Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (11)

Десета глава

Елизе Щайнбренер стоеше на стълбищната площадка между двете мансарди в къщата на Грета. Внезапно изпита желание да пообиколи къщата. Тогава спомените изпълниха съзнанието й и се почувства щастлива, но и малко тъжна.

Обичаше този уютен и гостоприемен дом. Единайсет години. Живееше единайсет години в дома на заварената си сестра, която ги посрещна с отворени обятия. Бяха пристигнали една неделя на края на силите си и поизплашени, но скоро се отпуснаха и всички други емоции избледняха пред радостта, която изпитаха. Тя, брат й и баща й бяха най-после в безопасност.

Едва успяха да избягат от Берлин и от ужаса в нацистка Германия. Имаха късмет. Бяха евреи. През 1938-а избиха с хиляди евреи в Германия. Бягството им беше тайно организирано от лейди Дидри, която работеше в Министерството на войната. Елизе никога нямаше да забрави момента, когато прекосиха границата, влязоха във Франция и най-накрая пристигнаха в Париж. Изпадна в нещо като шок, когато осъзна, че е свободна. Че брат й и баща й са свободни.

Потръпна, като си спомни майка си. Хеди Щайнбренер не пристигна с тях в Лондон. Остана в Париж. Сега Елизе знаеше причината, понеже през 1946-а отиде в Париж и Берлин, за да разбере каква е била съдбата на майка й.

Престана да мисли за миналото и влезе в мансардата, която брат й наричаше „бърлога“. Преди години Грета я обзаведе с бюро и стол, няколко удобни кресла, библиотечни рафтове и скрин. По-голямата част от времето си Курт прекарваше тук.

След време той замина за Ню Йорк, за да специализира неврохирургия в Презвитерианската болница в Манхатън.

Курт, независим и решителен по природа, открай време се интересуваше от земята, която наричаше „нов Свят“. Лондон му харесваше, но насрещният далечен бряг го мамеше със своя модерен устрем.

Когато баща им неочаквано почина от масивен инфаркт през 1947-а, Елизе знаеше, че Курт ще започне да си прави планове. Така и стана. Вече от две години не беше в Англия.

Излезе от бърлогата на Курт, погледна другата мансардна стая, която беше спалнята на Курт, и въздъхна. В момента той имаше романтични проблеми, но беше твърде далеч, и тя можеше само да го посъветва…

Звънецът на входната врата я извади от унеса й. Спусна се по стълбите и след секунди посрещна Виктория и Деклан.

— Ще влезеш ли за едно питие? — попита Елизе младия актьор, когото познаваше. В мелодичния й глас все още се долавяше лек акцент, въпреки годините, прекарани в Лондон.

Деклан поклати глава, явно му беше приятно, но остави сака на Виктория и се сбогува.

Щом останаха сами, приятелките се прегърнаха и се качиха на горния етаж. Елизе каза:

— Знам, че харесваш спалнята в зелено и бяло, затова ще спиш там, както обикновено.

— Харесвам я, благодаря. Харесвам атмосферата в тази къща. Грета има невероятен усет за вътрешно обзавеждане. Щеше да постигне огромен успех, ако се беше захванала с тази професия.

— Така е, но се е посветила на Сесили и на модния бизнес. — Отвори вратата на стаята за гости и след като двете с Виктория влязоха, продължи: — Тази сутрин Грета ми каза, че Сесили я е повишила. Сега е генерален директор на модна къща „Сесили Суон“, а Доти е помощник-управител.

— Страхотна новина! — възкликна Виктория. — От леля Алис разбрах, че Сесили ще живее главно в Кавендън, понеже лейди Дафни е в Цюрих, пък и тя е графинята на Мобри. Грета е жена с професия и мисля, че ние сме същите.

Елизе седна на едно канапе, а Виктория започна да изважда от чантата принадлежностите си за през нощта.

— Обичам професията си, но понякога се замислям за брак и деца. А ти, Елизе?

— Боже мой, разбира се. Вече съм на двайсет и осем. Доста стара девица. Трябва да имам деца. Обичам работата си в „Дейли Мейл“, не искам да напускам, но копнея за бебе. Понякога се чувствам много потисната… — Гласът на Елизе заглъхна, тя поклати глава и неочаквано за самата себе си започна да споделя с Виктория: — Никога не проумях как една майка може да изостави децата си, както направи нашата майка.

Виктория почувства тъгата на Елизе и седна при нея. Докосна нежно ръката й и каза със съчувствие:

— Трудно е да се проумее и трябва да призная, че и мен ме обърква такава постъпка. След като ходи в Германия през 1946-а, ми се видя по-спокойна. — Виктория се загледа в приятелката си. — Преструваше ли се?

— До известна степен — отвърна искрено Елизе. Преди да продължи, се позамисли. — От това, което открих, разбрах причините за бягството й, но по-късно осъзнах, че те не оправдават поведението й. Била е егоистка.

— Никога не си ми разказвала подробности. Не любопитствам, Елизе, но ще те изслушам, ако това ще ти помогне.

— Чувствам постоянно тежест в гърдите и мисля, че ще ми олекне. С никого не съм споделяла, освен с татко, Курт и Грета, понеже те трябваше да научат истината.

Тъмните й очи изведнъж се напълниха със сълзи. Виктория се облегна и замълча, за да подреди Елизе мислите си.

След дълго мълчание Елизе започна:

— Майка ми си имала приятел в детството. Казвал се Хайнрих Шнел. Семействата били съседи и живеели в Дрезден. Като поотраснали, станали много близки и се влюбили. Но майка ми била еврейка, а семейство Шнел — не. Всъщност били поддръжници на Хитлер, ревностни нацисти и членове на националсоциалистическата партия. А Хайнрих бил член на „Хитлер Югенд“, нацистката младежка организация, но се разболял и не бил мобилизиран. Родителите на моята майка — Естер и Ханс Майер — се преместили в Берлин. Накрая майка ми срещнала папа след смъртта на първата му жена, майката на Грета. Оженили се. Родила съм се аз, след това Курт. Но по някое време Хайнрих открил майка ми в Берлин, станали любовници и повече не се разделили. Затова ни е изоставила. Не дойде с нас в Лондон. Останала в Париж няколко седмици, след това се върнала в Германия.

Елизе затвори очи за момент силно развълнувана.

Виктория очакваше мълчаливо да овладее чувствата си. Може би Елизе дори съжаляваше, че подхвана този разказ.

След малко Елизе отвори очи и застана с изправен гръб.

— Майка ми се върнала в Дрезден при Хайнрих. Той така и не се оженил. Заживели заедно. — Елизе въздъхна дълбоко и поклати глава. — Очевидно него е обичала повече от нас. — Живели заедно и загинали заедно по време на бомбардировките над Дрезден. Това е историята.

— Съжалявам, че ви е изоставила, че е изоставила семейството си, и то по такъв начин, Елизе. Наистина много съжалявам. Знам колко е мъчително. Подобно нещо не се забравя, завинаги оставя следи в душата.

Елизе кимна.

— Като разбрах истината, донякъде ми олекна, на Курт също. Доволна съм, че отидох в Германия и се добрах до фактите, колкото и мъчително да беше.

— Нали това ти е работата като репортер. Чарли все повтаря, че си родена журналистка. Търсиш, докато не се добереш до фактите.

Елизе се усмихна, но после добави някак неуверено:

— И знаеш ли какво? Папа е знаел за нейната любовна история, но си е затварял очите. Благодаря ти, че ме изслуша, Вики. Като споделям с теб, ми олеква, и ще продължа да споделям. А сега да отидем в дневната и да ми разкажеш за Деклан О’Съливан.

Виктория пъргаво стана, Елизе също, и двете слязоха на долния етаж.

Дневната беше просторна, с два високи прозореца, през които нахлуваше много светлина. Изглеждаше винаги слънчева заради жълтите стени и дългите до пода копринени завеси на прозорците. Няколко модернистични живописни платна допринасяха за жизнерадостното многоцветие, както и розовите, и бледозелените възглавнички на дивана.

Виктория седна на дивана и се огледа с възхищение. Харесваше светли стаи. Тъмните я потискаха, навяваха й тревожни спомени.

Елизе отиде до бюфета и попита:

— Искаш ли лимонада, Вики? Ще ни освежи.

На сребърен поднос бяха приготвени чаши, шери и лимонада.

— Благодаря, с удоволствие. С вечерята бих предпочела нещо по-силно.

Загледа се в Елизе и си помисли колко е красива приятелката й с нейната червена рокля, черна коса на вълни, тъмнокафяви очи и блед тен. Беше миньонче, но стройна и с такава стойка, че изглеждаше по-висока.

Виктория знаеше, че мъжете остават очаровани от нея, че едва доловимият акцент и екзотичната й хубост ги привличат.

Беше секси от глава до пети и все пак нямаше любовна връзка с нито един от мъжете, с които се срещаше. Беше неповторима и много отдадена на кариерата си.

Елизе седна на креслото срещу приятелката си. Отпи от лимонадата и впери поглед във Виктория.

— Преди всичко според теб той флиртува ли с мен?

— Флиртува и съм сигурна, че иска пак да те види.

— Има ли си гадже?

— Доколкото знам, няма, Елизе. Прекрасен човек е. Винаги ще помогне както на мен при преместването.

— Изглежда работи много. Гледах го в няколко филма, в малки роли, разбира се. От Дъблин е, нали?

Виктория кимна и се разсмя:

— Типичен ирландец. Защо не излезеш с него и не се позабавляваш. Той е очарователен.

— Щом казваш — отвърна Елизе, направи кисела физиономия и смени темата. — Ами ти, Вики? Не срещна ли напоследък мъж, който да те заинтересува?

— Не. От работа не остава време. — Изведнъж се засмя. — Твърде увлечена съм по фотоапарата и онова, което виждам през обектива, за да забележа някой мъж.

Елизе се разсмя и заговориха за апартамента, който беше намерила в Челси, и как Грета щеше да приеме нейното преместване. Опасяваше се, че сестра й ще се чувства самотна без нея.