Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (26)

Двайсет и пета глава

В петък, точно в девет без десет, Виктория надникна в кухнята.

— Добро утро, Грета.

Грета се усмихна.

— Добро утро. Виждам, че си готова за пътуването до Бигин Хил. Много си елегантна. Това старо сако „Суон“ ти стои много добре.

Момичето кимна.

— От години го имам, но ми харесва, пък и не намираш ли, че кремавият цвят се съчетава добре с блузата и черните панталони?

— Абсолютно. Знаеш ли, Вики, можеше да станеш модел, ако не беше открила таланта си за фотография.

Виктория се разсмя.

— Предпочитам да снимам, а не да позирам за снимки. Искаш ли да излезеш и да поздравиш Кристофър и неговия екипаж?

— Като казваш „екипаж“, имаш предвид Ноуъл Джолион и другите посветени в тази работа?

— Не, ще се съберем там. Ноуъл много се зарадва. Като казах „екипаж“, имах предвид неговия секретар и физиотерапевта.

Грета стана.

— Ще си взема чантата и сакото. След това ще отида на работа.

Виктория тъкмо беше прибрала фотоапаратите си, когато Грета се върна.

— Имаш късмет с времето, Виктория, циганското лято продължава. Нали главно навън ще снимате?

— Да, при самолетите. Но мисля да направя и няколко снимки в столовата — Кристофър в компания с приятели, с по чаша бира, нещо такова. Ще ми се да уловя момент на мъжко приятелство.

След малко двете отидоха до колата. Рори отвори вратата откъм мястото на Кристофър.

Виктория веднага се приближи широко усмихната. Наведе се и целуна Кристофър по страната, изненадвайки повече себе си, отколкото него.

Отдръпна се бързо и представи Грета:

— Кристофър, това е Грета Чалмърс. Грета, радвам се да те запозная с Кристофър Лангдън.

Грета подаде ръка и в първия момент не можа нищо да каже, смаяна от хубостта на този мъж. Друга дума, за да го опише, нямаше. Той беше поразително красив, много мъжествен, и на страните му се появяваха трапчинки, когато се усмихваше. Тъмнокафявите му очи искряха и бяха много живи.

— Здравейте, госпожо Чалмърс, Виктория не ми каза, че ще дойдете с нас. Но ще се радвам.

— Много ми е приятно, господин Лангдън. Но няма да пътувам с вас, макар и да ми се иска. Имам задължения. Трябва да отида на работа.

Почувства, че не може да отмести поглед. С пилотското си облекло и бяло шалче той беше неустоимо очарователен. Спомни си, че всички пилоти носеха такива шалчета. Те бяха взели образеца от тях.

Като осъзна, че твърде дълго се взира в него, възкликна:

— Копирали сме този шал, господин Лангдън! Модна къща „Суон“ произвеждаше такива шалове през войната. И тъй като всички летци като вас ги носеха, жените лудееха за тях.

Той кимна и се разсмя.

— Не ги носехме, за да сме екстравагантни, а заради Спит, „Спитфайър“, самолетите. Постоянно си въртим главите, за да не пропуснем някой Луфтвафе откъм гърбовете си. Шаловете ни предпазват да не си прежулим вратовете.

— Продадохме купища от тях. — Грета се обърна към Виктория и докосна ръката й. — Успешна работа. — Погледна Кристофър и се усмихна. — За мен е привилегия да се запозная с вас, господин Лангдън.

Каза „довиждане“ на Рори и се върна в къщата. Нищо чудно, че Виктория беше лапнала до уши, а Грета беше сигурна, че случаят е такъв. Мъжът излъчваше харизма, заплени я само за няколко минути. Макар че с недъга си беше стръв за всяка жена.

* * *

Щом Рори се качи в даймлера, затвори както обикновено прозорчето между предните и задните места заради спокойствието на Кристофър.

Той се наклони към Виктория, целуна я по страната и я погледна с радостна усмивка.

— Ти ме целуна първа. Трябваше да ти върна целувката.

Виктория почувства, че я изпълва щастие. Отпусна се, доволна, че е до него. Кристофър каза:

— Реших, че няма да е зле да си облека стария пилотски костюм. Рори помоли и другите да дойдат облечени по същия начин, така че като пристигнем в Бигин Хил, няма да се бавим.

— Много добре. Предпочитам да снимам навън, докато времето е хубаво. Както ми каза Грета, имаме късмет с циганското лято. Дано целият ден да се задържи такъв.

Той наклони глава, за да я погледне в очите.

— Под наем ли живееш при Грета на Фийн стрийт?

— Не, само временно съм там.

— Няма ли къде да живееш? — попита той с внезапна загриженост.

— О, да, имам. Имам апартамент до „Белсайз“. Но се случи нещо и… — Млъкна, осъзнавайки, че щеше да разкаже историята с Фил Дейтън. Покашля се и продължи: — Сестра й реши да живее сама и си нае апартамент наблизо. Грета се почувства самотна. Аз също се чувствах изолирана в Северен Лондон, бях далеч от приятелите си в Челси и Мейфеър, също от редакцията на списанието. Затова временно живея при Грета, а Елизе ми помага да си намеря жилище в района.

— Мило е, че правиш компания на Грета. Много добре разбирам в какво положение е. — На устните му трепна усмивка. — И на мен ми е приятна твоята компания, Вики.

Очите й леко се разшириха и тя възкликна:

— Нарече ме, Вики, като приятелите ми. Приятели ли сме?

— Приятели сме. — Той млъкна и внимателно се взря в лицето й. — Ако ме приемеш.

Виктория преглътна, гърлото й се беше стегнало от вълнение. Гласът й трептеше от радост, когато възкликна:

— Имаме сделка!

Той й подаде ръка и тя я стисна, смеейки се. Той взе ръката й и целуна дланта.

— Подпечатана с целувка. — Загледа се в очите й. — Сигурно си събирала сведения за мен заради снимките и знаеш всичко. Но аз не знам нищо за теб. Освен че си най-очарователното момиче, което познавам.

— Какво искаш да знаеш? — попита тя.

Отново я загледа много внимателно.

— Мисля, че си много млада. На около деветнайсет ли си?

Тя поклати глава.

— А на колко си? — попита пак по-тихо.

— На двайсет и една. Ще стана на двайсет и две през март. Но работя, откакто завърших училище. Може би изглеждам по-млада, но съм независима жена. А ти си на двайсет и осем. Знам от информацията, която събрах.

— Седем години разлика. Доста е.

— Не мисля така. Следващият въпрос.

Пак я погледна. По изражението му не личеше какво си мисли.

— Имаш ли връзка с някого?

— Не, нямам. А ти, Кристофър?

— Сърцето ми е свободно. И е така от дълго време. Преди малко, когато говореше за апартамента си до парка „Белсайз“, нещо се случи и ти заговори за Грета. Какво премълча?

— Дълга история…

— Обичам дългите истории — прекъсна я той с тон, недопускащ възражение. — Разкажи ми я.

— Когато се установих в Лондон, работех в „Елит“, известна рекламна агенция. Палома познава Майкъл Сатън, собственика, и тя ме препоръча. Назначиха ме като стажантка. Но един от младите мъже в агенцията стана досаден. Настояваше да изляза на среща с него. Аз отказах.

Виктория млъкна и въздъхна дълбоко.

Кристофър заключи:

— Но той не се отказа. Надявам се, че не те е наранил по някакъв начин.

— Не, но започна да паркира автомобила си недалеч от моето жилище. Забелязах и се обезпокоих. Най-накрая ми дойде до гуша. Веднъж се прибирах, видях го и веднага се качих в едно такси до Фийн стрийт. Разказах на Грета всичко и тя настоя да остана през нощта при нея. Още нямах намерение да се местя. И двете не обичаме да сме сами. После чрез нея получих работата в „Елеганс“. Беше идеално разрешение за мен.

— С онзи младеж какво стана? Докладва ли на собственика на агенцията за него?

— Не.

— Защо? — сви вежди Кристофър. — Възможно е да те следи отдалеч.

— Няма да се осмели. — Виктория се загледа през стъклото с упорито изражение. — След като дадох предизвестието за напускане, отидох при Фил Дейтън. Предупредих го, че ще съобщя на Майкъл и в полицията, ако не ме остави на мира. Мисля, че го изплаших. Ако бях казала на Майкъл, той щеше да му покаже вратата, а не исках да си спечеля неприятел в лицето на господин Дейтън.

Кристофър, вече абсолютно покорен, изпита възхищение към нея.

— Умно момиче — промърмори той. — Постъпила си точно както трябва. А с апартамента какво стана?

— Не съм го освободила. Но си търся жилище в Челси. Не мога вечно да живея при Грета.

— Разбирам.

Кристофър замълча. Облегна се и затвори очи. Беше изненадан от своята реакция към тази млада жена, която влезе в живота му така неочаквано и го свари неподготвен с нейната енергия и естествено излъчване. Беше покорен от чара й. Не приличаше на нито една жена, която познаваше. В действителност тя беше единствена по рода си. Без съмнение калъпът, с който е била направена, е бил изхвърлен. Усмихна се на себе си. Нейната дружелюбна същност, нейната неподправена радост от живота, стопляха душата му. Струваше му се, че по природа са еднакви.

Беше също като него щастливо устроена, с позитивно отношение към всички и всичко, какъвто самият той беше през целия си живот. Тази негова черта го преведе през големи изпитания. Двамата останаха смълчани, но се чувстваха добре. Нейното присъствие го утешаваше, чувстваше се спокоен.

* * *

Когато пристигнаха в Бигин Хил, Рори паркира близо до столовата и отиде да помогне на Виктория да слезе от автомобила.

Той отвори багажника и каза:

— Помолих командира на базата да не ни посрещат тържествено тук, отвън, според желанието на Кристофър. Предполагам, че ни чакат в столовата.

— Така е най-добре.

Виктория извади сака с фотоапаратите от багажника. След малко при тях дойдоха Фреди и Брус, който беше паркирал черния ван зад даймлера. Запознаха се с Виктория и Рори й обясни, че двамата ще помогнат на Кристофър да слезе от колата, след като Брус приготви инвалидния стол.

Двамата мъже тръгнаха за стола и Рори извика след тях:

— Да не забравите патериците.

Виктория погледна смаяно Рори. Смръщи се и попита:

— Кристофър може ли да ходи с патерици?

— О, да, но не дълго. Травмите му са главно от лявата страна. Левият му крак е неподвижен, но с патерици може да стои на десния. За груповата снимка държи да бъде прав.

— Мислех, че краката му са парализирани.

Гласът й прозвуча озадачено.

— Парализирани са, но отчасти. Има увреждане на гръбначния стълб, но функциите не са прекъснати напълно.

Тя замълча, докато възприеме фактите. Рори я погледна и добави:

— С изключение на долните крайници, е много силен, особено ръцете и гръдния кош. Фреди го тренира. Това го улеснява за много неща.

— И Брус ли е физиотерапевт?

— Да, но е и отличен масажист. Те двамата го поддържат в отлична форма.

— Наистина в отлична форма — извика Кристофър, приближавайки се с инвалидния стол. Обърна се към Виктория: — Може ли да почакаме тук? — Погледна пистата. — Виждам много самолети, дори няколко спитфайъра. Какво ли не бих дал да се кача на един от тях и да литна в небесната шир, както се пее в песента.

— И на мен ми се иска — каза Виктория и вдигна поглед към небето. — Времето още е хубаво, но взеха да се събират облаци. Бих искала да снимам теб и мъжете със самолетите, колкото е възможно по-скоро.

— Тогава снимай веднага. Рори, ще доведеш ли Ноуъл и другите момчета, моля те?

— Отивам — отговори Рори и се затича към служебната сграда.

Виктория сложи ръка на рамото на Кристофър.

— Рори ми каза, че можеш да стоиш известно време с патерици. Ще издържиш ли за няколко снимки.

— Ще издържа. О, погледни, идва Ноуъл с някои от момчетата, които познавам и, боже мой, бившият ми командир е с тях. Какъв екипаж само!

Тя се усмихна, като го чу. Той беше толкова скромен. И, разбира се, екипажът беше славен. Кристофър беше най-големият герой от войната. Повече от сто мисии над Германия, лейтенант от военновъздушните сили, който нееднократно е спасявал хората си, преди да помисли за себе си, който се е жертвал при последния си полет, за да скочат преди него всички с парашути и сам той едва не загинал, когато самолетът се разбил.