Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (43)

Първа глава

Коледната ваканция мина чудесно. Габриел прекара празниците с приятелите си в Кан, но в началото на януари замина, защото на булевард „Кроазет“ се настаниха министър-председателите на Франция, Великобритания, Белгия и Италия, делегациите на страните и външният министър на Германския райх с малка свита. Тя не желаеше да има нищо общо с политиката. Не бе чувала за исканията за репарации, поставени от Съюзниците към Германия, нито за глада в така наречената Руска съветска република. Упорито изключваше световното положение от живота си.

Политическото развитие бе разрушило връзката й с Дмитрий Романов, който неотменно, но безрезултатно отстояваше претенциите си към трона. Не искаше да й напомнят за случилото се и дори Мария избягваше да споменава името на брат си, докато работеше в ателие „Шанел“ — а това се случваше всеки ден. Имаха да обсъждат много други въпроси, Габриел работеше усърдно. Тя прие успешното представяне на „Шанел №5“ като истинска сензация, по-голяма от невероятните проекти на великата княгиня.

Противно на съвета на Мися Габриел остана вярна на първоначалната си идея и поднесе парфюма като коледен подарък на най-добрите си клиентки. Ала не прояви чак такава щедрост, каквато планираше, а задържа повечето от произведените сто флакона от първата серия за по-късна продажба в своя бутик. Избяга на Ривиерата, за да не чуе първите коментари. Боеше се от прояви на враждебност, но и много държеше да се отдалечи от Париж. Водеше се от убеждението, че в нейно отсъствие първите дами, опитали парфюма, ще го коментират с приятелките си. По този начин новото творение на модна къща „Шанел“ скоро щеше да стане познато на цял Париж.

Покани най-близките си приятели и Ернест Бо на вечеря в ресторанта на хотел „Карлтън“. Преди най-важните личности от политическата сцена на Европа да окупират Кан, в града се бе събрал каймакът на висшето общество. Масите в заведението бяха заети, персоналът непрекъснато внасяше столове, за да има места за всички хора, попаднали тук малко или повече случайно. Жени от всички възрасти в елегантни вечерни рокли влизаха, обикаляха масите в търсене на придружителите си или отиваха до тоалетната стая. Именно тези хора щяха да купуват парфюма й.

Габриел извади от чантичката си пулверизатор и пръсна силна струя към минаващите гости. За момент ароматът увисна над мястото й като сребърна камбанка, после бавно се разнесе към съседните маси. Надяваше се постъпката й да остане незабелязана, но зорките очи на Мися виждаха всичко.

— За бога! — провикна се приятелката й толкова високо, че няколко души се обърнаха към масата им. — Не може просто да разпръскваш този скъпоценен парфюм!

Ернест Бо, на когото Габриел бе оказала честта да седне до нея като домакин на вечерята, се смути, но демонстративно сведе глава към чашата с шампанско.

— Не се притеснявай, внимавам капчиците да не падат в чашите — пошепна му с усмивка Габриел.

Веднага щом келнерите отнесоха чиниите от предястието, тя направи каквото си беше намислила. Отлично съзнаваше, че „Шанел №5“ не е подходяща подправка за лангусти.

Парфюмеристът кимна.

— Добрата миризма не е равна на добрия вкус. Позволявате ли въпреки това да ви попитам какво правите, мадмоазел?

Габриел вдигна флакона и натисна помпичката. Парфюмът попадна право върху голия гръб на млада дама във вечерна рокля, която тъкмо минаваше покрай масата им под ръка с господин в смокинг. Дамата се стъписа, обърна се бързо, смръщи носле. После продължи, шепнейки нещо на придружителя си.

— Внимавай да не те изхвърлят — предупреди я Мися.

— Но какво правите? — повтори учудено парфюмеристът.

— Следвам уроците на Франсоа Коти — обясни развеселена Габриел.

Следващият обект беше възрастна дама, която зае място на съседната маса сред голяма компания, вероятно хора от едно семейство. В залата беше шумно, само приятелите на Габриел мълчаха смаяни. Пет двойки очи следяха действията й учудени, развеселени, но без да разбират.

Габриел се приведе над масата, за да я чуват всички, ала тихото й обяснение бе предназначено само за приятелите й:

— Не съм забравила какво ми разказа Франсоа Коти за началото на кариерата си. Опитал се да убеди директора на „Принтемпс“ да включи в асортимента си тоалетната вода „La rose Jacqueminot“. Отначало не постигнал успех, после обаче хвърлил шишенце на пода на помещението. Стъклото се счупило, ароматът се разпространил навсякъде, клиентките спрели и започнали да питат какъв е този парфюм. Поискали да си го купят и скоро станал много популярен.

— Пръсни още веднъж и ще постигнеш същия резултат — подкани я Хосе Серт. — Не се обръщай, Коко. Всички дами душат и те зяпат.

— Зяпат я, защото тази вечер нашата Коко за пореден път изглежда зашеметяващо — обади се Жан Кокто от другия край на масата. — Роклята е сензация, особено с тези перли.

Габриел автоматично попипа огърлицата.

— Заради перлите е — отвърна скромно тя. — Знаете ли, мисля за собствена линия модни бижута. Ще копирам тези нанизи.

— Руските емигрантки и всички доларови принцеси ще се бият за имитацията на Романовите перли — кимна въодушевено Мися.

— Как ви хрумват всички тези чудесни идеи? — полюбопитства Ернест Бо.

— И как намираш време да претвориш чудесните си идеи на практика? — Жан Кокто умело изигра ролята на съкрушен. — Коко, скъпа, позволяваш ли да ти напомня, че обеща да изработиш костюмите за моята „Антигона“? Кога ще го направиш, за бога, след като имаш толкова друга работа?

— Излишно е да се притесняваш — увери го Хосе Серт. — В момента се опасявам, че по-скоро Пикасо ще има проблеми с декорите.

— Не го казвай. Премиерата е определена за края на годината.

— Ако Олга продължава да го притиска, творчеството му сериозно ще пострада. Принудила го е да прекара празниците с нея и детето на село, да изпълнява ролята на щастлив баща на семейство. Пикасо — представяте ли си!

Серт разпери ръце.

Кокто кимна.

— Чух, че буквално го заключва вкъщи.

— Не мога да си го представя как го допуска — подхвърли Габриел.

— Шшт! — спря ги възбудено Мися. — Внучката на възрастната дама на съседната маса — или каквато и да е, искам да кажа, младата жена тъкмо става и май ще дойде при нас. — Тя гледаше покрай Габриел, но се стараеше да пази дискретност. — Или ще се оплаче, че си замъглила ума на скъпата й мамичка с невероятно еротичен аромат, или ще поиска да разбере какъв е този парфюм.

Кокто огледа компанията предизвикателно.

— Какво ще направи момичето? Да се обзаложим ли?

— Най-добре замълчете всички! — изсъска Серт. — Няма да казваме, че става дума за „Шанел №5“. Непознатото е силно привлекателно.

Седмината на масата — Габриел, Ернест Бо и Ивон Жиродон, Мися и Хосе Серт, Жан Кокто и едва осемнайсетгодишният му приятел Раймон Радиге — едновременно поеха дъх и напрегнато зачакаха младата дама да се приближи. Изглежда Серт се бе излъгал, защото тя се запъти към изхода. Всички въздъхнаха разочаровани. В следващия миг обаче непознатата спря и се обърна. Оказа се красиво момиче с късо подстригана кестенява коса, облечено в бледосиня копринена рокля. На шията й искреше огромен аквамарин.

— Моля за извинение, че ви заговарям. Тъкмо се питаме… — тя посочи леко към съседната маса — … какъв е този аромат. Тук мирише толкова прекрасно. Искам да кажа, при вас мирише най-хубаво.

Усмихна се смутено.

Кокто скритом заплаши компанията с пръст.

— Аромат ли? — попита Серт със сериозно изражение. — Не усещам нищо.

— Аз обаче го усетих — намеси се Габриел, намигна на приятелите си и продължи възможно най-небрежно: — За съжаление нямам никаква представа какъв е този парфюм.

Непознатата остана видимо разочарована.

— Жалко. — Вдигна рамене. — Моля да ме извините, че ви обезпокоих. — И изчезна към тоалетната за дами.

Кокто се обади пръв:

— Не ми харесва как се зазяпа след младата дама — укори той приятеля си и се обърна шеговито към другите: — Раймон е лошо момче. Мисля си, че обича жените.

Неприличният коментар свали напрежението. Всички се засмяха.

* * *

В крайна сметка Мися се погрижи всички да разберат какъв е парфюмът. Габриел изхаби цял флакон и вече беше сигурна, че новият аромат е най-важната тема за разговор в дамската тоалетна, където богати дами си пудреха носа пред огледалото. Приятелката й, естествено, за пореден път отрече, че се е разбъбрила и е издала строго пазената тайна. Щетите от недискретността й обаче бяха несравнимо по-малки, отколкото след изпращането на телеграмата до Стравински преди десет месеца.

Слухът за новия парфюм се разпространи бързо и завръщащите се от коледна ваканция парижанки се стичаха в магазина на улица „Камбон“, за да си го купят. Там се срещаха с клиентките, чиито приятелки бяха получили коледен подарък от модна къща „Шанел“ — много държаха и те да се сдобият със специалния аромат, получен безплатно от другите.

Габриел седеше на най-горното стъпало на стълбата към първия етаж на ателието. Беше любимото й място — по традиция оттук, незабелязана, наблюдаваше случващото се на партера. Поради извивката на стълбището и издадената стена тя виждаше всичко, което се разиграваше долу, но самата тя оставаше невидима. При всяко модно ревю сядаше на това място с пепелник, кутия цигари и кибрит, наблюдаваше манекените и следеше как се променя настроението на зрителите — в нейно отсъствие те се чувстваха по-уверени и не пестяха възхищението или критиките си. И сега зае любимото си място, за да види как се приема „Шанел №5“.

Бе дала указания на продавачките да се преструват. Не искаше скъпоценните бели кутийки с черен надпис да преминават без усилия в ръцете на клиентките. Живееше във време, когато всеки държеше да е изключителен. Разходите за издръжка на живота постоянно се увеличаваха. Богатите клиенти не се интересуваха от цената, тя вече не беше знак за лукс. Единствено важно беше стоката да е много специална. А любопитството повишава интереса — по тази точка беше напълно съгласна с Хосе Серт.

— Мадмоазел все още не е решила дали ще предложи „Шанел №5“ за продажба — прозвуча звънкият глас на красивата кавказка графиня, отскоро назначена на работа в модната къща.

— О, не, невъзможно! — почти изплака клиентката. — Няма да преживея дори един ден повече без този парфюм, флакончето изчезна от банята ми. Сигурна съм, че го е взела графиня Ладуре — вчера следобед ми беше на гости.

— Наистина ли смятате, че мадмоазел трябва да произведе още известно количество от парфюма? — попита продавачката. Явно си беше научила добре урока.

— Но разбира се! Вече ви казах, нуждая се от този аромат, на всяка цена!

— Ще видя какво може да се направи. Моля ви за минутка търпение, мадам. Ще се върна много скоро.

Габриел бе престанала да брои колко пъти младата жена изкачи стъпалата. След като се скриеше от погледите на клиентките, тя й отправяше доволна усмивка и се връщаше с радостната вест, че е получила разрешение да продаде още едно-единствено флаконче от парфюма. До затварянето на магазина оставаше още доста време, а ръководителите на филиалите й в Дьовил и Биариц вече се бяха обадили да съобщят за силно търсене. Нищо, че край морето сезонът още не бе настъпил.

„Победен ход“ — каза си Габриел и си запали поредната цигара. Опита се да издуха дима на колелца, но не й се удаде.

По-добре да престане с игричките и да се хваща на работа. Крайно време беше да изпрати телеграма на Ернест Бо. Налагаше се спешно да се увеличи производството, да се изработят още флакони. Беше време да се занимае и с новата си колекция. Моделите в славянски стил щяха да поставят нови естетически акценти — и благодарение на Мария. В ателието сигурно вече усещаха липсата й. Ако довечера не падне смъртно уморена в леглото след напрегнатия ден, ще се заеме с проектите за първата серия модни бижута. Вероятно Жан Кокто ще реагира невъздържано, ако разбере, че е отложила работата върху костюмите за пиесата му, но премиерата беше насрочена едва за следващия сезон.

Въпреки всички задачи и предстоящи предизвикателства тя спокойно изпуши цигарата си докрай. Проследи как поредната клиентка излезе щастлива с покупката си и изчака да влезе следващата дама, решена да се сдобие с новия парфюм. С дамата в магазина нахлу поток леден въздух, ала въодушевлението й стопли сърцето на Габриел. Тя угаси угарката в препълнения пепелник и се изправи. Настъпил бе моментът да увеличи производството на „Шанел №5“.

„Бой — помисли си Габриел — направихме го.“