Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (5)

Четвърта глава

Дали един парфюм щеше да запълни все по-нарастващата празнина в нея, както газът запълва вакуума? Габриел си задаваше този въпрос почти ежедневно. Особено когато Мися идваше при нея, за да превърнат в реалност идеята за „Eau de Chanel“ възможно най-скоро — а Мися я посещаваше почти всеки следобед, било в ателието, било в дома й, без да се плаши от дългия път.

Всъщност Габриел не беше сигурна дали спонтанното решение да осъществи идеята на Бой е правилно. Според нея нещата се развиваха много бързо. Въпреки това следваше заредената с енергия Мися като в транс. През тези дни живееше живот на марионетка. Съдбата дърпаше конците… а може би и Мися.

Габриел не изпитваше потребност да намери отговор на въпроса защо всяка сутрин става и отива на работа в ателието, а вечер си ляга. Функционираше като машина, без да открива смисъл в действията си. По същия начин четеше книгите по ботаника и химия, донесени от Мися, макар да не разбираше нито дума от съдържанието им. Прочете стари и нови статии за Франсоа Коти — Мися ги бе изнамерила незнайно откъде и даже ги беше подредила в папки. Правеше всичко, което се иска от нея. Автоматично. Със съзнание за дълг. Задоволяващо. Както някога малкото сираче се бе подчинявало на монахините в манастира „Обазин“.

Най-сетне застана пред портите на фабриката в парижкото предградие „Сюрен“, където работеше Франсоа Коти, и си зададе въпроса защо го прави — но пак не можа да каже какво в действителност я е тласнало да дойде тук. Вдигна поглед към релефа — магичен в млечната светлина на късното зимно утро — и си помисли, че в крайна сметка всичко, което прави, е свързано по някакъв начин с Бой. С нищо и с никого другиго. Дори със самата нея.

Скулптурата на стената я възхити. Две жени, коленичили с благоговение пред съд за дестилиране. Прекрасна, тайнствена, привличаща скулптура. „Дали изобразява богини, създали нов аромат? — запита се тя. — Или фигурите са земни същества, коленичили пред божествен парфюм?“ Това беше логото на фирмата, творба на Рене Лалик. Изображението бе отпечатано и върху хартията за писма, на която шефът с енергичен почерк бе потвърдил срещата им. „Вероятно е искал да изрази, че произвежданите зад тези стени парфюми са божествени“ — помисли си Габриел. Огледа повторно скулптурата за магичен знак — едно, две, три, четири, пет. Напразно.

Тропот я върна в действителността. Група млади жени минаха покрай нея, без да й обърнат внимание. Бързаха. По това време повечето работнички идваха във фабриката. Габриел се бе осведомила и знаеше, че за Коти работят почти девет хиляди служители и работници: в лаборатории, работилници, стъкларска фабрика и няколко цеха за опаковане. Назначаваше и мъже, и жени. За около десет години бе създал център на ароматите, с времето беше присъединил и други фирми към своята и в момента индустриалният терен на брега на Сена носеше името „Perfume City“. Бой, естествено, имаше право: това наистина беше най-доброто място за производството на „Eau de Chanel“.

Габриел тръгна с потока работници. Следваше ги, без да се замисля. Беше облечена много по-елегантно, естествено, но като цяло типът й съответстваше на работещите за Коти. Жените, които държаха да са в крак с модата, не се плашеха от новостите: носеха пола до прасеца, а косата бе късо подстригана. Други се бяха постарали да прикрият женските си закръглености със специални сутиени. Тъкмо такава беше модата, създавана от Габриел в ролята й на Коко Шанел. След Голямата война тя бе допринесла за израстването на ново поколение от самоуверени, еманципирани жени, принадлежащи към всички слоеве на обществото. Хубаво беше да се увери в това. Гледката ускори ритъма на сърцето й, гордостта й се пробуди и тъгата в душата й се разсея — поне за момента. Почувства се уверена и това я стопли повече от палтото й с кожена подплата.

Дирекцията на парфюмерийната империя се намираше в края на фабричния терен, във вила с многозначителното име „La Source“ — „Изворът“. Двуетажна постройка в провансалски стил с червени керемиди и парапети от ковано желязо на стълбището и балконите. За човек, на когото се носеше славата, че колекционира дворци от епохата на Ренесанса и рококото, както други събират пощенски марки, сградата изглеждаше изненадващо скромна и Габриел бе обзета от приятно чувство. Открай време презираше показния разкош. Кой знае, може би ще се разбира с Франсоа Коти по-добре, отколкото беше предполагала в началото.

Учудващо, но вътре не миришеше на парфюми, пудри и червила, каквито Коти произвеждаше и продаваше по целия свят. По-точно казано, в отличаващото се със скромна елегантност фоайе не миришеше на нищо, което да окрили сетивата, а само на влажна зима и мокри дрехи — през помещението минаваха много хора, запътили се към работните си места. Габриел изпита неочаквано разочарование, ала се утеши с мисълта, че парчетата плат, мострите и иглите, разхвърляни из ателието й, също не дават точна представа какви модели проектира, крои и шие тя.

Наложи се да почака, преди да я въведат в Светая светих. Кабинетът на шефа беше изработен от дърво, бароковите мебели бяха допълнени със сигурно много ценни картини, непознати за Габриел. В центъра, до писалището, стоеше шкаф, пълен с кутийки и флакони от уникално красив кристал, но и с най-обикновени аптекарски шишенца. Шкафът бе поставен така, че винаги да е добре осветен. Габриел знаеше, че стъклото се доставя от Рене Лалик — името му беше известно от десетилетия, а бижутата, изработени за актрисата Сара Бернар, го бяха превърнали в истинска знаменитост.

— Извинете, че се наложи да чакате — посрещна я Франсоа Коти и поднесе ръката й към устните си.

Габриел вече го беше срещала на обществени места и тайно го наричаше „Наполеон“. Прозвището се отнасяше не само до безграничната му власт. В действителност Коти произхождаше от Корсика, даже се говореше, че семейството му имало родствени връзки с фамилията Бонапарт. Подобно на великия император, Коти беше дребен на ръст, смяташе се за неотразим пред жените и, естествено, обичаше разкоша. Носеха се слухове за навика му неизменно да носи в джоба на панталона си шепа диаманти, за да си играе с тях, сякаш са топчета.

— Няма да преувелича, ако кажа, че при нас в момента нещата вървят ту нагоре, ту надолу — продължи Коти. Задържа ръката й малко по-дълго, отколкото изискваше приличието. — Доставчикът на стъклария не е в състояние да изпълнява поръчките. Знам, трудно е да произвеждаш по сто хиляди флакона, колкото са ни нужни всеки ден, но нямам намерение да намаля производството на тоалетни води само защото Лалик не се съобразява с потребностите на моите клиентки.

Произнесе цифрата небрежно, но целенасочено, за да покаже на посетителката, че управлява световна империя.

„Иска да впечатлява“, спомни си Габриел и го дари с усмивка, изпълнена с разбиране.

— Аз, разбира се, оценявам готовността ви да ме приемете въпреки заетостта си.

— Смятам да започна сам да проектирам и да произвеждам всички стъклени изделия. Така ще улесня процеса. Преди минути продиктувах на секретарката си известие до всички мои клиенти със съответната информация. Ще го изпратя утре. Вие първа узнавате за плановете ми, мадмоазел Шанел.

— Това ме ласкае.

Лицето му грейна.

— Седнете, моля.

Габриел се настани в едно от креслата и си отбеляза наум нещо много важно. Необходимо е да помисли и за красив флакон, не само за парфюма. Ще потърси добра стъкларска фабрика. Трудностите на Рене Лалик при съвместната работа с Франсоа Коти не я интересуваха. Нямаше никакво намерение да пусне „Eau de Chanel“ на пазара в големи количества. С Бой бяха обсъдили да създадат парфюм като специален коледен подарък за най-добрите й клиентки — и така щеше да си остане. Това означаваше да произведат не повече от сто флакона.

Коти й предложи кафе и тя прие с благодарност. Последва обичайното бъбрене по незначителни теми: Коти изрази съжаление за смъртта на писателя Пол Адам, Габриел се оплака от твърде мекото и влажно време. После обаче мина на въпроса и обясни защо е дошла. Парфюмеристът кимна самоуверено. Вече имаше известна информация от съпругата си, която пък беше говорила с Мися, но остави Габриел да се доизкаже и я увери галантно:

— За мен е чест да произведа аромат за вас, мадмоазел Шанел. Съвместната ни работа ще се окаже плодотворна, убеден съм.

— Затова съм тук.

— Моят девиз гласи: „Предложете на всяка жена най-добрия продукт, представете й го в съвършения флакон, продайте го на разумна цена и ще създадете пазар, какъвто светът не е виждал“.

— Аз не търся голям пазар. Искам подарък за клиентките ми.

Коти отклони това ограничение с небрежен жест.

— Това не е проблем. Оставете всичко на мен. Аз…

— Разбира се, мосю — прекъсна го тя с най-очарователния си тон. — Държа обаче да отбележа, че желая още от самото начало да участвам в процеса на създаването на парфюма.

Коти се поколеба.

— Какво точно имате предвид? Не сте химичка, нито…

— Не съм, разбира се — прекъсна го отново тя. — Ще оставя занаятчийската работа на специалистите, това е естествено. — Направи кратка пауза, дари го с мила усмивка и продължи: — Настоявам обаче да следя всяка стъпка от производството и да знам съвсем точно каква е формулата на парфюма и как ще го произведете. За мен това е много важно. Сърцето ми го иска.

— При нас винаги е така, мадмоазел Шанел, уверявам ви. Ако не работим със сърцата си, в парфюмите няма да има магия. Възхищението идва отвътре… — Той се потупа по гърдите. — … а не оттук. — Почука по слепоочието си. — За да изпълните желанието си, е необходима една много важна предпоставка. Как стои въпросът с обонянието ви?

Габриел неволно се пипна по носа.

— Какво искате да кажете?

— Ще ви покажа.

Коти стана, отиде до шкафа с шишенцата и извади един флакон и три аптекарски шишета. Стисна ги в голямата си шепа, върна се при Габриел и нареди донесеното върху масата до чашите с кафе. Отвори флакона и подаде на Габриел кристалната запушалка.

— Какво помирисвате?

Габриел подуши запушалката. Отговорът беше лесен. Веднага позна несравнимия аромат.

— Това е „Chypre“.

— Да, моят парфюм. Най-успешната тоалетна вода в света. Очаквах да познаете „Chypre“. Кажете ми обаче какви аромати помирисвате.

— Жасмин… — промърмори тя и смръщи чело.

Вече не беше сигурна дали казва каквото знае, или наистина усеща тежката, сладостна миризма на жасмин. Опита да се съсредоточи върху обонянието си, но не беше в състояние да различи другите съставки.

— Напомня ми малко за аромата на пудра… — рече и след кратко мълчание добави: — Нещо ми намирисва на разходка в гората…

— Не е лошо — похвали я Коти. — Добра сте, мадмоазел Шанел. Струва си да образовам малко обонянието ви. Главната нотка наистина е жасмин, към него прибавих пачули, ветивер, сандалово дърво, бергамот и дъбов мъх. Този „bouillon de mousses“ е тайната на всеки модерен парфюм. Парфюмеристът разполага със стотици хиляди възможности. Ако е творец, съумява да състави правилната формула. За да влезете в процеса на творчество, трябва да научите много неща.

Нима Коти очакваше от нея да премине курс на обучение по химия, за да се включи в производството на „Eau de Chanel“?

— Чувала съм, че обучението на парфюмеристите е много трудно — призна тя и си помисли: „Нищо не е чак толкова трудно, че поне да не опиташ“.

Бой винаги се възхищаваше на смелостта й да изпробва неща, пред които другите жени капитулират. Някога, за да се хареса на Етиен Балсан и гостите му, тя се бе научила да язди само за няколко дни. Скоро препускаше на конете му, сякаш се бе родила на седлото. Нищо, че всъщност не обичаше коне.

Коти прекъсна спомените й — взе запушалката от ръката й и затвори флакона. Извади корковата тапа от едно кафяво аптекарско шишенце.

— Какво е това?

Нямаше как да сбърка пронизващия, пикантно сладък аромат.

— Сандалово дърво! — извика тържествуващо тя.

— Точен отговор. — Коти й подаде друго шишенце. — А сега опитайте и с това.

Габриел очакваше да получи трудна задача, но изобщо не бе помислила… Мили боже, какво й стана изведнъж? Не помириса нищо. Почувства се като при тежка настинка. Усети слабо ухание на портокал, но можеше и да си въобразява. Да не би той да се опитваше да я заблуди? Да не би да й бе предложил неутрално вещество без мирис? Объркана, тя поклати глава.

— Нямам представа.

— Не, разбира се.

Габриел не знаеше да се смее ли, или да се ядоса. Коти я бе извел върху гладък лед. Явно му харесваше да си играе на изобретателен изпитвач. Колко глупаво от негова страна.

В следващия миг той продължи спокойно:

— Най-много след три проби на аромат носът се затваря. При силни парфюми се случва и по-рано. Това, впрочем, е бергамот.

Пресегна се през масата, взе антична порцеланова кутийка, украсена със златни орнаменти, и отвъртя капачето. Габриел предполагаше, че ще извади пура, и остана много изненадана от аромата, който повя насреща й.

— Моля, мадмоазел Коко, помиришете внимателно тези прекрасни зърна кафе. Кафето неутрализира обонянието.

„Явно имам да уча още много“ — мина й през ума, докато изпълняваше подканата. Въздействието беше изненадващо. Веднага усети носа си свободен и готов да възприеме нови аромати. „Ще се упражнявам вкъщи — реши тя. — Точно както сама възседнах коня и просто потеглих, така ще овладея и изкуството на ароматите.“ Докато се учеше да язди, не подозираше колко скоро ще срещне голямата си любов в образа на играч на поло. Сега желаеше да обучи обонянието си, за да съхрани тази любов във вечността. Чувствен, свеж, неотменим — такъв трябваше да стане „Eau de Chanel“. Габриел се усмихна доволно. С въведението си Коти й бе помогнал да види бъдещето.

Парфюмеристът продължи да я изпитва. Караше я да мирише нови и нови аромати, назоваваше есенции, за чието съществуване дори не бе подозирала, въпреки че беше прочела много, за да се подготви. Той използваше не само често употребявани понятия като нотки за главата или сърцето, а правеше разлика между акорди и семейства от аромати. Както винаги, когато искаше да научи нещо, Габриел слушаше мълчаливо, поглъщаше информацията. Разбра, че най-голямото предизвикателство пред химиците е свързването на тоалетната вода с човешката кожа. Повечето вещества твърде бързо се разпръсквали във въздуха. Затова много парфюмеристи експериментирали с изкуствени вещества, които да „носят“ естествените субстанции.

— Тази тенденция няма да се наложи — заяви Коти. — Производството е твърде скъпо за големия пазар.

По-късно я разведе из фабриката. На път към големите халета й обясни, че най-ценните видове рози и жасмин растат в Южна Франция, затова бил построил фабрика за сортиране в Грас.

— Всеки ден стотина жени се занимават с отделянето на най-добрите цветове за дестилация. Тук преработката продължава.

Минаха през няколко помещения, където цареше почти болнична чистота. Габриел наистина се почувства като в болница и това се дължеше не само на белите престилки, задължителна униформа за всички работнички. През отворена врата видя зала с дълги маси. Стотици жени изваждаха флакони от кошници, оглеждаха ги внимателно и ги прехвърляха в други кошници.

— Контролът е единственият възможен път към съвършенството — обясни Коти, забелязал погледа й.

Влязоха в помещение, пълно с опаковки. Мъже в същите стерилни работни престилки подготвяха парфюмите за изпращане на търговците. Габриел видя впечатляващо количество пакети.

— А тук е лабораторията. — Коти отвори следващата врата. — Моля да гледате на това помещение като на бъдещото си работно място, мадмоазел.

Намигна й и я пропусна да влезе.

Внезапно Габриел се озова сред огромен облак от аромати. Дотук никъде не беше помирисала парфюм, но сега миризмите я връхлетяха отвсякъде. Във въздуха на лабораторията сякаш се бяха съчетали всички ароматни вещества, съхранявани в запушени фиоли, аптекарски шишенца и епруветки. Смесването им се осъществяваше върху светли, чисти работни маси. Зад слепоочията й запулсира болка. Гледаше мъжете и асистентките им в бели престилки и се питаше как парфюмеристите и химиците оцеляват в тази атмосфера и как успяват да различат отделните съставки на една тоалетна вода.

Сякаш отгатнал мислите й, Коти заговори:

— Един добре обучен нос съумява да се съсредоточи върху определен аромат. Но това невинаги е най-важното. Често сърдечните нотки се композират само чрез химичната формула, така че в този момент обонянието играе подчинена роля. Ала щом започнете обучението си при мен, ще научите всички тези детайли.

Габриел притисна корена на носа си с пръсти и кимна примирено.