Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (7)

Първа глава

— Добре дошли във Венеция, мадмоазел!

Габриел подскочи уплашено и погледна объркано дружелюбното лице на кондуктора, отворил внимателно вратата на купето. През последните часове на пътуването си бе сънувала кошмар. Дори много месеци след злополуката подсъзнанието й съживяваше последните минути на Бой. Затвореше ли очи, в главата й отново отекваше скърцането на спирачките. Тракането на влака я пренесе в автомобила и тя се почувства като дух на задната седалка, който следи ужаса. Спирането на влака на гара „Санта Лучия“ стигна до нея като грозен шум от разбиването на кабриолета.

 

 

Караше прекалено бързо, но той не беше човек, който действа обмислено или бавно. Ревът на мотора бе музика в ушите му — веднъж скерцо, после рондо. Спирачните дискове скърцаха, стомана се триеше върху стомана, гума върху катран. А после автомобилът се издигна във въздуха, прекърши дървета и храсти, накрая се удари в ръба на скала и експлодира като огнено кълбо.

 

 

Ударът още ечеше в главата й, когато служителят на компанията „Симплон Ориент Експрес“ я върна в действителността.

Наложи си да се овладее. Погледът й се отмести от кондуктора към прозореца на изисканото спално купе. По перона вече цареше обичайният хаос след пристигането. Гледката беше както на всяка друга гара: безразборно тичащи хора, чанти и кошници, носени над главата в гъстата навалица. След съня, който не я бе дарил с почивка, гласът й прозвуча още по-дрезгаво от обикновено, когато се обърна към кондуктора:

— Моля да ми намерите някой да се заеме с багажа ми.

Мъжът се поклони леко.

— Вече се погрижих за всичко. Ще отнесат куфарите ви направо в лодката на хотел „Де Бен“ на Лидо. — След кратко колебание кондукторът попита съчувствено: — Добре ли сте, мадмоазел? Стори ми се, че ви чух да викате…

— Сигурно сте се заблудили. — Отпрати го с махване на треперещата си ръка. — Благодаря ви.

Едва когато вратата на купето се затвори, напрежението в крайниците й отслабна. Сигурно беше викала. Навярно не е била тихо наблюдаващ дух, както предполагаше. Габриел се отпусна на седалката и затвори очи за момент. За щастие ужасяващите картини от кошмара се върнаха в съзнанието й силно размити. Защо сега? Защо тук? Какво ставаше с нея, та спомените я бяха връхлетели точно по време на пътуването? Защо я нападаха като неумолим отблъснат любовник? Нали не отиваше на Ривиерата, а идваше на съвършено непознато място. Нищо в Италия не я свързваше с Бой, още по-малко Венеция.

В неуморните си опити да изтръгне Габриел от тъгата Мися не се спря дори пред решението да заведе приятелката си на собственото си сватбено пътешествие. В края на август Мися Едуардс и Хосе Серт си казаха „да“ на скромна, спонтанна церемония и веднага заминаха за Италия. Новобрачните успяха да убедят Габриел да ги придружи. Каква луда идея! И необикновена, и трогателна. Габриел се съгласи да тръгне само за да не разочарова Мися. Двамата бяха много мили с нея и тя не искаше да се покаже неучтива. Кой знае, може би южното слънце и венецианското изкуство наистина ще й помогнат да се освободи от миналото. Усещаше съвсем ясно как измършавялото й тяло бавно рухва под тежестта на отчаянието.

Въздъхна дълбоко и отвори очи. Посегна към чантата си, извади огледалце и провери как изглежда. Наскоро бе навършила трийсет и седем години и докато преди й казваха, че е поне десет години по-млада, сега изглеждаше най-малко четирийсетгодишна. Маслиненокафявият тен бе започнал да посивява, а черните вежди сякаш бяха изписани с въглен над зачервените и помътнели от много плач очи. Ъглите на устата й висяха като на старица. Опита да се усмихне на отражението си в огледалото, ала не се получи.

И отблизо перонът изглеждаше като всички други перони, на които беше стъпвала. Нормално. Монотонен, сив, препълнен. Не видя нищо уникално красиво и великолепно, както би трябвало да е във Венеция. Нито следа от канали и дворци, нито един окичен с бижута наследник на венециански дож, нито една изкусителна куртизанка. Дамите и господата, които слизаха от първа класа на „Симплон Ориент Експрес“, бяха главно шумни американци и англичани и още от първата секунда на юг се бореха с изпотяването. Над коловозите тежеше септемврийска горещина, пероните я поемаха и я изпращаха към стъкления покрив, смесена с вонята на тлеещи въглища и потни тела.

Финото носле на Габриел моментално се възпротиви на миризмите. Тя задържа въздуха в дробовете си, но нямаше много полза, защото беше заклещена. Пристигащи пътници, гарови служители и колички за багаж образуваха пред дребната, крехка фигура непроходим планински масив, който не й позволяваше дори да се огледа. Ако Мися и Хосе са дошли да я посрещнат, сигурно са потънали в някоя долина между многото хора. И какъв шум! Какофония от гласове, говорещи на различни езици, бръмчене на двигатели и съскаща пара, която заплашваше да й спука тъпанчетата. В сравнение с тази гара дори най-голямото оживление на гарата в Ница се усещаше като оазис на спокойствието. Габриел се отказа да търси приятелите си, струваше й огромни усилия да намери пътя към изхода в тази невъобразима бъркотия.

— Коко!

Викът й вдъхна чувството, че са я загърнали със защитна мантия.

Откри Мися в края на залата, под табела с надпис „Vaporetto“. Появата на красивата, елегантна дама й подейства като хладен бриз. Висока, скрила русата си коса под скромна широкопола шапка, облечена в лека рокля с дължина до прасеца и с кройка на мъжка риза — от модна къща „Шанел“, естествено, Мися привличаше възхитени и изненадани погледи. Пътниците навярно не си представяха, че е възможно някой да изглежда толкова свеж в тази обстановка. Габриел неволно се усмихна.

Прегърна сърдечно приятелката си.

— Хубаво е да съм отново при теб.

— Изглеждаш ужасно — отговори откровено Мися, хвана я за ръката и я поведе към изхода. — Да знаеш, че тук ще те наведем на други мисли. Венеция е най-добрият град за започване на нов живот.

Габриел нямаше време да реагира на забележката, защото стъклените врати на гарата се отвориха и гледката я заслепи. Най-сетне се появи Венеция, каквато я познаваше от фотографиите, но не смееше да се надява, че ще я види със собствените си очи.

Канал Гранде блестеше стоманеносин под светлината на следобедното слънце. Две гондоли се плъзгаха спокойно по водната повърхност и от време на време се потапяха в облаците пушек от комините на корабчетата, очакващи пътници по кейовете. От другата страна на канала се издигаха великолепни средновековни сгради в наситено тицианово червено — цвят, който носеше името на най-прочутия венециански художник. Други блестяха златножълти на фона на яркосиньото небе. Над канала се плъзгаше лек бриз, не истински вятър, но достатъчно силен, за да донесе до нея миризма на водорасли и катран, типична за всеки пристанищен град. На открито шумът на гласовете не затихна, ала не бучеше така заплашително. Хората се качваха на параходчета, подобни на товарните лодки по Сена. Габриел понечи да последва човешкия поток, но Мися я поведе в друга посока.

Хосе Серт ги очакваше под син балдахин със златни пискюли. Склонният към напълняване испанец размаха сърдечно ръце, прегърна Габриел и я целуна по двете бузи.

— Таксито ви чака, мадмоазел Коко — заяви той, сочейки една моторна лодка на кея. — Хотелското корабче ще откара багажа ви на Лидо. А ние ще се насладим на най-удобния начин за придвижване. Е, не е най-романтичният, но всичко с времето си.

Лодкарят, пременен в моряшка риза на сини и бели райета, подаде ръка на Габриел, за да й помогне при качването. Тя се поколеба. Всъщност смяташе да се погрижи лично за куфарите си, но после реши да се довери на съдбата. Или на венецианските носачи, на компанията „Симплон Ориент Експрес“, на грандхотел „Бейнс“ и на приятеля си Хосе. Без да се обърне, се прехвърли през парапета и седна на пейката по посока на движението.

„Добре дошла във Венеция, Коко Шанел — помисли си Габриел. — Добре дошла в един нов живот.“