Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (41) (Многото лица на любовта)

Трийсет и седма глава

Дилейси Ингам седеше в ресторанта на хотел „Дорчестър“ и пиеше лимонада, докато чакаше сестра си Дидри и си почиваше. Най-неочаквано сутринта й се струпа много работа в галерията и двете много изгодни продажби я радваха. Всъщност продажбите бяха от изключително значение.

Огледа се и видя, че ресторантът бързо се пълни. Беше запазила маса още в началото на седмицата, но и да нямаше резервация, пак щяха да я настанят.

Преди Дулси да замине за Америка, бяха превърнали грил салона в тяхна „закусвалня“, както го наричаше Дулси. Освен че харесваха храната и атмосферата, хотел „Дорчестър“ беше на няколко минути пеша от галерията, което беше още едно предимство. Липсваше й малката сестричка — най-дръзката и забавна от четирите, и се надяваше, че подхвърлените думи за връщане ще се окажат верни.

Подсмихна се, като си помисли как Сесили и Дидри винаги ходеха в „Риц“ по същите причини, а Дафни предпочиташе хотел „Браун“ за обяд и следобеден чай, както и леля Шарлот. Не че работеха и имаха нужда от ресторант в близост до работата им, но и двете обичаха тихата, интимна атмосфера на „Браун“.

Потънала в мислите си, Дилейси се стресна, когато чу познат глас:

— Здравей, скъпа! Имаш ли нещо против да седна при теб за малко?

Като впери очи в последното си гадже Питър Мъсгроув, който беше застанал пред нея, възкликна:

— Питър! Мислех, че си заминал рано сутринта за Париж.

— Е, мога ли да седна при теб или не? — попита той направо.

— Разбира се, седни — отговори тя, направи знак на сервитьора и попита Питър: — Какво ще пиеш?

— Шампанско розе — поръча на сервитьора и седна до нея.

— Моят клиент промени часа на срещата. Ще се видим за вечеря. Затова ще взема по-късен влак. Всъщност отивам на гарата.

— Разбирам — промълви тя.

— Знам, че ще дойде сестра ти, затова няма да се бавя. Само исках да те попитам нещо важно — рече Питър.

Дилейси се отпусна, като видя, че се държи естествено. Беше започнала да осъзнава през последните няколко месеца, че е избухлив и нетърпелив, и тези черти не й се нравеха. Донякъде беше свикнала с тези гневни изблици и все пак бяха дразнещи.

— Цялата съм в слух.

Усмихна се предразполагащо и отпи от лимонадата.

— Има една къща в Сайъръсестър, за която ти казах, много е красива. Искам да дойдеш с мен да я видиш. Следващия уикенд. Кажи „да“, Дилейси.

— С удоволствие бих дошла, но през следващите няколко недели не съм свободна. С Дафни работим по специален проект, което е особено важно.

Усмивката му угасна и заядливо попита:

— Защо никога не си свободна през уикенда, за да бъдеш с мен?

— Защото отивам в Кавендън и знаеш причината. През последните месеци баща ми не е много добре и се радва, когато съм с него — отговори тя и осъзна, че за стотен път му го обяснява. — Освен това имаме работа със сестра ми.

Тъкмо щеше да й вдигне скандал, понеже обичаше да я дразни и да я провокира. Но забеляза стиснатата й челюст и студенината в огромните й сини очи. Тя можеше да бъде безпощадна. По-добре да не я притиска много, иначе щеше да го изрита, без да й мигне окото, така че се усмихна най-чаровно и взе ръката й.

— Няма значение. Ще отидем през следващата седмица, съгласна ли си?

— Да, мисля, че няма проблем — отговори тя, облегна се и го загледа внимателно.

Суетен и егоистичен, надут и безочлив, не забеляза как го преценява, нито как се отдръпна от него.

— Знаеш, че отдавна искам да си купя къща и мисля, че тази може би е мечтаната — каза той, възприемайки спокоен тон.

Дилейси само кимна, като с нетърпение очакваше Дидри да дойде.

— Ще разбереш, ако къщата е за теб — каза тя с безразличие. — От твоя Реноар ли се интересува клиентът? Или от Сисле?

Питър Мъсгроув вдигна чашата шампанско, която се появи пред него.

— За теб, скъпа моя.

Дилейси мълчаливо вдигна своята чаша с лимонада и се облегна, заслушана в обясненията му за значението на импресионизма и в самохвалството му как ще продаде картините на клиента си, един от най-богатите хора във Франция. Защото в края на краищата, както добре й било известно, никой не уговарял по-високи цени от него и нямало по-преуспял търговец на картини от него в международния свят на изкуството.

След няколко минути, докато все по-бомбастично се фукаше, пристигна Дидри.

Все пак имаше достатъчно здрав разум и добри маниери, за да стане веднага. Каза на Дидри с усмивка:

— Моля ви, лейди Дидри, седнете до Дилейси.

Понеже знаеше, че Дидри не е особено очарована да види Питър, сестра й я изгледа продължително и обясни присъствието му:

— Питър само минава оттук на път за Париж. — Погледна часовника си, след това и Питър и каза остро: — Мисля, че е време да тръгваш, Питър, иначе ще изпуснеш влака. — След това прибави, обръщайки се към Дидри: — Питър е най-добрият търговец на изкуство, както знаеш. Кани се да уговори много изгодна продажба. Реноар и Сисле, не е шега работа.

Питър обожаваше да го ласкаят и засия. Също така знаеше как да се измъкне, докато моментът е още благоприятен. Не искаше да загуби Дилейси — секси мацка, която с едно щракване на пръстите вкара в леглото си. Допи шампанското и стана.

— Какво щях да правя без теб, Дилейси? — Погледът му се плъзна по фигурата й многозначително. — Винаги се грижиш за мен… по един или друг начин, нали?

Дилейси потрепна вътрешно от отвращение и наклони леко глава.

— На добър път, господин Мъсгроув — каза с толкова хладен тон Дидри, който у никого не остави съмнение, че иска той да си тръгне веднага.

— Благодаря, лейди Дидри. — Доближи главата си до страната на Дилейси и прошепна: — Нямам търпение да дойде следващата седмица. Ще останем за през нощта. О, да.

След това си отиде с пълното съзнание, че не е желан. Щом останаха сами, Дидри погледна Дилейси и каза:

— Не мога да повярвам, че още се навърта около теб. Мислех, че си се отървала от него.

— Отървах се. Ще го разкарам напълно. Да си кажа честно, като поиска, е чаровен и забавен, пък и ми прати много клиенти. Не ми се ще да бъда прекалено груба с него или да го изритам.

Дидри въздъхна.

— Знам, че е хубав, прилича на филмова звезда. Въпреки това е… противен. Знам, че е учил в Итън и всичко останало, но е… ами, елементарен е, Лейси.

— Да, такъв е — отговори Дилейси и си помисли, че в леглото направо е необикновен. — Ще го разкарам, обещавам.

— Не искам да се лишаваш от мъжка компания, скъпа Лейси. Бог вижда, че преживя достатъчно. — Поклати глава. — О, добре, умна си и знаеш какво да направиш и кога да го направиш. Ще си взема питие.

— Личи ти, че имаш нужда от питие, Дидри. Сигурно седмицата ти е била много натоварена. Виждам, че си ужасно изморена.

Дилейси явно се притесни за сестра си.

— Изтощена съм и се радвам, че ще заминем за Кавендън със следобедния влак. Нямам търпение.

Повика сервитьора и поръча водка с тоник. Дилейси каза:

— Този уикенд всички ще се съберем… — Млъкна и направи физиономия. — Е, не всички. Дулси и Джеймс ще ми липсват. Но чух, че са на път да спечелят битката с господин Луис Би Майер.

Дидри не можа да не се разсмее, както винаги, когато Дилейси наричаше човека с пълното му име.

— И на мен ми липсват и нямам търпение да се върнат в Лондон. Копнея да ги видя.

— Чувството ми е познато. — Дилейси се приближи до сестра си и продължи: — Днес успях да продам едни картини на много добра цена и ще внеса доста значителна сума във Фонда за реставрация на Кавендън. Папа се тревожи за изронените стени и повредените ограждения. С Майлс от месеци се разправят за тях.

Дидри погледна по-малката си сестра и си помисли: „Колко много работи, без да се оплаква, и как великолепно се държа през тези години. Всъщност цели девет“.

— Какъв успех постигна с галерията, скъпа Лейси — възкликна тя, — работи като вол. За да помогнеш на Кавендън, направи чудеса. Наистина заслужаваш всичко, което поискаш, включително… — Гласът й спадна с една октава и тя завърши: — Противния господин Мъсгроув, който без съмнение е спечелил одобрение… в някои отношения.

Макар че почувства как се изчервява, Дилейси се разсмя.

* * *

Дилейси наблюдаваше сестра си, която заспа във влака. Лицето й беше бледо и тя виждаше колко изтощена е Дидри. Също така по време на обеда беше отнесена и напрегната.

Когато стюардът надникна, за да предложи следобеден чай, Дилейси му направи знак, усмихна му се топло и погледна сестра си.

Той кимна и продължи към другите купета.

Дилейси потъна в своите мисли, понеже не можеше да спи, и неизбежно вниманието й отново се насочи към Питър Мъсгроув. Работата беше по-сложна, отколкото изглеждаше. Беше красив като идол от театралната сцена, макар и да не беше толкова висок, колкото трябваше, за да е наистина елегантен. И очите му не бяха особено големи. Но имаше чар, беше образован и от добро семейство. Освен това преуспяваше като търговец на произведения на изкуството. От друга страна, имаше странни импулси и на Дилейси изведнъж й стана ясно, че Дидри има право. Той беше елементарен.

„Няма да отида с него в Сайъръсестър — реши тя. — Той каза, че ще останем за през нощта и ще поиска да ме подмами в леглото си. Трябва да скъсам с него. Тази афера доникъде няма да стигне и аз не съм влюбена в него. Само желание и страст — спомни си изведнъж какво каза брат й за Хари. — Да, точно това е. Питър знае да ме възбужда, както никой мъж не ме е възбуждал, дори скъпият ми Тревърс…“

Реши повече да не се задълбочава по този въпрос и решително взе едно списание. Няма повече да се занимава с Питър Мъсгроув. През следващата седмица ще уреди отношенията си с него. Въпреки всичко дълбоко в себе си знаеше, че ще отиде в Сайъръсестър. Нямаше да се сдържи. Само още веднъж ще прави любов с него, после ще скъса. „Длъжна съм.“

* * *

Сесили се изненада, като видя Дидри на вратата на своя кабинет в пристройката, и веднага й направи впечатление колко е бледа. И снощи не изглеждаше добре. Очевидно беше безумно изтощена.

Стана, заобиколи бюрото и попита:

— Дидри, добре ли си? Изглеждаш страшно изморена.

— Здравей, Сеси. Да, малко съм изморена. Трябва да говоря с теб. Само няколко минути. Да отидем в павилиона. Искаш ли?

— Да.

Сесили я хвана под ръка и тръгнаха към парка. Докато вървяха, се чудеше дали не се е случило нещо лошо.

Мълчаха, докато стигнат до павилиона. Утрото беше прекрасно — хладно, понеже слънцето още не беше се издигнало и небето беше синьо-лилаво, без нито един облак.

Като седнаха, Сесили каза:

— Имам чувството, че ще ми съобщиш нещо много лошо. Не греша, нали?

Тя не откъсваше очи от лицето на Дидри.

— Причината да изглеждам толкова изтощена е, че в момента не спя добре — обясни приятелката й. — В бюрото имам много работа, пък това, което ще ти кажа, не е особено приятно.

Сесили мълчеше и чакаше тя да продължи. Дидри позамълча замислено и най-после заговори:

— Ще ти обясня няколко неща и предпочитам да не ме прекъсваш. След като чуеш историята докрай, ще ме питаш всичко, което те интересува. Съгласна ли си?

— Да, ще седя и ще слушам — обеща Сесили.

— Както знаеш, Тони Дженкинс попадна случайно на човек, който заедно с други помага на евреи и дисиденти да избягат от Берлин. Мислех, че от цялата работа нищо няма да излезе, защото той повече не спомена за случая пред мен. В понеделник Тони ми се обади. Съобщи ми, че тръгва от Берлин във вторник, тъй като мандатът му там приключил по-рано, отколкото очаквал. На следващия ден, сряда, отново ми се обади, този път от хотел „Плаза Атене“. Обясни ми, че заедно с негов приятел придружили професор Щайнбренер, жена му и децата, когато тръгнали от Берлин. Живи и здрави са пристигнали в Париж. В момента са там и утре ще тръгнат за Лондон. Грета ще ги посрещне и ще ги отведе в дома си. — Дидри въздъхна и добави: — Но се опасявам, че госпожа Щайнбренер няма да дойде с тях.

Макар и Сесили да се изненада в първия момент от неочакваната новина, след това лицето й грейна от радост.

— О, това е прекрасно, Дидри! Много ти благодаря!

— Аз нищо не съм направила, Сеси, нито Тони. Семейство Щайнбренер дължи спасението си на група млади антинацисти, които действат в международен мащаб, уреждат документите и всичко необходимо.

— Разбирам. Грета ще бъде много щастлива. Почти не ми се вярва, че близките й благополучно ще пристигнат при нея в неделя. Тя беше много разтревожена. А защо мащехата й няма да бъде с тях? — попита най-накрая Сесили.

— Наистина не знам.

Сесили се поколеба, преди да попита:

— Някакъв проблем ли се е появил?

Дидри не отговори на този въпрос, само каза:

— Мисля, че е по-разумно човек да не се меси в семейните работи на другите.

Сесили се вгледа в Дидри и каза тихо и загрижено:

— Има нещо, което не ми казваш, Дидри. Познавам те много добре и веднага се досещам, когато премълчаваш нещо. Какво премълчаваш?

Дидри пое дълбоко дъх и започна да говори:

— Според мен бракът на семейство Щайнбренер не върви.

Разказа цялата история за Хеди Щайнбренер.

— Колко странно — изуми се Сесили. — Поведението й е необяснимо, не мога да повярвам.

— Повярвай, защото всичко това се случи.

— Само това ли знаеш?

— Откъде да знам друго? — добави Дидри. — Мога да си правя догадки и предположения, но какъв смисъл има?

— Няма смисъл — промърмори Сесили. След това каза изведнъж: — Възможно ли е и преди да е изчезвала по същия начин, за да се среща с някого? Какво мислиш, Дидри?

— Мисля, че си прекалено умна, госпожо Майлс Ингам! Трябва да призная, че дойдох до същото заключение. Иначе нямах обяснение за нейното изчезване.

Сесили поклати глава.

— И аз като теб съм смаяна, но по-скоро съм подозрителна. Да предположим, че има друг човек в Берлин, с когото не иска да се раздели. Как този човек изведнъж се е озовал в Париж?

Дидри се смръщи и й напомни:

— Убедена съм, че Хеди Щайнбренер е проблем, но на професора. Не твой или мой. Не бива да се месиш, Сесили. Обещай ми.

— Обещавам.

— Кой може да каже защо е изчезнала и защо рискува да остане в Европа, вместо да дойде в Англия със съпруга си и децата. И предполага ли някой какво й струва всичко това?

Дидри поклати глава с непроницаемо изражение. Сесили каза тихо:

— Обзалагам се, че в дъното на историята има мъж. Жените са готови на странни и ненормални неща заради мъжете. — Загледа внимателно Дидри и продължи: — А сега ще ми кажеш ли защо не можеш да спиш? Нещо друго ли те тревожи?

— Какво ли не, Сеси. Работата, предстоящата война, как ще отгледам Робин, много неща, които като че ли изведнъж стават непоносимо тежки.

— Ще направя всичко възможно да имаш хубав, спокоен и щастлив уикенд, Дидри. Кавендън ще ти върне силите. — Сесили стана. — Хайде да вървим да пием чай и да потърсим децата. А да кажа ли на Майлс новината за Щайнбренер?

Дидри кимна и се усмихна пресилено.

— Какво по-хубаво от това да сме вкъщи с децата и семейството. Наистина ще се успокоя и ще си почина.

Но дали наистина щеше да се отпусне? Проблемът със семейство Щайнбренер беше отчасти разрешен, но Уилям Лоусън дълбоко я смущаваше. Беше започнала да осъзнава, че е влюбена в него и нищо не можеше да направи в случая. За нищо на света. Тази любов беше забранена.