливост, човек не знае нищо.

Но тя сякаш вече предусещаше някаква катастрофа в нейно отсъствие, нещастие, за което се смяташе отговорна. Разтърси глава и се отправи разтревожена към вратата.

— Отивам си — каза бързо, — елате, щом се освободите.

— Както обичате — отвърна той сериозно и все така студено.

Излезе от дома на лекаря. Навън още духаше вятър и бе тъмно, тя тръгна бързо по пътя. Ако у нея все още имаше някакво съмнение, то думите на Хъдзън го разпръснаха напълно. Как би могла да остане да чака, сега, когато бе разбрала сериозността на положението. Тя си припомни всички добрини, които тази жена й бе сторила, и почувства сърцето си изпълнено с нежност, която сподави веднага мъчителния спомен от неотдавнашното нещастие и й вдъхна съчувствие.

Изкачи стълбите тичешком и запъхтяна от бързането, отключи вратата и влезе в апартамента, но се спря изведнъж. Преддверието бе съвършено тъмно, не се виждаше нищо. Долови някакъв странен шум, който я накара да потрепери.

— Къде сте? — попита тя, а кръвта шумеше в ушите й.

Никакъв отговор, но все същият тих шум от разкъсване, който идваше от салона. Люси избърза слисана и при вида на госпожица Хокинг спря внезапно: тя бе застанала права до масата и очертанията на нейния внушителен силует изглеждаха още по-широки поради хаоса, който царуваше в стаята. С наведена глава тя разкъсваше с отмъстителен поглед вестниците, оставени от Люси върху масата, и ги правеше на малки парчета.

— Пинки, какво правите? — прошепна Люси.

Нещастницата обърна глава и попита:

— Къде бяхте? — Гласът й бе суров, изпълнен с неприязън.

— Излязох за малко — рече Люси.

— Това ми го казахте вече — избухна госпожица Хокинг с увиснала устна и замислен израз на лицето, — но знам къде сте били. Действате тайно срещу мене, винаги, винаги. — Тя млъкна и като посочи късчетата накъсана хартия, които държеше, извика със силен глас: — Този вестник ваш ли е?

— Да — рече задъхано Люси, — мой е… но оставете това, вие ме плашите. Оставете ме… оставете ме да запаля лампата.

Тя усети страшния поглед в нарастващата тъмнина; тази огромна неопределена фигура внушаваше неизразима заплаха.

— Нищо не съм сторила, Пинки — мълвеше тя, — абсолютно нищо.

— Сторили сте — изръмжа другата с тон на безсмислено обвинение. — Вие го признахте. Видях бележката върху него във вашия вестник, видях я, докато ви нямаше. Казвам ви, че я прочетох.

Тя наистина бе прочела фаталното съобщение и по силата на нейната логика стоварваше цялата отговорност върху Люси.

— Вие сте против мен — крещеше тя със същия груб глас, — вие сте причината за всичко, да, за всичко, вие ме мразите, а аз ви презирам.

И започна мрачно и заплашително да се приближава към Люси, като заобиколи бавно масата.

— Да, да, знам — ръмжеше госпожица Хокинг, която бе намерила най-сетне отдушник на отхвърлената си страст в лицето на Люси.

Тя започна да къса дрехите си и да ги хвърля зад себе си с бесни движения. Бледото й лице с разчорлени коси, оживено от буйно умопомрачение, представляваше ужасно, неописуемо зрелище.

— За бога, Пинки — хълцаше Люси, — нищо не съм ви сторила, успокойте се!

Но тя не чуваше. Разкъса и остатъка от дрехите си и бялото й тяло се насочи срещу Люси като някакъв страшен призрак. Стоеше права, без свян в своята съвършена голота и в пристъп на безумие сграбчи с пълни шепи коравите си гърди.

— Вината е ваша — пискаше тя, — вие разрушихте моето щастие.

— Оставете ме — извика Люси, като се опитваше да се изплъзне встрани към вратата.

— Хванах ви — изръмжа лудата, — този път ви хванах!

И изведнъж се впусна напред.

Люси нададе вик, но в същия миг две здрави ръце я хванаха за гушата, два пръста, твърди като стомана, се забиха в нежната й плът и стиснаха гърлото й като в менгеме. Тя се бореше отчаяно, за да се освободи. Още веднъж се опита да извика… Двете ръце я задушаваха, умъртвяваха. Тя блъсна отчаяно това голо тяло, което я стягаше отблизо и приемаше с такава наслада нейните притискания. Люси я ритна няколко пъти, обърна главата си и заби острите си зъби в демоничните ръце, които я душеха. Но те я стягаха още повече и мекото и нежно тяло прилепна по-плътно към нейното. Опита се да нададе нов вик. Бе подложена на изпитание, тялото й се гърчеше, сетне започна да се огъва. Главата й клюмна, отпусна се назад; вместо тъмнина една подвижна червеникава мъгла с измамни проблясъци минаваше пред очите й. Замаяна, ужасена, тя си помисли за Питър. Умираше… какво ще прави той без нея? Посинелите й устни се разтвориха, опита се да прошепне нещо, сетне някакво бръмчене, някакви туптения изпълниха ушите й… тя се свлече назад и тъмнината я обгърна напълно.

Не разбра колко време продължи този мрак, през който до нея достигаха неясно мъждукащи светлинки, викове, привидения, които се тълпяха, раздвижваха, след което настъпи мълчание.

Когато дойде на себе си, лежеше на дивана и усещаше в ноздрите си силна миризма на амоняк, стаята й се видя пълна със светлина, с хора, които се движеха; Хъдзън бе дошъл, наведен над нея, и някакъв мъж в униформа, полицейски агент. От съседната стая — или от едно разстояние от километър може би — идваха непрекъснато пронизителни викове — неистови, страхотни стенания на ранено животно. Беше Пинки.

Тя чу Хъдзън да казва:

— Подобрява се. Аз ви казах да не си отивате сама вкъщи.

Защо този агент я гледаше така? Какво правеше тук? Опита се да му се усмихне, да му направи знак с глава, но почувства гърлото си още болезнено и отново припадна.