Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (58) (Многото лица на любовта)

Петдесет и първа глава

Дафни седеше на писалището си в зимната градина и преглеждаше списък със задачи, които трябваше да свърши. Беше слънчево юнско утро, светлината се процеждаше през зеленината и тя потрепери леко… Спокойствие, да, това беше. Приятното чувство, че е в зимната градина, която от години беше станала нейно убежище. Защото беше нормално всекидневие, след като отново помагаше в управлението на Кавендън от това писалище, което наричаше „команден пост“. Когато беше заета, забравяше тревогите, макар и за кратко…

— Дафни!

Гласът на Хюго я сепна и тя се обърна. Съпругът й тичаше по пътеката и тя веднага се изправи. Беше бял като платно и ужасеното му лице я изплаши.

— Какво се е случило? — извика тя и се спусна към него. — Какво има? Боже мой! Не, не Чарли! Не е мъртъв, не е, нали? — Докато говореше, се разтрепери.

— Не! — извика той. — Не е мъртъв. Но е тежко ранен. Току-що получихме писмо от армията. — Показа й плика и продължи: — Чарли е бил спасен при Дюнкерк, но е бил ранен много тежко и в двата крака. — Хюго позамълча и добави с треперещ глас: — Наложило се е да ампутират единия.

— О, Господи, не! Не, не Чарли! О, Господи! Това ще съсипе живота му.

Хюго я взе в прегръдките си.

— Знам, че е ужасяващо. Но има един крак, който казват, че ще оздравее напълно. Това няма да съсипе живота му. Обещавам ти. Като познавам Чарли, той ще се справи с нещастието.

— Но какво ще прави? Как ще ходи? С патерици, нали?

Дафни го погледна със замъглени от сълзи очи.

— Само в началото — отговори съпругът й, опитвайки се да я успокои, въпреки че и той беше разтърсен. — Щом единият крак оздравее, ще се изработи протеза за другия и, както изглежда, протезите са много добри.

В този момент в зимната градина влезе дъщеря им Анабел да потърси Дафни и като видя, че родителите й са разстроени, изтича при тях и се вкопчи в ръката на майка си.

— Чарли мъртъв ли е? — попита по-малката им дъщеря разплакана, очаквайки винаги най-лошото в тази война.

Хюго и Дафни се спогледаха. Веднага се отдръпнаха един от друг и баща й веднага енергично възрази:

— Не, не, не е мъртъв, Анабел, благодаря на бога. Зле е ранен, но е жив и това е прекрасно. Жив е!

Анабел попита:

— А кога ще се върне у дома?

— Не и през следващите няколко месеца — отговори Хюго. — Ампутираният крак трябва да оздравее, след което ще трябва да се изработи по мярка протеза. Чух, че протезите били превъзходни.

— Като познавам Чарли, той ще се справи — усмихна се Анабел на майка си и баща си. — Да помоля ли Лейн да ни приготви чай?

— Защо не, скъпа — отговори Дафни, която се беше поуспокоила. Обърна се към Хюго и продължи: — Ела да седнем на дивана и да поговорим за бъдещето на Чарли. В края на краищата той ще може да пише и дори да работи в редакцията на някой вестник, каквото винаги е било желанието му.

Хюго погледна съпругата си и кимна, изпълнен с огромна гордост заради нея. Дафни винаги се овладяваше, независимо как.

* * *

След този ден в началото на юни Дафни всяка вечер благодареше на бога, че е запазил живота на сина й. Най-после Чарли им написа шеговито писмо. Обясни им, че ще му сложат протеза. Протезите били много удобни и леки и той щял да се научи да ходи нормално. Обещаваше им в писмото си, че дори ще танцува.

С Хюго знаеха, че загубата на крайник е най-ужасното нещо за млад мъж. Но се е случило и Чарли е приел съдбата си. Знаеха още, че това няма да промени неговата позитивна нагласа или да го отчае. Бяха сигурни в това, както и цялото семейство.

В средата на юни нацистите още не ги бяха нападнали, но сигурно нямаше да се забавят. Провинцията се беше подготвила добре, както и Кавендън.

Преди шест месеца Хари Суон получи повиквателна и макар да беше на четирийсет и две, избра да служи в Кралските военновъздушни войски. Не летеше, а обслужваше изключително важния радар на летище на юг.

Майлс беше освободен, защото управляваше стопанството в голямо имение. Повечето млади мъже от Кавендън отидоха на война, но бяха заместени от прелестната полска армия на момичетата. Младите жени помагаха на Майлс и работеха неуморно.

„Имаме късмет, че живеем в провинцията — помисли си Дафни. — Набавяме си храна по-лесно, отколкото хората в градовете, където има недостиг, купони и опашки.“ По-старите мъже още работеха в имението, ловяха риба, ходеха на лов за зайци и птици, други отглеждаха кокошки главно за яйца и за тенджерата в края на краищата. Нейният баща от самото начало заяви, че жителите от трите села имат право на дял от всичко, което се произвежда на тяхната земя. Всяка седмица Алис и Ивлин разпределяха продуктите.

„Папа.“ Замисли се за него, като още недоумяваше как изведнъж се подмлади. Случи се, след като Шарлот си счупи крака и той реши да се грижи за нея. Веднага се оживи и се нагърби със задълженията. Щеше да е щастлив, когато семейството се събере през уикенда. Напоследък пътуването не беше лесно. Но Дидри и Уилям щяха да пристигнат тази вечер от Лондон, Дилейси и Дулси вече бяха в Кавендън и проверяваха картините в склада. Очакваха Джеймс да пристигне утре от лагер, където снимаше пропаганден филм за армията.

Чу, че някой идва, и се обърна да види кой идва. Зарадва се, като видя госпожа Алис и веднага стана да я посрещне. Бяха много близки от години. Дафни никога нямаше да забрави, че Алис Суон, майката на Сесили, й спаси живота и душевното равновесие, когато беше на седемнайсет.

Прегърнаха се топло и Алис каза:

— Имам прекрасна новина, лейди Дафни. Ивлин току-що ми съобщи, че Кени е вън от опасност. Операцията на гърба му е била успешна. Веднага дойдох да ви зарадвам.

— Новината наистина е прекрасна и тази вечер ще пиша на Чарли. Той наистина ще бъде щастлив. Откакто ги разделиха при Дюнкерк, той много се тревожеше.

— Пишете му, че го обичам, милейди.

Дафни кимна, седна на писалището си и покани и Алис да седне срещу нея. След това Алис обясни:

— Има още някои въпроси, които бих искала да спомена, лейди Дафни. Първият е за лейди Гуендолин. Да си кажа честно, не мисля, че харесва новата икономка госпожа Реймънд. С такова впечатление останах и се питам дали Пеги Суифт не би се съгласила да се грижи за лейди Гуендолин.

Лейди Дафни каза:

— Ще попитам Пеги и тя може би ще ни помогне. Но зависи от Гордън. Той е поел по-голяма част от задълженията тук и нищо чудно да не желае жена му да работи.

— Същото каза и Уолтър — сподели Алис. — Но нищо не пречи да опитаме, нали?

— Как е леля Гуен? — попита Дафни.

— Постоянно я наблюдавам, добре е, особено след като стана топло. Но… — Алис млъкна нерешително.

— Но какво? — подкани я Дафни. — Не е ли добре?

— Все същата си е, но през последната седмица забелязах промяна у нея, милейди. През деня почти непрекъснато спи. Седи в своето кресло и гледа някъде много надалеч, нещо такова. Вече наистина е стара.

— Знам и много ти благодаря, че всеки ден ходиш при нея. Тя ми каза, че много се радва, когато отиваш при нея.

— И още нещо, лейди Дафни. — Замлъкна, сякаш търсеше думи.

— Не млъквай пак. Моля те, кажи какво има. По лицето ти познавам, че има проблем.

— Не зная дали е проблем. Както знаете, преди два дена поисках да се грижа за дете от сега евакуираните. Момичето, което беше при нас, се върна в Ливърпул. Новото момиче е миличко. Казва се Виктория. Срамежлива е, малко неуверена и много мълчалива. Както и да е, видях я разсъблечена за пръв път снощи и останах потресена. По тялото й имаше много синини, вече избледняващи. Мисля, че е била малтретирана на предишното място, милейди.

Дафни възкликна:

— Каза ли й нещо?

— Не, замълчах си. Изведнъж тя разбра, че съм забелязала синините, загърна се с хавлия и ме погледна странно. Като че ли се смути. Беше се къпала.

Дафни я посъветва:

— Не й казвай нищо, все едно не си забелязала и се дръж нормално. Накарай я да почувства, че я приемате от сърце и че е в безопасност. Нека да се успокои и най-накрая ще ти се довери. Наистина вярвам, че така е най-разумно. Не бива да споменаваш синините.

— Няма да ги споменавам.

Появи се лорд Мобри и сложи край на разговора между Дафни и госпожа Алис, която се извини и си отиде.

— По-късно ще говорим, госпожо Алис — прошепна Дафни и стана да прегърне баща си. След това му съобщи хубавата новина: — Кени ще оздравее. Операцията му е успешна и той ще ходи отново. Госпожа Алис току-що ми каза.

— Наистина хубава новина — отговори той и хвана ръката й. — Да отидем да се поразходим. Денят е прекрасен.

— Да, папа, с удоволствие.

Погледна го, понеже долови особена нотка в гласа му. Тъга? Съжаление? Или разочарование? Не можеше да определи точно.

— Да отидем до езерото, Дафни. Ще ми се да се пораздвижа и да подишам свеж въздух.

Тя се взря в него и бързо попита:

— Какво има? Стори ми се разочарован, дори малко… огорчен. — Когато той не отговори, тя каза тихо: — Не приличаш на себе си. Огорчен! Никога не съм те виждала огорчен.

Той спря и я погледна. Неговата красива Дафни, която винаги е внасяла толкова много радост в живота му, и е била негова опора толкова много пъти. Още беше много красива и на повечето хора им изглеждаше нежна и крехка. Но той знаеше, че има желязна воля и як гръб. Нищо не я сломяваше. Нейният стоицизъм и кураж, след като научи за раняването на сина си и за ампутацията на крака му, бяха забележителни.

Без да коментира забележката й, продължи:

— Англичаните се биха толкова ожесточено, за да помогнат на Франция да отблъсне немците, когато нахлуха във Франция, и после организираха величествената евакуация от Дюнкерк. Хиляди френски войници бяха спасени… — Въздъхна тежко и каза: — Французите ме разочароваха…

Остави изречението недовършено. Думите му я стреснаха и Дафни извика:

— Боже мой, да не би французите да са се предали? Нали имаме там войски?

— Да. Вторият експедиционен корпус е там. Не, не са се предали, но гръмко се оплакват от нас, твърдят, че сме се оттеглили, без да ги уведомим, че са влезли в бой, че сме изоставили френски войски на брега. Изоставихме ги заедно с британски части. Но не сме ги предали, както намекват.

— Присмял се хърбел на щърбел. Хюго ми каза, че много от евакуираните, които пристигали от Дюнкерк, се оплаквали от държанието на френските войници.

Чарлс най-неочаквано се разсмя и я притегли до себе си.

— Моята прелестна практична дъщеря. Казваш ми: „Забрави, папа“. Каквото повикало, такова се обадило.

И Дафни се разсмя, и го хвана под ръка.

— Точно така. Трябва да мислим за по-важни неща. Например за Чарли, когато се върне у дома. Той ще има нужда от нас и знам, че ще бъдем до него.

— Не се бой, цялото семейство ще го подкрепи.

Той замълча.

— Какви щастливци сме с такова силно и любещо семейство, Ингам и Суон. — Лицето му придоби замислено изражение. — Да се помолим късметът да ни съпровожда в тези трудни времена.

* * *

По-късно същия ден, точно преди вечеря, Дафни отиде да потърси баща си. Беше получила писмо от Чарли със следобедната поща и искаше да му го прочете.

Почука на вратата на гардеробната му. Шарлот веднага отвори и сложи пръст на устните си.

Дафни влезе и Шарлот й посочи Чарлс, който стоеше до скрина и внимателно слушаше по радиото новините в шест на Би Би Си.

„Рано тази вечер германската армия влезе в Париж без нито един изстрел. Генерал Богислав фон Щудниц поведе 87-ма пехотна дивизия по безлюдните улици. Имаше граждани, които сподиряха войската и плачеха горчиво, наблюдавайки тези трагични събития. Други бяха избягали заедно с правителството на господин Пол Рейно.“

Чарлс изключи радиото. И Шарлот, и Дафни забелязаха онзи негов сърдит израз.

Жена му първа заговори:

— Чарлс, това означава ли, че французите са се предали?

— Не мисля, но ще се предадат. Не се съмнявам.

— Значи просто ей така са избягали? — попита Дафни, загледана в баща си. — Няма ли най-после да стане ясно, че французите са страхливци?

— Някои може и да мислят така, Дафни. Въпреки че ми е тъжно, аз лично не го вярвам. Има вероятност правителството, както и повечето парижани, да са се изтеглили, за да спасят Париж, техния прекрасен град на светлината. Като са изоставили целия град, за да влязат германците безпрепятствено, повече от вероятно е, че са предотвратили бомбардировки, обстрелване с артилерия, хаос и разрушаването на някои от най-прекрасните сгради в света.

— Наистина ли го вярваш, скъпи? — попита Шарлот и загледана в съпруга си, пак забеляза онзи гневен израз. Лицето му беше толкова красноречиво.

Той доста време мълча и най-накрая каза:

— Иска ми се да мисля така… за предпочитане е пред всякакви други мотиви за внезапното им бягство, за дезертьорството, не си ли съгласна?

Шарлот кимна.

— Съгласна съм.

* * *

След вечеря всички се събраха в библиотеката да слушат по радиото новините в девет и речта на министър-председателя. Това се беше превърнало в ритуал и никой от семейството не го пропускаше. Като слушаха този неподражаем, енергичен глас с уникална интонация, винаги се ободряваха и окуражаваха.

След няколко вечери отново се бяха събрали да чуят речта на министър-председателя след капитулацията на Франция пред Германия.

Беше тихо, докато слушаха думите на Уинстън Чърчил. Чарлс се премести по-близо до радиото, за да не пропусне последните изречения, които според него бяха най-силни и най-вълнуващи.

Гласът на Чърчил беше по-дълбок, когато след кратка пауза каза:

Онова, което генерал Веган нарече „битката за Франция“ приключи. Очаквам да започне битката за Британия. От тази битка зависи оцеляването на християнската цивилизация. Хитлер знае, че или трябва да ни разгроми на този остров, или ще изгуби войната. Ако му се противопоставим, цяла Европа може да бъде свободна и животът на света да се развива напред към широки, слънчеви висоти. Но ако се провалим, тогава целият свят, включително Щатите, включително всичко, което ни е скъпо, ще потъне в бездната на нови Тъмни векове, още по-мрачни… Затова нека да съберем сили да изпълним дълга си и така да се държим, че ако Британската империя и нейният народ просъществува хиляда години, хората все още да казват: „Това беше техният звезден миг“.

Никой не продума и някои от Ингамови и Суонови тихо плачеха, дълбоко развълнувани от думите на техния министър-председател. Упованието им в него се вкорени дълбоко в душите им и осъзнаха, че ще дадат всичко от себе си, за да бъде победата тяхна, както вярваше Чърчил.