Барбара Тейлър Брадфорд
Тайните на Кавендън (10)

Девета глава

Виктория Браун, малкото и доста плашливо евакуирано момиченце, което Алис Суон прие в сърцето си щом го видя, порасна и се превърна в прелестна млада жена. Пристигна в Кавендън през 1939-а, точно преди единайсетия си рожден ден, а в края на тази година щеше да празнува двайсет и първия.

През следващите години стана поразително хубава, с буйна кестенява коса, изпъстрена със златисти кичурчета, и необикновено тъмнозелени очи. Беше висока, с грациозна фигура и елегантна походка.

Алис не се учудваше, че е изключителна, и като върви по улицата, хората се обръщат като ветропоказатели след нея. И Уолтър не се учудваше. Знаеха също колко талантлива е Виктория като фотограф и й разрешиха да се премести в Лондон, за да осъществи страстта си. Любовта й към фотографията се зароди, когато преди години Уолтър й подари фотоапарат „Кодак“. Оттогава фотоапаратът постоянно беше в ръцете й. С течение на времето ставаше все по-умела и онова, което правеше, се продаваше все по-скъпо.

Палома, съпругата на Хари Суон, забеляза многообещаващия талант на Виктория. Самата тя фотограф, научи момичето на всичко, което знаеше за изкуството. Силата на Виктория беше в портретната фотография, но й харесваше да помага за снимки на модели. След това започна и сама да снима в областта на модата, постигайки нещо уникално и различно.

В този горещ съботен следобед през юли Виктория обикаляше малкия си апартамент в парка „Белсайз“ и проветряваше стаите. Когато преди година дойде в Лондон и наеха този апартамент, Алис я посъветва да определи съботния ден за домакинстване и тя я послуша. Първо отиваше да пазарува за седмицата, после чистеше спалнята, банята, дневната и миниатюрната кухня. Въпреки ограниченото пространство, жилището беше удобно и уютът й харесваше.

Кимна на себе си удовлетворена, че всичко е тип-топ, както казваше Алис, и отиде в спалнята. Уолтър й беше направил гардероб, когато дойде да живее тук. Представляваше малка ниша със завеси, където подреждаше дрехите си. Нямаше много след десетилетие купонна система, пък и Алис беше голяма привърженичка на импровизациите и преправянето. Избра няколко поли, блузи и ризи, и няколко рокли от памучни тъкани. Това бяха тоалетите й за следващата седмица, всъщност работното й облекло.

Алис я съветваше да прави това всяка събота: „Бъди готова“ — казваше тя. Това беше друго правило на Алис, но пък Алис беше център на нейния живот, откакто пристигна в селото Литъл Скел преди десет години.

Талантлива и много умна, Виктория беше наясно, че Алис и Уолтър й помогнаха да стане такава, каквато беше днес. Тяхното влияние и обич я формираха като личност, с тяхна помощ и подкрепа завърши университета в Хароугейт.

Не се осмеляваше да си помисли какво щеше да стане с нея, ако по време на евакуацията не беше попаднала при тях. По всяка вероятност щеше да умре. Те й спасиха живота, в това беше абсолютно сигурна.

Винаги се обръщаше към някого от семейство Суон, когато имаше проблем или нужда от съвет, и те не я разочароваха нито веднъж, и знаеше, че никога няма да я разочароват. Виктория беше твърдо решила да ги накара да се гордеят с нея.

Към края на войната така беше свикнала с тях, че се страхуваше какво ще се случи с нея, когато обявят мир. Виктория чувстваше, че мястото й е при Алис и Уолтър, в селото Литъл Скел, граничещо с парка на имението Кавендън.

След войната Алис отиде в Лийдс, за да се срещне с директора на Агенцията за евакуация на децата. Информираха я, че майката на Виктория Хелън Браун е починала през четирийсет и трета от левкемия, а баба й по майчина линия — от инфаркт същата година. Баща й Уилям Браун служил в търговския флот и през четирийсет и четвърта и по време на един от руските конвои корабът бил потопен и той загинал.

Алис попитала защо цялата тази информация не й била съобщена, но не получила смислен отговор. Една любезна жена я упътила към съответното държавно учреждение, за да попълни документи за осиновяване, което съвсем скоро било узаконено.

Всички бяха много доволни, всъщност извън себе си от радост, и Виктория най-накрая се почувства в безопасност. Тя съзнаваше, че тяхната обич й даде увереност и им беше благодарна.

Но дори и сега, през 1949-а, в характера й се долавяха следи от детските травми. Беше все така малко затворена, предпазлива, все нащрек, и естествено държеше хората на разстояние. Въпреки това Елизе Щайнбренер и Чарли Стентън й бяха много близки приятели и тя прекарваше с тях свободното си време при всеки удобен случай.

Познаваше ги от детството си. Алис ги помоли дискретно да я наглеждат в Лондон и те веднага се съгласиха. Първоначалният подтик заради семейството скоро се превърна в удоволствие.

Елизе и Чарли заобичаха Вики, както я наричаха, възхищаваха се от нея и благоговееха пред таланта й. Независимо от младостта й, портретите й наподобяваха живопис и като че ли в тях прозираше душата на този, който й позираше.

Фотографира Чарли за корицата на една от историческите му книги и той, изумен от своя портрет, я препоръча на всички. И Грета Чалмърс, сестрата на Елизе, която й беше голяма почитателка, я препоръчваше горещо и беше решила да я използва, за да придаде младежки дух на бъдещата есенна колекция на Сесили.

* * *

Домакинската работа беше приключила и Виктория стоеше пред високото огледало в спалнята. Провери тоалета и прическата си, както я беше научила Алис, и се хареса. Носеше бяла набрана пола, блузка на бели и сини райета и ниски обувки. Стегнато и шик. Алис й шиеше дрехите и й даваше старите на Сесили.

Тоалетът й беше подходящ за обикновена вечеря с Елизе. Взе дамската си чанта и още една малка с принадлежности, понеже щеше да остане да спи у Елизе.

Когато излезе, видя сива кола, паркирана от другата страна на улицата, веднага се върна вътре и бързо затвори вратата. Сърцето й изведнъж се разтуптя и я обзе ужас.

Веднага позна автомобила „Воксхол“ на Фил Дейтън, който работеше във „фото Елит“. Няколко пъти я кани на среща, но тя не прие да излезе с него. Въпреки че направи всичко, за да го обезкуражи, той се беше превърнал в напаст и постоянно й досаждаше. А сега и това. Шпионираше я най-безцеремонно.

Виктория се облегна на стената. Съзнаваше, че Фил Дейтън вече представлява заплаха. Инстинктивно надуши неприятности. Трябваше да намери начин да се отърве от него. Но в момента се чудеше как да постъпи.

Ако излезе, той ще я види. Възможно е веднага да хване такси, но той ще я последва. Или да изтича до близката станция на метрото, където няма как да тръгне след нея. И най-накрая можеше да отиде при него и да му каже, че ще говори с шефа му Майкъл Сатън за неговото поведение.

Но тази идея я плашеше. Една конфронтация винаги имаше и обратен ефект, пък и кой знае дали щяха да й повярват. Трябваше да бъде предпазлива.

Подскочи стреснато от шумното затръшване на врата някъде на горните етажи и от бързия тропот на стъпки. Някой тичаше по стълбите. Съвсем неочаквано съседът й Деклан О’Съливан я повика по име и след миг я задуши в мечешката си прегръдка.

Като се отдръпна, я погледна внимателно и черните му очи заискриха.

— Изглеждаш екстра, Виктория! Трябва да станеш киноактриса.

Виктория се засмя; Деклан винаги беше весел и добросърдечен.

— Как мина тържеството за рождения ден на майка ти? — попита тя страшно зарадвана, че се срещнаха.

— Всички си прекараха чудесно, мама беше много щастлива, тъй като беше център на вниманието и така нататък, и така нататък. Вилняхме до зори.

— Радвам се. Радвам се и че се върна — каза тя не само от учтивост. Деклан й липсваше, когато беше на турне или на снимки. Беше един от добрите й приятели и можеше да разчита на него.

— Виждам, че излизаш. В Кавендън ли отиваш?

— Не, няма да пътувам. Отивам на вечеря с Елизе. Нищо специално, но утре ще разгледаме апартамента, който иска да наеме. Понеже живее чак в Челси, ще остана да спя в дома на сестра й.

— На Фийн стрийт е, нали?

— Да. Защо?

— Защото отивам натам. Имам среща с един приятел в кръчма на Кингс Роуд и мога да те закарам. Колата ми е паркирана хей там на улицата. Хайде да вървим.

Той взе сака й и отвори вратата. С облекчение тръгна до Деклан и се хвана здраво за ръката му, докато той я водеше към своя мини морис.

От сърце се надяваше, че господин Фил Дейтън ги наблюдава в огледалото за обратно виждане. Може да си помисли, че си има гадже, и да я остави на мира. Никой не беше я предупредил, че положението на само момиче с професия в големия град може да носи такъв риск. Но за нищо на света нямаше да се откаже от начина си на живот.