Барбара Тейлър Брадфорд
Следващото поколение (29) (Многото лица на любовта)

Двайсет и пета глава

Уилям Лоусън имаше някои общи черти с адмирал Вилхелм Канарис. И двамата бяха морски офицери от кариерата, служили храбро на страната си на боен кораб по време на Световната война. След това са били привлечени във военноморското разузнаване, където доказали, че притежават истински талант за шпионаж. С течение на времето спечелиха славата на блестящи шпиони.

Лоусън, също като Канарис, се преместил от военноморското разузнаване във военното, след като постъпил в М16 през 1930 година. Благороден и състрадателен, той беше човек на честта, също като адмирала. И двамата бяха безупречни джентълмени.

Сега, когато се връщаше от Даунинг стрийт 10 в Министерството на войната, Уилям Лоусън не мислеше за разговора си с министър-председателя, а за Дидри и за срещата с нея. От Невил Хендерсън, британския посланик в Берлин, знаеше, че Дидри и Канарис са разговаряли на приема в посолството миналата седмица, и беше почти сигурен, че тази е причината тя да поиска среща с него. Да докладва, както се изразяваше тя. Мисълта за Дидри го преследваше и не преставаше да се чуди какво да прави. Нищо не можеше да предприеме. Тя беше най-добрият му и най-умен таен агент и щеше да има нужда от нея, когато избухне войната. И все пак за своя най-голяма изненада с течение на времето започна да изпитва силни чувства към Дидри.

Кой да предположи, че именно той от всички мъже ще се влюби в жена, с която работи. Това беше забранено. Особено за мъж като него, който е отдаден на работата си ден и нощ и който почти не забелязваше как изглежда една жена. Беше на четирийсет и седем и отдавна се беше отказал от повторен брак. Жена му Нора беше инвалид през последните години от брака им и беше умряла преди петнайсет години. Не бяха щастливи. От друга страна, откри щастие и утеха в работата си, и все още беше така.

Въздъхна и докато крачеше, забелязваше възхитените погледи на минаващите покрай него жени. Беше висок метър и осемдесет и пет, с атлетична фигура и черна коса, която, пригладена назад, откриваше красивото му, сурово лице.

Както винаги беше облечен елегантно с тъмносин костюм, бяла риза и вратовръзка на бели и сини райета. Предпочиташе да си шие костюмите по поръчка при най-добрите шивачи в Мейфеър също като своя баща, който за щастие му беше оставил достатъчно пари, за да се глези.

Сър Роджър Лоусън притежаваше верига от общодостъпни магазини, които имаха голям успех. Майка му почина преди няколко години, а след смъртта на баща им миналата година Уилям и брат му Амброуз се оказаха доста богати.

Уилям съзнаваше, че не може да живее без работата си, както не можеше да живее, без да диша, и брат му, неврохирург, се чувстваше по същия начин. Беше хубаво да имат пари, но не промениха живота си заради тях.

Беше любопитен за сведенията, които Дидри щеше да му донесе от Канарис, но също така искаше да говори с нея за двама нови агенти, които беше открил. Надяваше се Дидри да ги въведе в работата и да наблюдава специалното им обучение.

Усмихна се, когато влезе в министерството, преценявайки каква глупост е дори само мисълта, че може да покани Дидри на вечеря. Беше последният мъж, когото би погледнала, пък и сигурно още скърбеше за Пол Драмънд. А дали наистина скърбеше? Не знаеше отговора на този въпрос. Докато се изкачваше по стълбите, поклати глава, чудейки се на себе си. И да беше най-добрият шпионин в занаята, не знаеше нищо за жените. Наистина нищо.

* * *

Не друг, а Чарлс напомни на Шарлот, че е обещала да отиде при лейди Гуендолин и да я доведе за чая.

— Как можах да забравя? — възкликна тя и веднага стана. — Тръгвам, скъпи. Ще бъде по-лесно, ако я накарам да използва инвалидния стол.

— Ще бъде по-лесно, ако вземеш Гоф с колата — усмихна й се графът.

— Предполагам, че тя ще предпочете да се поразходи — промърмори съпругата му, като го целуна по страната и излезе на терасата грациозна както винаги. — До скоро.

— Чакам те — отговори Чарлс и взе книгата, която четеше.

Слизайки по стълбите, Шарлот осъзна, че мисълта за Маргарет Джонсън така я беше обсебила, че забрави за обещанието си към лейди Гуендолин. Всъщност й се предоставяше чудесна възможност да поговори с нея насаме. Щеше някак да насочи разговора към детето, което лейди Гуендолин беше родила толкова отдавна, и да разбере на колко години би трябвало да е сега.

* * *

Шарлот пристигна в Литъл Скел, почука на вратата и влезе. В същия момент дотича госпожа Джаспър — икономката.

— О, ето ви и вас, милейди — възкликна усмихнато. — Лейди Гуендолин ви очаква.

— Добър ден, госпожо Джаспър. Как е Нейно благородие?

— Много добре, има настроение и ви очаква с нетърпение. — Госпожа Джаспър се поколеба, преди да добави малко по-тихо: — Но тази седмица имаше моменти, когато ми се стори тъжна.

Шарлот сви вежди и прошепна:

— И аз забелязах същото напоследък, но мисля, че старите хора от време на време са такива, когато си спомнят отдавна минали неща.

— Да, лейди Мобри — съгласи се госпожа Джаспър и я съпроводи до гостната.

Шарлот влезе и бодро изрече:

— Здравей, лельо Гуен!

След това отиде и седна при нея до еркерния прозорец, който гледаше към градината. С радост забеляза колко добре изглежда лейди Гуендолин. Бялата й коса беше с хубава прическа и блестеше като сребро на светлината. Лицето й беше запазило много от красотата си. Тя се усмихваше и сините й очи бяха ясни и живи както винаги.

— Толкова е мило, че дойде да ме вземеш, Шарлот, скъпа, и не си само прелестна. Днес просто си великолепна.

— Никога не съм се чувствала по-добре — отговори Шарлот и седна срещу нея. Изведнъж забеляза, че лейди Гуендолин държи в скута си някакъв бележник, но не каза нищо.

— Имаш ли новини, Шарлот?

— Да, Сесили и Майлс се върнаха в Лондон, Дидри също. Другите ще си дойдат за уикенда. В неделя всички ще се съберат за следобедния чай.

— Ще бъде като едно време. Знам, че Дидри се е върнала. Обади ми се по телефона, за да ми каже, че се е срещнала случайно със сър Антъни Пери, съпруг на моята добра приятелка Риджайна.

Лейди Гуендолин млъкна и си напомни, че не бива да казва нито дума повече за разговора си с Дидри. Погледна бележника в ръцете си, после погледна Шарлот.

— Толкова съм разстроена. Загубих ключето за този стар дневник, а така ми се иска да го прочета.

Шарлот стана и отиде при нея.

— Нека да погледна. Може би ще успея да го отключа.

Като й подаде бележника с износена кожена подвързия, лейди Гуендолин се подсмихна.

— Дафни е специалистка по разбиване на ключалки, спомняш си, нали?

Шарлот я погледна втренчено, смаяна, че помни случая отпреди години, когато Дафни, за да върне откраднатите от майка й бижута, разби сейфа й.

— Къде държиш обикновено дневника? — попита Шарлот, като го въртеше в ръце и оглеждаше заключалката, чийто ключ беше изгубен.

— В ориенталския шкаф ей там — отвърна лейди Гуендолин. — В него има още дневници и албуми със снимки, но ключът не е там. Накарах госпожа Джаспър да го потърси. — Поклати глава. — Аз никога нищо не губя и всъщност ключът е важен.

— Ще се опитам да отключа с фиба.

— Вече опитах.

— Мога просто да отрежа едната страна на ключалката. Ще стане лесно. Но след това няма да се заключва изобщо.

— Какво значение има, скъпа Шарлот. Ще прибера дневника в сейфа.

— Добре тогава. Извини ме за момент, лельо Гуен, ще отида да взема ножица от госпожа Джаспър.

След малко се върна, взе дневника, отряза закопчалката и го подаде на лейди Гуендолин.

Тя въздъхна доволно, усмихна се на Шарлот и каза:

— Благодаря, скъпа. Хубаво е да мога да чета за миналото. Когато остарееш като мен, ще живееш със спомените. Странно е, знаеш ли? Спомням си много ясно неща отпреди трийсет, четирийсет и петдесет години, а от време на време забравям какво е било вчера. — На устните й заигра усмивка, докато говореше, и после започна да прелиства дневника. — Търся записките от двайсет и девети август — обясни тя, взирайки се в страниците. След малко погледна Шарлот. — Без очила нищо не виждам. Би ли намерила страницата, а после я прочети.

Подаде стария дневник на Шарлот и продължи:

— Знаеш почти всичко за моето минало, за Марк Суон и за нашата любов. На двайсет и девети август, няколко дни след като бебето ни се роди живо и здраво… — Гласът й стана несигурен и очите й се насълзиха. — Всеки ден мисля за нея.

Шарлот държеше дневника, загледана в лейди Гуендолин. Сърцето й се свиваше заради тази толкова стара дама на деветдесет и осем години. За момент не можеше да произнесе и дума. Не можеше и да престане да мисли за жената, с която се запозна в Хароугейт.

Най-накрая попита много нежно:

— На коя дата се роди бебето, лельо Гуен?

— На двайсет и шести август. Всъщност беше невероятно, след като бях на четирийсет и осем. Ако още е жива, тази година трябва да направи петдесет.

— Пада се след около седмица — промърмори Шарлот и се замисли. Същевременно в главата й започна да се оформя и план.

* * *

На първата страница в дневника беше отбелязана годината. 1888. Шарлот прелисти до двайсет и шести август — страницата беше празна. Три дни по-късно — сряда, двайсет и девети август, имаше кратка бележка, написана с изящния почерк на лейди Гуендолин.

Шарлот въздъхна дълбоко и започна да чете:

Нашата малка дъщеря е на тази земя само от три дни. Красива е. Днес още веднъж беше в прегръдките ми. Щастлива съм, че ми разрешиха да прекарам с нея незабравими мигове. Утре нейните осиновители ще я вземат. С Марк повече няма да видим нашата сладка Маргарет. Надяваме се и се молим на бога, че ще я обичат и ще се грижат нежно за нея, че ще й дадат хубав живот. Разбрах, че трябва да обичаш много едно дете, за да се откажеш от него, ако е за добро. Ще мисля за моята Маргарет всеки ден от живота си, докато умра. Тя е в сърцето ми завинаги.

Очите на Шарлот се напълниха със сълзи, тя се опита да ги преглътне, но не успя. Извади от чантичката си носна кърпичка, попи сълзите и погледна лейди Гуендолин. Такава болка изпитваше заради леля Гуен, че се задушаваше и не можеше да говори.

С леко разтреперан глас лейди Гуендолин каза:

— Скоро след като написах тези думи, Марк дойде в болницата с фотограф от Лийдс. Пак ми дадоха Маргарет. Беше облечена с красива рокличка за кръщене. Спомняш ли си, Шарлот, преди години ти показах снимката?

— Спомням си, разбира се.

Шарлот стана и отиде до малкото старинно писалище в другия край на стаята, където намери очилата на лейди Гуендолин заедно със сутрешния вестник. Взе ги и й ги подаде заедно с дневника.

— Сега ще можеш да си го четеш, когато поискаш, лельо Гуен.

— Благодаря, Шарлот, ще го чета. Но после.

— Къде да прибера дневника?

— В сейфа в библиотеката и го заключи. Междувременно искам да ти кажа още нещо. Макар да не беше редно, написах бележка на осиновителите й и я сложих в кутията с бебешките дрешки и рокличката за кръщенето, които бях купила. Бях написала само едно изречение без подпис: „Името й е Маргарет“. Сгреших ли?

— Не, разбира се, и знам защо си го направила. Защото за теб е била Маргарет и си искала да мислиш за нея като за Маргарет. Вярвам, че те са разбрали и са запазили името.

Лицето на лейди Гуендолин светна и внезапната й усмивка отнесе тъгата.

— О, Шарлот, наистина ли? Надявам се, че си права. Така ме радва това, щастлива съм… сигурна ли си?

— Напълно — промълви Шарлот. Замисли се трескаво; нямаше търпение да отиде в Хароугейт при Маргарет Хоуъл Джонсън, надявайки се да получи отговори на някои много важни въпроси.