Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (36)

Трийсет и пета глава

Адам Фенъл беше в стихията си.

Тръпнещ от вълнение, очакваше да прекара много уикенди в този величествен дом, да му прислужват слуги, и във въображението си се виждаше като господар на имението.

Истинският господар на имението Майлс Ингам, седмият граф Мобри, го посрещна сърдечно и много го хареса. Цялото семейство го хареса за негово най-голямо задоволство.

Този дом му подхождаше. Тук му беше мястото. И тук щеше да живее до края на живота си. С неговата красива Алиша. Надяваше се през този уикенд да определят дата за сватбата, но на нея не й се искаше, преди да отидат в Цюрих да се срещнат с родителите й. Знаеше, че тя се беше надявала Дафни и Хюго да дойдат за Коледа, за да се запознаят с него.

Беше безгрижен уикенд, а вечерята снощи — истински празник. През последните месеци Адам си създаде навик. Ставаше понякога посред нощ и слизаше в библиотеката, където четеше книга.

Втория път, когато изчезна, Алиша го потърси. Той й обясни, че страда от безсъние, че трябва да пообиколи къщата и да почете малко, за да може да заспи. Тя му каза, че го разбира, и повече никога не го потърси.

Сега Алиша беше сигурна в него и можеше да се качи на тавана, без да рискува, да отвори сандъка с някой от неговите шперцове и да прочете дневника за 1913-а година.

Колкото повече мислеше по въпроса, толкова повече се убеждаваше, че това е съответната година. Лятото на 1913-а. Девет месеца, преди да се роди Алиша. Очевидно имаше някаква голяма и опасна тайна, свързана с нейното раждане, защото леля Шарлот много се разтревожи точно за този дневник. Адам беше преуспял в живота, отчасти защото беше любопитен, дори някой можеше да каже, че си е пъхал носа в чуждите работи, за да знае всичко за всички. Той не забрави разговора в библиотеката, когато седеше на скамейката на терасата и масажираше прасеца си.

Подпря се на лакът и погледна Алиша. Тя спеше дълбоко. Нищо чудно. Беше му казала, че е много изморена, преди да го целуне за лека нощ.

Погледна часовника си. Беше един часът. Идеалното време да се качи на тавана. Всички в къщата досега сигурно са дълбоко заспали. Той не пиеше, но Ингамови обичаха да си пийват и след вечеря изпиха доста вино.

Като се измъкна от леглото, Адам напипа халата си, обу пантофите си и излезе тихо от стаята на Алиша. Отиде в своята спалня, където беше оставил лампата да свети. В гардеробната беше куфарчето за документи. Извади ключа от сакото, което беше оставил на закачалка, и отключи куфарчето. Там се мъдреха неговият комплект шперцове за взлом, нож и фенерче. Прибра всичко в джоба си и излезе.

Запъти се към късия коридор, прекоси го и стигна до западното крило, откъдето се отиваше на тавана. Знаеше пътя и точното разположение на сандъка, понеже направи няколко репетиции през изминалите месеци.

Реши, че е безопасно да запали осветлението, бързо и със завидно умение се справи с ключалката. Вдигна капака и след секунди държеше тетрадката с черна кожена подвързия. На белия етикет беше отбелязано „1913-1914“.

Отвори дневника и започна да го прелиства, но беше странно изписан. Реши, че е по-добре да го вземе и да го прочете в стаята си. Затвори сандъка, заключи го, загаси лампите и заслиза по стълбите.

За негов ужас десният му крак изведнъж се схвана и докато го разтриваше, се подхлъзна и падна. Успя някак да се задържи да не полети надолу, като се хвана за парапета с дясната ръка.

Адам замръзна и се заслуша, чудейки се колко шум е вдигнал. Ослушва се още малко и установи, че къщата е тиха.

Най-после схващането премина. Изправи се, слезе и отвори вратата. Прекрачи прага и се озова лице в лице с леля Шарлот, чиято врата беше точно срещу вратата за тавана.

Тя стоеше срещу него и го гледаше втренчено, шокирана колкото него. Отмести поглед от лицето му към дневника, който той стискаше, позна го и отвори уста да каже нещо.

Адам инстинктивно се спусна към нея, блъсна я в стаята и затвори вратата с крак.

— За какво ти е този дневник? — попита тя.

Той не отговори, просто пак я блъсна и я сграбчи за лакътя. Тя се опита да му отнеме дневника и почти успя. След това изведнъж той го изпусна. Шарлот се мъчеше да се отскубне от него и загуби равновесие. Адам още веднъж я блъсна, тя падна назад и си удари главата в месинговата решетка пред камината. Той изпъшка, когато тя отвори очи, впери ги в него и се опита да каже нещо. Адам се наведе предпазливо над нея. Но тя беше затворила очи.

Дали умря? Не знаеше. Но знаеше, че ако оживее, ще го разкрие. Всичките му планове, градени няколко години, ще рухнат. Той ще рухне. С него ще бъде свършено.

Адам се наведе по-ниско, хвана реверите на халата й и я повдигна. Шарлот не отвори очи. Той я пусна и тя си удари пак главата в решетката, този път още по-силно.

„Къде се дяна този дневник?“ Огледа пода и го зърна под един стол. Взе го и се върна при Шарлот. Взе безжизнената й ръка и потърси пулс, но пулс нямаше. Въздъхна с облекчение. Беше спасен.

Притисна дневника до гърдите си и излезе в коридора. В бързината да се върне в своята стая в южното крило, не забеляза, че вратата към задното стълбище бавно се затвори.

* * *

Пеги Суифт, икономката, откри тялото на Шарлот в неделя сутрин. Когато почука на вратата и влезе както обикновено, видя тялото на леля Шарлот.

Изтича към нея. Веднага разбра, че нещо ужасно се е случило. Наведе се над леля Шарлот и веднага й стана ясно, че е мъртва. Все пак, за да е сигурна, докосна страната й с пръст. Беше студена.

Очите на Пеги се напълниха със сълзи и тя потисна риданията си. Познаваше Шарлот Суон Ингам от младо момиче, когато работеше в Кавендън като прислужничка.

Излезе от спалнята, на бегом мина по коридора и слезе по стълбите. Като стигна до трапезарията, направи знак на Ерик, който сервираше закуската. Почти цялото семейство беше там.

Ерик забеляза ужасеното й лице и й кимна. След минута отиде при нея и тя му каза какво се е случило. Той ахна, обзе го огромна скръб, но се овладя.

— Ще помоля Негова светлост да излезе от трапезарията — прошепна той. — Чакай тук, не, по-добре иди в библиотеката.

Ерик запази спокойствие, върна се при Майлс и му каза тихо:

— Има нещо спешно, Ваша светлост. Моля ви, бихте ли дошли с мен?

Майлс го погледна и веднага разбра, че въпросът е много сериозен. Стана, извини се и последва Ерик. Щом се озова в коридора, попита:

— Какво има, Ерик? Явно е нещо ужасно, ако съдя по изражението ти.

— Да, милорд. Случило се е нещастие с лейди Шарлот. Моля ви, милорд, елате с мен в библиотеката. Пеги ви очаква. Тя ще ви каже подробностите.

Лошо предчувствие обхвана Майлс и той почти се затича към библиотеката, където го чакаше Пеги, очевидно потресена.

— Какво има, Пеги? — попита той и се приближи до нея, сподирен от Ерик, който също искаше да чуе какво се е случило.

— Графинята, Ваша светлост, Нейно благородие вдовицата. Отидох да я събудя в девет часа, както всяка сутрин, и я намерих на пода до камината. — Очите на Пеги се напълниха със сълзи и тя едва промълви: — Случило се е нещастие, сигурно е паднала през нощта.

Майлс почувства, че не му достига въздух. Знаеше, че леля Шарлот е мъртва, въпреки че нито един от тях тримата нямаше сили да произнесе тези думи.

Като овладя гласа си, Майлс попита:

— Леля Шарлот е мъртва, нали, Пеги?

— Да.

Тя започна да трепери и по страните й рукнаха сълзи. Ерик, също разтреперан, стана бял като платно.

— Да повикам ли лейди Сесили, Ваша светлост? — попита той.

— Повикай я, Ерик, но с твоята обичайна дискретност. Когато Нейна светлост дойде, четиримата ще се качим в спалнята на лейди Шарлот.

Щом Ерик излезе, Майлс погледна смръщено Пеги.

— Нали никоя от другите камериерки няма да влезе в стаята на леля Шарлот?

— Не, лорд Мобри, в никакъв случай. Само аз се грижех за нея, откакто се омъжи за баща ви, извинете ме, за покойния граф.

Майлс кимна и отиде до прозореца. Загледа се навън, преглъщайки сълзите си. Шарлот обичаше толкова много баща му, всъщност обичаше всички тях. Той и сестрите му й бяха като деца.

Чу потракването на токчетата на Сесили по мраморния под на фоайето и отиде до вратата.

Ерик я придружи, след това излезе, затвори вратата и застана отпред.

— Нещо се е случило, нали? — попита Сесили, като видя насълзените му очи и сериозното изражение.

— Да, Сеси. Тази сутрин, когато Пеги е влязла да събуди леля Шарлот, я е намерила на пода до камината. Сигурно е паднала, когато е ставала през нощта… ужасен инцидент.

— О, не! — вкопчи се Сесили в ръката му. — Мъртва е. Майлс, тя е мъртва, нали?

— Опасявам се, че е мъртва, скъпа. Смъртта вече е сложила своя печат — отвърна той глухо.

— Да отидем в спалнята й. Нека другите да приключат със закуската.

Като влязоха, Майлс коленичи до тялото на леля Шарлот. Хвана китката й. Очевидно нямаше пулс. „Защо го направих — позачуди се той. — Просто за да съм сигурен. — После мислено прибави: — Не искахме да ни напуснеш.“

Сесили коленичи до него, докосна нежно страната на леля Шарлот, сложи глава на рамото на Майлс и се разплака неутешимо.

Той се изправи заедно със Сесили и отиде при Ерик и Пеги.

— Повече от очевидно е какво се е случило. Станала е през нощта, препънала се е и е паднала.

Ерик кимна.

— Възрастта не й личеше, но понякога ми се оплакваше, че краката я болят, милорд.

Майлс въздъхна и кимна.

— Ерик, бъди така добър да позвъниш на д-р Атъуей. Кажи му какво се е случило и го помоли веднага да дойде. Предай извиненията ми, че не се обаждам лично, но трябва да съобщя на семейството за смъртта на леля Шарлот.

— Да, Ваша светлост. Веднага ще се обадя.

Сесили се обади:

— Ами леля Шарлот? В никакъв случай не можем да я оставим на пода. Нека да я вдигнем и да я сложим на леглото.

— Разбира се — възкликна Майлс. — Колко съм недосетлив. На нея щеше да й бъде крайно неприятно, ако някой я види недостойно просната на пода.