Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (39) (Многото лица на любовта)

Трийсет и пета глава

Дидри седеше на бюрото си в Министерството на войната и не сваляше очи от часовника на полицата над камината. В Лондон беше почти дванайсет и трийсет. В Париж — един и половина. Струваше й се, че стрелките се движат бавно. Винаги е така, когато очакваш нещо важно. Телефонът все не звънваше в уречения час.

За да отвлече вниманието си, взе папката с информация за агент Уил, когото наскоро бяха назначили. Тъкмо я разтвори и телефонът зазвъня. Веднага го вдигна.

— Ало? Кой се обажда?

— Тони е.

— Седях на тръни, докато чаках да се обадиш.

— Съжалявам. Опасявам се, че имаше закъснение…

— Къде си? — прекъсна го тя нетърпеливо. — Гласът ти звучи странно, като че ли изпод земята.

— В Париж съм, в телефонна кабина в лобито на хотел „Плаза Атене“ на авеню „Монтен“.

— Боже мой, най-шикозният! И защо си там? — попита, очевидно изненадана.

— Тук се настаних. Всички сме тук благодарение на добрината на мосю Дюбе.

— Виж ти, какво ли няма по белия свят! Как го решихте?

— Никой от нас не спа във влака. Беше претъпкан. Като пристигнахме тази сутрин в Париж, мосю Дюбе разпореди, че всички се нуждаем от сън, което си беше самата истина.

— Да разбирам ли, че Александър Дюбе е платил за хотела? Нали каза, че е благодарение на добрината на мосю Дюбе?

— Така казах, но и аз, и професорът платихме сметките си. Всъщност се настанихме в този хотел, понеже господин Дюбе има връзки тук и успяхме веднага да наемем пет стаи.

— Разбрах. А с визите какво стана?

— Отидох в британското посолство с техните паспорти. Визите ще бъдат готови днес следобед в четири.

Дидри се облегна и си отдъхна.

— Слава богу, всичко мина без засечки…

— Ами, не съвсем — прекъсна я Тони и изведнъж в гласа му се долови напрежение. — Имаме проблем, шефе.

— Какъв проблем? — попита тя и се напрегна. — С госпожа Щайнбренер ли? Дано не е с нея!

— С нея е, тя се изгуби.

Дидри почувства, че я полазват хладни тръпки.

— Какво имаш предвид, като казваш, че се е изгубила? В смисъл изчезнала ли?

— Да.

— Какво се случи?

— За последен път са я видели в нейната стая — започна Тони. — Очевидно професорът е слязъл на закуска с Елизе и Курт. Когато се върнали след около час, нея я е нямало.

— Сигурно е някъде в хотела — промърмори Дидри и обезпокоена от новината, се чудеше как да се справят с това положение.

— Не е в хотела. Управителят нареди да претърсят навсякъде. — Тони въздъхна тежко. — Избягала е и не знам какво да правя.

— Да ти кажа честно, Тони, и аз не знам. Всъщност няма какво да направиш. Къде да я търсиш? А тя познава ли Париж? Има ли приятели там?

— Доколкото знам, не. Професорът каза, че никога не е била в Париж.

— Значи не е отишла в някой магазин или при приятели?

— Сигурен съм, че не е, Дидри. Повярвай ми, професорът е смаян колкото мен. Александър Дюбе също.

— Абсурдно поведение! — изгуби търпение Дидри. — Да изчезне по този начин е безсъвестно. След всичко, което беше направено, за да се измъкнат от Берлин, и колко хора рискуваха, за да им помогнат! — Дидри пое дълбоко дъх, за да овладее гнева си. — Тя има ли ум в главата?

— Съгласен съм с теб. Невероятно е, поразен съм. А колкото до ума, не знам.

— А тя какво представлява? — попита Дидри.

— Нервна, много напрегната, бих казал. Затворена в себе си. Трудно е да я разбереш, Дидри. Както и да е, аз не я харесвам. И Александър Дюбе е резервиран спрямо нея.

— Тя се държеше странно и преди да заминат. Значи казваш, че е излязла от техния апартамент, после от хотела и е изчезнала безследно. Никой няма представа какво се е случило. Правилно ли съм разбрала?

Дидри беше вбесена.

— Точно така — отговори Тони. — Кой знае накъде е тръгнала, не е изключено и за друг град например. За щастие не и за друга държава. Паспортът й е в нашето посолство.

Дидри слушаше внимателно и изведнъж възбудено каза:

— Тони, предполагаш, че е избягала… наистина ли го вярваш?

— Не съм съвсем сигурен. Защо да напуска хотела? Къде, да му се не види, се дяна тази жена? Знаеше всичките ни планове.

Дидри замълча за момент, прехвърляйки наум фактите, след това попита:

— Как мина денят, Тони? Бавно ми разкажи.

— Пристигнахме на Северната гара в шест и трийсет тази сутрин. Взехме такси до хотел „Плаза Атене“. Александър уреди стаите. Регистрирахме се. После всеки отиде в своята стая. Документите на всички бяха у мен и отидох в посолството. Казах на професора да си починат, да поспят. Бяха капнали от умора, особено децата.

— И когато се върна, тя беше изчезнала. Колко часът беше, Тони?

— Единайсет — единайсет и половина. Бях във фоайето, когато Александър ме видя. Чакаше ме. Каза ми какво се е случило. Смаях се като него, всъщност той беше по-скоро разтревожен.

— Сигурно е бил разтревожен. Имаше ли някакво обяснение?

— Не. Само промърмори, че по-странна жена не е виждал в живота си.

— Нека да продължим с фактите. Предполагам, че си запазил билети за влака за утре.

— Да. Следваме плана. Тази нощ ще останем в Париж и утре ще заминем за Лондон… — Тони млъкна изведнъж, после извика: — Какво, по дяволите, да направя, Дидри? Имаш ли някаква идея?

— Да, няколко. Първо професорът трябва да съобщи във френската полиция за изчезването на жена си, след това да провери болниците. За да се изключи възможността, че е излязла на разходка и е станал някакъв инцидент…

— Вече му казах всичко това. Обсъдих ситуацията с Дюбе, преди да ти се обадя, и според него трябва да отведем децата при Грета в Лондон.

— А ти, Тони?

— И аз ще пътувам. Мисля, че и професорът трябва да тръгне с нас.

— Боже мой, Тони, предлагаш да изостави жена си ли? Много грубо, но практично.

— Според мен не той, а тя го е изоставила. Тя е избягала. А той може със седмици да стои тук и да я чака. Отношенията им не са топли. Приятелски са, няма ненавист, но нищо повече.

Дидри каза:

— Бракът им може би се е разпаднал. И все пак защо ще изчезне по този начин? Много странно.

— Трябва да вземем решение, шефе. В момента! — възкликна той и изтощението, което го правеше раздразнителен, си пролича.

— Разбира се, Тони. Обясни на професора какви са възможностите. Съгласна съм с теб, че той трябва да замине за Лондон с децата, а не да се мотае в Париж и да чака да се появи отнякъде изчезналата му жена. Много по-важно е да се погрижи за Елизе и Курт, да бъде с тях и да ги заведе при Грета.

— Благодаря, Дидри, на едно и също мнение сме. Ще се чуем по-късно.

— Моля те, почини си… — продължи тя, но той беше затворил телефона.

* * *

Дидри прехвърли най-различни хипотези за изчезването на фрау Щайнбренер и нито една не й се стори правдоподобна. Но жената беше проблем, ни най-малко не се съмняваше.

Облече сакото си и излезе от кабинета. След малко почука на вратата на Уилям и влезе, без да чака отговор. Той вдигна поглед и се усмихна широко.

— Като че ли четеш мислите ми. Тъкмо щях да идвам при теб.

— Ето ме — прошепна тя и седна на стола срещу бюрото му.

— Носиш ми лоши новини — отбеляза той, взирайки се в нея.

— Как разбра?

— Изписано е на лицето ти — отговори той.

— Веднага разбираш какво ми е. Трябва да измисля нещо, да си наложа някое глуповато изражение.

Той се усмихна едва-едва.

— Остави това на мен.

Дидри не отговори. Гледаше го и си мислеше колко изморен и съсипан изглежда. И не можа да не се учуди защо мъжете, които живеят сами, не се грижат за себе си. Сигурно не знаят как. Разглезени са от майките си. Всички те имат нужда от жена. И Тони имаше нужда, със сигурност и Уил…

— Нещо се е объркало с берлинската история — прекъсна Уилям мислите й. — Да предположа ли? Госпожа Щайнбренер е проблемът. Залагам последното си пени, че тя е виновницата.

Въпреки сериозното положение Дидри се усмихна.

— Бива те, Уил. Всички можем да се учим от теб. А има много да учим.

— Просто умея да наблюдавам изражението. Хайде, разказвай. С Тони ли говори?

— Току-що затворих телефона.

Дидри разказа всичко, без да пропуска нито една подробност.

Когато свърши, той остана мълчалив няколко секунди.

— Значи каза на Тони да доведе Елизе и Курт при Грета и си се съгласила, че професорът трябва да ги придружи.

— Точно така.

— И да остане в Лондон.

— Разбира се. Децата имат нужда от него.

— И не е необходимо да се връща в Париж да търси жена си.

Уил се облегна и я загледа внимателно.

— Да. Би било лудост. Тя си е отишла. Няма начин да бъде открита. Освен това той не може да си позволи да остане в „Плаза Атене“, надявайки се тя да се върне.

— Знам. — Помълча, после прибави тихо: — Професорът няма кой знае какъв избор. — Мисля, че всичко ще се нареди. А ще предупредиш ли Грета Чалмърс да ги очаква?

— Не. И на Сесили няма да кажа. Не мога да гарантирам, преди те да стъпят на английска земя. Грета чак тогава ще научи. В никакъв случай преди това.

Уилям сви вежди.

— Прекалено си предпазлива. Нали не предполагаш, че тепърва нещо ще се обърка?

— Не знам. Възможно е.

Той я загледа все така леко смръщен.

— Имаш ли някакви идеи за това странно изчезване? Какво ти минава през ум?

— „Има нещо гнило в Дания“ — отвърна тя.

— И гнилата ябълка е госпожа Щайнбренер. Това ли си мислиш, Дидри?

— Да. Моят зет Хюго Стентън е живял много години в Ню Йорк и езикът му е изпъстрен с типично нюйоркски изрази. Ако му разкажа историята, той веднага ще каже: „Тази работа намирисва“.

— Намирисва, а? Защо си вадиш това заключение?

— Заради поведението на госпожа Щайнбренер. В Берлин беше изплашена, не искаше да тръгне. Твърдеше, че ще ги заловят и ще ги убият. Тони и Александър Дюбе я успокоиха и едва ли не насила я качиха на влака. В първия момент, когато остава сама в Париж, изчезва. Къде? — Дидри се взря продължително в Уилям Лоусън. — Или може би трябва да попитаме при кого.

Уилям изведнъж се досети какво намеква тя.

— Според теб в живота й има друг мъж!

Дидри сви рамене.

— Друг мъж, близък роднина, дете. Друга жена? Не знам. Не се осмелявам да правя предположения. Но това ми се струва най-правдоподобно, понеже поведението й говори за бурни чувства. Само помисли — еврейка настоява да остане в нацистка Германия, жена, която не говори нито френски, нито английски, напуска хотела си в Париж, изоставяйки скъпите си съпруг и деца. Освен ако не са й скъпи. Изчезва за миг.

Уилям мълчеше и си мислеше колко прекрасна е Дидри. Но трябваше да я накара да разсъждава още малко, затова каза:

— Ще се съглася с теб. Но има пропуск в теорията, че е избягала при друг човек. Как е уредила среща? Имала ли е време или възможност да осъществи някакъв план?

Тя кимна и отговори:

— Имаш право. В моята теория всъщност има много пропуски. Но ще се изненадаш колко коварни и хитри са някои жени, особено когато ги води любовта.