Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (6)

Пета глава

През следващите седмици Мися настояваше Коко да й разказва подробно за всеки напредък, който обонянието на приятелката й постигаше. Двете редовно се срещаха в отделението за парфюми на „Галери Лафайет“^[1], където имаше най-голям избор. Това беше подходящата рамка за все по-професионално звучащите описания на Коко. Независимо от думите на приятелката си, Мися обичаше тежкия облак от най-различни аромати, увиснал над изложената стока, както и блещукащите под осветлението флакони. Коко тъкмо обясняваше, че известният „Jicky“, от десетилетия най-продаваният парфюм на братя Герлен, е съставен от пачули и ванилия. Наведе се над плота с искрящи флакони и зададе въпрос, който доста стресна Мися:

— Как да изразим еротика чрез аромат?

— С мускус — отвърна спонтанно тя. — Сексуалността винаги мирише на мускус.

— Няма да отварям бордей. Ще правя парфюм.

Мися вдигна вежди. Едва наскоро Коко й бе обяснила, че парфюмът винаги е послание на носителката си. Възможно ли е с намека си за търсене на чувствена формула приятелката й да дава да се разбере, че в живота й има нов мъж? Нищо не би зарадвало повече сърцето на Мися. За съжаление се затрудняваше да си представи как Коко би започнала нова връзка, без тя да забележи. Как изобщо ще се запознае с подходящ човек? Обикновено се ограничаваше да ходи на работа и да изучава парфюми. Парижкото общество я виждаше на вечеря, на театрална премиера или на бал само когато присъствието й беше от жизнено значение за модната къща „Шанел“. Странеше дори от най-близките си приятели, единствено с Мися поддържаше редовна връзка. От смъртта на Бой бяха минали три месеца, но Коко продължаваше да се затваря пред света, който съществуваше и без него.

— Е, значи не е мускус — отвърна вяло Мися, посегна автоматично, без да избира, към шишенце за проба и го отвори. Усети сладкото ухание на рози, жасмин и праскови.

— Модерната жена трябва да признава сексуалността си. Модерността е израз на моята мода, затова трябва да личи и в парфюма ми. — Коко преглътна. — Искам чувствената ми връзка с Бой да стане един от носещите елементи на бъдещия парфюм. Затова еротиката е много важна за мен.

Мися въздъхна. Явно Коко нямаше нов любовник. За минута се позабавлява с мисълта, че приятелката й се е поддала на чара на Франсоа Коти. Съвсем малко жени успяваха да се опазят от него. Очевидно Коко беше една от тях. Или твърдата й решимост да издигне паметник на мъртвия беше уплашила Коти. Както и всеки друг мъж.

Мися се възхищаваше на приятелката си за тази безусловна любов. Самата тя обичаше Хосе Серт толкова силно, че загърбваше личното си щастие. Мъжът, с когото живееше, заслужаваше подобно отдаване, бе убедена в това. Но дали то важеше и за Артър Кейпъл? Тя, естествено, нямаше право да мисли лоши неща за един мъртвец, но наскоро публикуваното в „Таймс“ завещание предизвика противоречиви предположения не само у клюкарките: главни наследнички на имуществото му на стойност седемстотин хиляди фунта станаха, естествено, съпругата и малката му дъщеря. Бе отделил пари и за сестрите си, но сумите, предвидени за Габриел Шанел и за някоя си принцеса Ивон Джована Санфеличе, овдовяла Ивон Виджиано, породиха всеобщо учудване: и двете получаваха по четирийсет хиляди фунта. Оттогава парижкото общество се питаше дали Бой не е водил повече от двойствен живот. Да не говорим за междувременно станалата известна втора бременност на съпругата му. Наистина ли Бой е смятал да напусне жена си, както твърдеше Коко? Или е бил безнадеждно заплетен в многото си връзки? Кой знае, може би не е загинал в трагична злополука…

Мисълта за възможно самоубийство беше, естествено, още по-голям грях от злобните приказки. Мися се ужаси от собственото си безразсъдство. За да мисли за нещо друго и да забрави объркания любовен живот на Артър Кейпъл, тя прочете какво пише върху златножълтия етикет на флакона, който бе помирисала. „Mitsouko“. Новият аромат на Герлен. Запуши шишенцето, без да го помирише повторно. Опита да намери разумен отговор на монолога на Коко.

— Преди много време прочетох как преди първата си среща с Марк Аврелий Клеопатра се парфюмирала със сандалово дърво и наредила да горят в покоите й канела, мирта и тамян. Навярно ти търсиш тъкмо тези вещества.

— Мадам Помпадур също е разчитала на действието на афродизиак. Само че е предпочитала такива, дето се ядат — усмихна се най-сетне Коко.

Междувременно силните аромати натежаха на Мися не по-малко от нерадостните й мисли. Време беше да излязат на чист въздух.

— Апропо, какво ще кажеш да хапнем някъде? Гладна съм и се надявам да намерим наблизо пресни стриди. Последните за сезона.

Хвана приятелката си под ръка, сякаш се налагаше да я изведе със сила от отделението за парфюми.

Ала Коко нямаше нищо против доброто похапване.

— Като си намерим маса, ще ти разкажа за новата си къща.

Мися, вече поела към изхода, спря изненадана.

— Решила си да се преместиш?

— Намерих си вила в Гарш, съвсем близо до сегашната ми къща — обясни небрежно Коко. — Така най-добре ще вложа парите, които ми завеща Бой.

Мися се поколеба дали да се зарадва на плановете на Коко, или да се разсърди, че приятелката й не я е посветила в тях по-рано. В първия момент надви обидата.

— Защо пазиш новата си къща в тайна?

— Няма никаква тайна. В момента ти разказвам за къщата и те моля да ми помогнеш при обзавеждането. Хайде, Мися, да вървим в „Кафе дьо ла Пе“^[2]. Там сигурно все още има стриди. Тъкмо ще се разберем кога ще видиш новия ми дом.

„Гледа напред — помисли си Мися. — Най-после.“

Излезе от магазина в приповдигнато настроение, без да подозира какви са истинските мотиви на Коко да купи нова къща.

* * *

— Ти си… Какво?

Тонът на Мися издаваше неверие и възмущение. Думите отекнаха в голите стени на немебелирания салон.

Габриел не очакваше толкова бурна реакция. Защо Мися се възмущаваше, че е купила къщата на Бой? Заедно със завещанието „Таймс“ публикува и списък на всичките му недвижими имоти. Тя го прочете и се натъкна на вилата недалеч от „Ла Миланез“. Отначало се смути, защото не знаеше нищо за тази придобивка, но много скоро възложи на агент по недвижими имоти да проучи как стоят нещата. Така разбра, че мосю Кейпъл едва наскоро е станал собственик на „Бел Респиро“. Купил е прекрасната триетажна вила с проста, но много стилна архитектура за нея — Габриел беше твърдо убедена в това. За кого другиго, ако не за нея? Навярно е възнамерявал да й я поднесе като коледен подарък. Явно не е успял да впише името й в документите за собственост, затова тя реши да купи вилата. Цената възлизаше на четирийсет хиляди фунта, а вдовицата на Бой узна името на купувача, представляван от адвокат, едва от подписа върху договора за покупко-продажба. Габриел избра тази предпазна мярка, защото очакваше ревнивата Даяна да откаже продажбата.

— „Ла Миланез“ не ми принадлежи. Живея там под наем — обясни спокойно тя, макар липсата на въодушевление у Мися да я гневеше. Трябваше обаче да признае, че бе очаквала възражения от приятелката си. Точно затова не бе споделила плановете си веднага, а я доведе в новата вила и я постави пред свършен факт. Габриел предполагаше, че Мися и Хосе Серт, а и другите й приятели, щяха да я посъветват да не предприема тази покупка. Затова прибави упорито: — Покупката на този имот е добро вложение на завещаните ми от Бой пари.

— Защо не купи къща на Лазурния бряг? — изсъска Мися.

— Инвестицията е добра — настоя Габриел.

— Крайно време е да престанеш да живееш в миналото и да се освободиш от спомените. Спри да се криеш в тъмното. Казвам го в най-буквалния смисъл на думата. Ти трябва да живееш, Коко!

Габриел не очакваше бурното възражение на Мися да я улучи болезнено в сърцето. Не, никога вече няма да живее добре, все едно какви усилия полага приятелката й. Къщата, избрана и купена от Бой, криеше част от вкуса и представите му за бъдещето. Пребиваването й тук й връщаше поне малко от усещането за уют, изпитано единствено в прегръдките му. Нямаше да позволи в последното му притежание да живее друг човек — това би било предателство. Ала не каза нито дума. Страхуваше се да не допусне грешка и Мися да си отиде завинаги. Освен това не възнамеряваше да отстъпи.

Приятелката й се оказа още по-упорита от нея. Остана на място, от устните й не излезе нито звук. След време Габриел се опита да постигне примирение.

— Имам идеи за обзавеждането. Искам стените да са в светли тонове, а мебелите — от тъмно дърво. Какво ще кажеш?

Мися вдигна рамене с привидно равнодушие, ала в очите й блесна интерес.

— Черно и бяло… Да. Ефектът ще е добър.

— Смятам да боядисам цялата къща в бяло — продължи оживено Габриел. — А кепенците на прозорците с черен лак.

— Черни кепенци? — Едва угаснало, неверието в погледа на Мися пламна отново. — Моля те, не прави такива неща! Това е скъсване с традицията.

„И вечен знак за моя траур“, помисли си Габриел и заяви:

— Откога ме е грижа за традицията и нормите?

Мися изкриви уста в усмивка.

— Съседите ще те намразят.

В очите на Габриел блесна упорство.

— Знам.

— Аз обаче те обичам — завърши приятелката й — и ще ти подаря най-прекрасното, най-изисканото обзавеждане, виждано досега.

Протегна ръце и двете се прегърнаха. Смехът им отекна в голите стени на къщата.