Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (16)

Петнайсета глава

Шарлот Суон Ингам загледа втренчено Сесили Суон Ингам, като си помисли колко елегантна изглежда Сеси. Двете бяха единствените, които се омъжиха в аристократичното семейство Ингам.

Шарлот се намести удобно и каза:

— Динамит ли? Взривоопасно? Ами, да, имаш право в известен смисъл. Било е точно така, когато се е случило едно или друго, но това е било преди сто и осемдесет години. Честно да ти кажа, Сеси, не мисля, че днес някой го е грижа за отдавна минали неща.

Сесили ахна тихичко и се засмя. Беше на едно мнение с леля си, но знаеше, че Ингамови трудно ще се съгласят с тях. Прословутите дневници бяха неприкосновени.

— Съгласна съм с теб, лельо Шарлот, вероятно само аз, защото сега съм пазителка на дневниците на Суон и съм любопитна за моите предшественици. Но съм много заинтригувана от Джеймс Суон. Знам, че е работил при Хъмфри Ингам почти през целия си живот, пътувал е с него, помагал му е в сделките и му е бил нещо като личен секретар. Очевидно са били много близки. Но също така си мисля, че всъщност Джеймс има голям дял в това, което се е случило тук, че с негова помощ Кавендън е станал такъв, какъвто е днес. Заслуга има и той, наред с Хъмфри, първият граф.

Когато Шарлот замълча, Сесили продължи:

— Все пак ти имаш предимство пред мен, понеже си разполагала и с документите на Ингам.

— Така е. Работих двайсет години при Дейвид Ингам, петия граф, и никак не бях учудена, че в семейство Ингам също се водят дневници, както и при Суонови. Казах ти, че са на разположение винаги, когато поискаш да ги прегледаш.

— Да, спомням си. — Сесили се засмя и добави: — Съвсем доскоро не бях тук постоянно. Живеех главно в Лондон и изобщо нямах свободно време, за да се ровя в миналото.

— А сега имаш ли? — повдигна присмехулно вежда леля й.

— Тъкмо напротив, но от време на време надниквах в дневниците. Имам няколко въпроса. Ще ми отговориш ли, ако знаеш нещо? Тогава няма да се налага да се ровя.

— Разбира се. Но историята е доста объркана.

— Имам време — отговори Сесили. — Майлс отмени днес следобедния чай заради снимките, пък и с Хари са много заети с новия проект.

Шарлот кимна.

— Добре, задай въпросите, които те интересуват, и ще ти отговоря най-подробно. Знаеш, че ще ти кажа истината, такава каквато я знам.

— Мармадюк Ингам, първородният син на Хъмфри и негов наследник, бил ли е незаконен?

Сесили впери поглед в Шарлот.

— В действителност е бил незаконен — отговори възрастната жена без колебание.

— Но Хъмфри е биологичният баща на Мармадюк и той е роден в Кавендън Хол. Джеймс е бил свидетел. Мармадюк е бил отгледан от Хъмфри. Още повече че въпросът за неговото законно положение никога не е поставян. Той е бил наследникът.

— Има един неясен документ, нещо като акт за раждане, в архива на Ингам. Изглежда… подправен. Като баща е вписан Хъмфри, а неговата първа жена Мари — като майка. И забележи, едва ли това има днес някакво значение — завърши Шарлот, поклащайки глава. — Хъмфри и Джеймс са си имали начин ловко да манипулират факти за тяхна изгода, така ми се струва. Успявали са да се измъкнат от всякакви ситуации.

— Но как е било възможно? — сви вежди Сесили. — Толкова умни ли са били? Толкова надарени?

— Мисля, че са били, да, но нека да вземем предвид времето, в което са живели. Строежът на Кавендън Хол е завършен през 1761-а година. Същевременно и паркът е бил оформен, а Джеймс е ръководил проектите за селото Литъл Скел. Бил е нает местен строител да планира и построи селото с главната улица, с къщите от двете страни, а Джеймс е надзиравал издигането на църквата. Това, което се опитвам да ти обясня, е, че не е имало много хора, когато Хъмфри се е преместил в западното крило, а Джеймс и семейството му в източното по настояване на Хъмфри. Всъщност е имало малобройна домашна прислуга и готвач, както неколцина външни работници. Когато къщите в селото били построени, наели нови хора да работят в голямата къща и в имението. Има много бележки за този период в дневниците на Суон, както знаеш. Винаги ми е правило впечатление колко добросъвестно е попълвал дневника Джеймс.

— Да, така е. Имал е много дарби.

Сесили се облегна и се замисли. Най-накрая каза:

— Значи са правели, каквото поискат, тъй като над тях не е имало висшестоящи, които да ги затрудняват и да им задават въпроси. Слугите положително не са рискували работата си с клюки. Въпреки че помежду си вероятно са клюкарствали.

— Съвсем вярно, Сесили. Хъмфри е станал пер няколко години преди това, бил е господар на имението и вече е бил изключително богат. Отишъл в Лондон на шестнайсет години и спечелил състоянието си съвсем млад. Според мен Джеймс се е грижил за всичко, управлявал е всички дела. С Хъмфри са били неразделни, били са партньори в различни начинания.

— Какви?

— Кавендън има тайни, скъпа. Ако искаш да узнаеш всичките, трябва да се подготвиш да ги пазиш като твоите предшественици. Понеже сега ти си господарката с титлата и имаш ключа за дневниците, ще поискаш да ги прочетеш.

— Той е имал нужда от истинска графиня — господарка на огромното имение. И не мога да не си помисля, че вероятно Джеймс му е намерил такава съпруга.

Леля Шарлот прихна.

— Това е само твоя догадка, защото в дневниците на Суон няма нищо по този въпрос. Но имаш право. След като Мари, първата жена на Хъмфри, умира, именно Джеймс му намира подходящата жена. Такава, която бързо се нуждае от съпруг, която е искала да му доставя удоволствие и е била чаровна.

— Каква е била? Знам само името й. Не се ли е казвала Хелън Лестър Латъм?

— Да, така се е казвала и е имала титла. Била е графиня на Латъм, вдовица, когато Джеймс я е срещнал, и е била само на трийсет и три. Но най-важното било, че приела децата на Хъмфри и била съгласна с всяко негово желание. Според майката на Хъмфри той бил направил отличен избор. Одобрила Хелън и го написала в писмо до сина си. То се намира в архива на Ингам.

— Значи Джеймс Суон сключил още една сделка заради приятеля си Хъмфри Ингам и затова, освен заради другите неща, винаги трябва да има два лебеда в езерото, което Джеймс е построил в Кавендън.

На вратата се почука, влязоха Ерик и Пеги с поднос чай и разговорът прекъсна.

* * *

Едва по-късно, когато Ерик изнесе подноса, продължиха разговора си за Суон и Ингам през XVIII век. Пак Сесили подхвана разговора.

— Е, всичко е добре, когато свършва добре — промърмори тя и като погледна изпитателно леля си Шарлот, попита: — Нито веднъж не каза, че Хъмфри и Джеймс са били лоши хора, всъщност твърдиш, че са били благородни. Какво имаш предвид?

— Може и да са манипулирали обстоятелства и хора, за да преследват целите си и да осъществяват желанията си, но доколкото се отнася до Кавендън, двамата са го управлявали безупречно — каза й Шарлот и после обясни: — Хъмфри е водил подробни дневници за всичките си дела и за имението. Когато е пътувал, винаги са знаели къде е в случай на нещо непредвидено. Джеймс е управлявал имението с огромна ефективност и двамата са се отнасяли много добре с работниците и с прислугата.

— Да, това ми е известно — потвърди Сесили. — Джеймс на много места отбелязва справедливостта на Хъмфри при определени ситуации и неговата щедрост към персонала. Джеймс е написал, че той и Хъмфри са пазели личното достойнство на всеки, който работел при тях и че държали да му се плаща дължимото.

Шарлот кимна.

— Дейвид много ми е разказвал за своите предци, неща, които задължително са се предавали от граф на граф. „Справедливост, достойнство и сигурност“ бяха думите, които обикновено споменаваше. Казваше, че всеки, който е работил в Кавендън, не е имал никакви тревоги, бил е сигурен, защитен, и че са имали двама умни мъже, които са защитили техните права. Това беше важно за петия граф Мобри и той поддържаше мнението, че първият граф Мобри е поставил стандарти, които стриктно са спазвани от следващите поколения. Живели са по тези правила и продължават да живеят според тях.

— А пък леля Гуендолин се е влюбила в един Суон и му е родила дете — изрече ненадейно Сесили, спомняйки си тази дълбоко пазена тайна.

Нежна усмивка озари лицето на Шарлот.

— Прекрасната леля Гуен, която години наред е копняла само да зърне детето си, което е дала за осиновяване и което открих съвсем случайно.

— Някои могат да кажат, че е щастлива случайност, лельо Шарлот, но ще използвам любимата ти фраза. Вярвам, че каквото е писано, това ще стане. Това положително даде на леля Гуен желание за живот, без да споменавам последен шанс за малко щастие, след като видя дъщеря си.

Овдовялата графиня се загледа в далечината за момент, след това се обърна към Сесили, погледна я втренчено и каза:

— Следващата седмица ще отида до Хароугейт, Сеси, да се срещна с Маргарет и да я заведа на обяд. Ще дойдеш ли с мен?

— С удоволствие. Харесвам я, напомня ми за леля Гуен, няма две мнения по въпроса.

— И за Дидри. Не забравяй, че с Маргарет си приличат като две капки вода.

— Да, приличат си, и като се заговорихме за прилика, се досетих за нещо. — Докато говореше, Сесили живо се изправи, отиде до Шарлот и й помогна да стане от дивана. — Искам веднага да ги разгледам.

— Кого? — сви вежди Шарлот.

— Прародителите! Най-малкото онези от рода Ингам, чиито портрети са окачени на стените от двете страни на парадното стълбище. Хайде, ела да хвърлим поглед на Хъмфри, Мари, Мармадюк, Елизабет и Хелън. Всички са там, нали знаеш?

— Има портрети и на Джеймс Суон, на жена му Ана и на децата им. В края на галерията са. Чудесна идея, Сесили.

* * *

Двете застанаха на стълбищната площадка най-горе на парадното стълбище и се загледаха в портретите.

— Този е на първия граф Мобри — отбеляза Шарлот.

— Прочутият Хъмфри, нарисуван от Гейнсбъро. Какво мислиш?

— Каквото винаги съм си мислела, че е изключително хубав мъж, и сега, когато го гледам наистина критично и по-внимателно, трябва да призная, че прилича на бащата на Майлс — Чарлс, шестия граф.

— Улучи право в целта, скъпа. А тази е Мари — погледна Шарлот Сесили. — Не е чак толкова грозна, нали?

— Не, може би майката на Хъмфри е била предубедена, понеже Мари е била по-възрастна от него. Все пак е малко невзрачна — заключи Сесили, сбръчквайки нос.

— Виждам, че също е нарисувана от Гейнсбъро.

— Съгласна съм. Хелън, втората му съпруга, е много хубавичка, не мислиш ли? Разкошна е, но пък Джордж Ромни има склонност да разкрасява жените, които му позират.

Сесили кимна, после сграбчи ръката на Шарлот и възкликна:

— Виж този портрет, на Мармадюк е, втория граф. Ако не беше с тази ужасна перука, бих казала, че това е първородният ми син Дейвид.

Леля й се подсмихна.

— И аз често си мислех същото. Портретът е много добър. Нарисуван е от Рейнолдс. Виж, сестрата на Мармадюк — Елизабет. Тя прилича на теб, Сеси. Портретът е работа на Ромни. Чудесна живопис.

— Наистина ли мислиш, че приличам на нея? — попита Сесили, тъй като не долавяше прилика.

— Да. Не си ли го забелязала досега?

Сесили поклати глава.

— Може би мъжете Ингам харесват един и същи тип жени. Да отидем в галерията и да погледнем портретите на Джеймс Суон и на семейството му. Слизай внимателно, лельо Шарлот, дръж се за парапета.

— Ще внимавам, Сеси, но се държа доста здраво на краката си.

След секунди прекосяваха фоайето на път към галерията, където бяха изложени много платна от велики художници.

В далечния край, близо до източното крило, имаше портрети, които Сесили добре познаваше. Два бяха на Джеймс и на жена му Ана, имаше и на сестра му Сара Суон Сакстън и нейните деца.

— Гледам тези портрети, откакто станах достатъчно голяма, за да разбирам, че съм потомка на Джеймс и Ана Суон, лельо Шарлот. И все си мислех какъв хубав мъж е бил. Но след като четох части от дневниците на Суон, които е водил през целия си живот, неговият портрет вече означава много повече за мен. Чувствам, като че ли наистина го познавам.

Сесили не отместваше поглед от платното.

— Да, сякаш осъзнаваш по-дълбоко, че той е нашият прародител, основател на рода, и че носим неговата наследственост… И че живеем в Кавендън заслугата е негова, и всичко, което е направил, за да го постигне, е изумително.

Очите на Сесили изведнъж се напълниха със сълзи.

— Горда съм с него, горда съм, че съм Суон.

— И аз, скъпа — прошепна Шарлот и хвана племенницата си под ръка. — Нима не си заслужава да се бориш за това? Защото онова, което са създали Хъмфри и Джеймс с далновидност и въображение, е истинско чудо. Кавендън е едно от най-величествените имения в Англия и вярвам, че ще остане завинаги.