Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (24)

Двайсет и трета глава

Кристофър Лангдън седеше малко сковано, когато вратата на неговия кабинет се отвори и затвори. Там застана едно момиче. Младо, високо и стройно, с виолетова рокля и шарен копринен шал около врата.

Тя се поколеба само за миг, преди да тръгне. Походката й беше пъргава, решителна, издаваща потискана енергия. Забеляза облака от мека кестенява коса около сърцевидното й лице и извитите вежди над най-зелените очи, които беше виждал.

Не беше очаквал същество с такава красота да дойде днес тук и лицето му грейна, когато тя спря пред бюрото му.

Усмивката му беше така заразителна, че тя също му се усмихна и му подаде ръка.

— Аз съм Виктория, господин Лангдън. Здравейте.

— Здравейте — отвърна той и пое ръката й.

Задържа я доста дълго и Виктория се смути. Сърцето й се разтуптя. Усети привличане, каквото никога не беше изпитвала.

Той осъзна, че още държи ръката й, и я пусна.

— Не очаквах вас… Искам да кажа, че не очаквах някой като вас.

Като видя недоумението й, обясни:

— Предполагах, че фотограф от вашата величина ще бъде жена на възраст.

Не се сдържа и се разсмя.

— Сигурно съм си представял някоя по-стара, строга и намръщена. О, не знам… — Поклати глава. — Ние хората не сме ли странни? Винаги подхождаме към другите с предубеждения… съставяме си мнение, без да знаем почти нищо.

Виктория, която също се смееше, кимна и попита:

— Мога ли да седна? Ще ми бъде по-удобно за интервюто.

— Толкова съм недосетлив, моля, седнете. Какво ще предпочетете — чай, кафе? Вода? Някаква напитка?

— Не, благодаря. Рори, мъжът, който ме посрещна, вече ме попита. Всичко е наред.

„Повече от «наред»“ — помисли си Кристофър и каза:

— Мелинда ми изпрати ваши снимки и веднага разбрах, че имате въображение. Снимките издават дързост. Неповторими са. Бог знае какво възнамерявате да направите с мен. — Тъмнокафявите му очи блеснаха насмешливо. — Едва ли съм модел за прекрасни фотографии.

— Не мога да се съглася с вас, господин Лангдън…

— Моля, наричай ме Кристофър, а аз ще те наричам Виктория, ако разрешиш — прекъсна я той.

— Разбира се, близките ми приятели ме наричат Вики…

Замълча изведнъж, тъй като не можеше да си обясни защо сподели с него нещо лично.

— На мен повече ми харесва Виктория — промърмори той, сведе поглед и размести някакви документи, учудвайки се наистина ли флиртуваше с нея. Не, невъзможно. От години не флиртуваше. Защо? Защото не искаше да окуражава интереса към него, на която и да е жена.

Кристофър наруши мълчанието, като попита:

— Откога си фотографка?

— От единайсетгодишна — отговори Виктория и леко се подсмихна. Зелените й очи проблеснаха.

— Боже мой, времето на Чарлс Дикенс не е ли отминало? Дните на експлоатация на детски труд? Явно, не.

Вдигна вежда и й се усмихна, радвайки се на присъствието й.

— Пораснах като по времето на Чарлс Дикенс — каза тя. — Ето какво се случи. Подариха ми фотоапарат „Кодак“, когато бях на единайсет, и открих, че обожавам фотографията. След това една известна фотографка ме научи на всичко, което знаеше. Дори ми помогна за първото ми назначение в Лондон.

— Много мило от нейна страна. Дали съм чувал за нея?

— Сигурно. Казва се Палома Глендънинг и тъй като разбрах, че обичаш градини, положително си попадал на албумите й с градини и с цветя в естествена среда.

— Да, наистина, великолепни са. — Погледна я и пак се усмихна. — Как се запозна с Палома?

— Историята е дълга, господин Лангдън… Кристофър. Не зная дали искаш да я чуеш.

— Искам — отговори той и си помисли: „Искам да чуя всичко за теб“. Пак се наруга наум, че толкова много се интересува от нея. Та тя изглеждаше едва на двайсет и току-що се бе запознал с нея.

— Добре тогава, господин Лангдън… Кристофър. Ще ти я разкажа, но не ме упреквай, че не съм те предупредила.

— Няма да те упреквам. Разказвай, обичам интересни истории.

— Едва ли е интересна, но със сигурност е истинска. По време на войната бях евакуирана. Беше решено момичетата от моето училище в Лийдс да бъдат изпратени извън Лийдс, за да бъдат на по-сигурно място, далеч от големите градове, които се очакваше да бъдат бомбардирани. Мен ме разпределиха в селото Литъл Скел при господин и госпожа Уолтър Суон. Синът им Хари се ожени за Палома Глендънинг, дъщерята на известния актьор Едуард Глендънинг. По време на войната Хари беше в Кралските военновъздушни войски. — Замълча и се покашля, преди да продължи: — Палома ме научи на фотографското изкуство. Направих много снимки на първото им бебе и докато растях, й помагах в работата. Тя ме обучаваше и аз й асистирах, когато можех, по празници и в края на седмицата. Научих много. Когато войната свърши, госпожа Суон отиде да се срещне с хората от организацията „Пайд Пайпър“, които издирват изчезнали лица. Така разбра, че майка ми и баба ми са починали. Баща ми също. Служел в Търговския флот и плавал с руския конвой. Корабът му бил потопен.

Кристофър каза с искрено съчувствие:

— Съжалявам, че си загубила баща си… родителите си, баба си. Тази война беше ужасна.

— Благодаря. Господин и госпожа Суон ме осиновиха. Оттогава ги наричам леля и чичо. Щастлива съм, че станах член на тяхното семейство.

— Също и те, абсолютно сигурен съм. Значи си израснала в Кавендън?

— Да. Е, в едно от селата на имението. Ходил ли си там?

— Не, но имам приятел, който живее наблизо. Ноуъл Джолион. Познаваш ли го?

— Бегло. Служили сте заедно в Бигин Хил, нали?

— Да. Откъде знаеш?

— Чарли Стентън ми каза. Приятели са с Ноуъл. — Тя се усмихна лъчезарно и попита разпалено: — Хрумна ми да те попитам дали не би се съгласил да те снимам там?

— Защо не?

— Знам какви снимки искам да направя и какви снимки иска Мелинда. Необходимо е да намеря най-подходящата среда, за да се почувстват атмосферата и настроението. В края на краищата ти си един от най-великите ни герои от войната.

— Моля те, Виктория. Не съм единственият. Имаше много смели мъже, които се биха във войната…

Вратата се отвори и Кристофър млъкна. Влезе Дора, икономката, и съобщи:

— Обедът е сервиран, господин Кристофър.

Той я погледна изненадано, след това провери колко е часът. Беше почти дванайсет и половина. Не усети как е литнало времето. Обърна се към Виктория:

— Ще обядваш ли с мен? Моля те… Дора, моля те, сложи още един прибор.

— Вече сложих, господин Кристофър.

Кристофър и Вики се спогледаха и се разсмяха. Кристофър се придвижи с инвалидната си количка покрай бюрото. Тя не се опита да му помогне. Инстинктивно усети, че това ще го обиди.

* * *

Виктория веднага забеляза колко красива е трапезарията. Великолепен градински кът на сребърен фон веднага грабваше погледа.

Понеже почти не откъсваше очи от нея, веднага долови удоволствието от гледката и изненадата й.

— Това е сребърен тапет — обясни той. — Аранжирах градината сам, а тапетът е по поръчка. Виждам, че ти харесва.

— Красиво е. Научих, че градините са ваша страст. Мелинда ми каза, че имате тук уникална градина. Колко жалко, че е октомври.

— Сега няма цветя, вярно е, но можем да излезем навън. Дърветата греят в червено и златно. Ще направиш снимки, ако искаш.

Мястото на Кристофър беше начело на масата, а нея настаниха от дясната му страна.

— Първо имаме зеленчукова супа, след това рибни кюфтета. Ако предпочиташ нещо друго, Дора непременно ще ти приготви — каза той.

— О, не. Обичам супа. И аз готвя супи, също така обичам рибни кюфтета. Всъщност не обичам твърде… претенциозни ястия.

Той й се усмихна.

— Тогава си приличаме в това отношение. — Замълча и я загледа за момент. — Ти ли ще напишеш статията или само ще снимаш?

— Само ще снимам. Шейн Паркър ще те интервюира. Разбирам защо ме питаш. Споменах думата „интервю“, а трябваше да кажа „разговор“. Мелинда предпочита първо да направя снимките. После художественият редактор прави първоначалния макет и след като Мелинда одобри „гледката“, както го нарича, се провежда интервюто.

— От думите ти подразбирам, че снимките ще бъдат много. — Едната му вежда се повдигна въпросително. — Аз не съм твоят най-добър модел, знаеш го.

Виктория тъкмо щеше да възрази, когато влезе Дора с поднос, който сложи на масичката за сервиране. Поднесе купа със супа на Виктория, след това на Кристофър и се оттегли.

— Мисля да направя няколко снимки тук, в къщата — предложи Виктория. — В твоя кабинет например, нищо официално, с всекидневно облекло, както си сега. Имаш право за градината и за есенните цветове на дърветата. Това може да се окаже много интересно. Надявам се да направя и две-три снимки в Бигин Хил.

Погледна го леко усмихната и си помисли какъв хубав мъж е — с големи кафяви, раздалечени очи и високо чело и ямка на брадичката. Лицето му беше решително и мъжествено, а очите му бяха… добри. Да, точно така. Бяха… топли, нежни.

— Зяпаш ме, Виктория. Да не съм си изцапал лицето?

Попита я закачливо и й се захили.

— Това е най-лошият фотографски навик — да се заглеждаш в хората, които ще снимаш. Представях си, че си с униформата на военновъздушните войски. Би ли я облякъл?

— Няма проблем. Мога да облека и моя пилотски костюм за снимките в Бигин Хил. Така се обличахме всички през войната.

* * *

След обяда Виктория попита Кристофър дали може да се върнат в кабинета и той не възрази. Според нея това беше изключително лично пространство с много негови фотографии с летящите му приятели, както нарече самолетите, с медалите, с които беше награден.

Загледа се в негова фотография с крал Джордж VI и Уинстън Чърчил в Бъкингамския дворец, когато му е бил връчен „Летящ кръст“ за храброст, отличието на Военновъздушните сили. Отбеляза си наум стотиците книги по рафтовете и реши, че тази стая разказва своята история за този забележителен човек.

— Какво мислиш? — попита Кристофър и се приближи до нея. — Подходяща ли е? Тази стая.

Тя се обърна, усмихна му се и кимна.

— Тя е изпълнена с теб. Ще се получи прекрасна, интимна снимка.

Отмести поглед от него и насочи вниманието си върху фотография на другата стена.

— Това са родителите ти, нали?

— Да. Вече са покойници, но все пак доживяха да видят, че оцелях във войната. Майка ми не престана да се тревожи за мен, докато летях. — Поклати глава и продължи: — Бяхме толкова млади, разбираш ли? Осемнайсетгодишни, за бога. Никой от нас не беше завършил гимназиалното си образование. И никой от нас не беше женен. Никой не се готвеше да умре. Бяхме луди глави, летяхме, сваляхме швабски самолети и се връщахме невредими в базата.

— Наистина сте били много млади. — Тя се обърна и посочи фотография на група летци пред самолет. — Детски лица. Всички изглеждате на по дванайсет.

— Знам. Като поглеждам назад, ми е трудно да повярвам. Било е преди десет години. Един друг свят.