Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (41)

Двадесет и първа глава

— Откъде имаш тези перли? — попита Мися вместо поздрав.

След повече от два месеца двете приятелки най-сетне се срещнаха отново. Габриел, естествено, очакваше Мися да я прегърне, но тя не го направи, само сложи ръце върху раменете й и даже я отдалечи от себе си. От разстояние разгледа перлената огърлица, която Габриел носеше към скромна, права черна рокля.

— Фантастични са!

Габриел плъзна пръсти по нанизите.

— Да. Наистина.

— Откъде ги имаш? Такова нещо не може да се купи даже при „Картие“.

— Навярно не. — Габриел се усмихна и понижи глас: — Подари ми ги Дмитрий. Моля те обаче да не разтръбяваш навсякъде.

Едва произнесла тази молба, тя се ядоса. Навярно Мися щеше да изтълкува думите й като подкана. Все пак се надяваше приятелката й да прояви дискретност. По изключение.

Мися отвори широко очи.

— Само не ми казвай, че това са известните Романови перли!

Габриел не отговори. Приятелката й я разбра без думи.

— Мили боже, Коко, не може просто да се разхождаш из ателието си с тези перли, все едно носиш стъклено герданче! — произнесе задъхана тя.

— Къде другаде да ги нося?

За разлика от друг път двете се срещнаха в бутика — в последно време Габриел прекарваше дните си в ателието или в частните си помещения на първия етаж. Отрано се научи, че за бизнеса е по-добре тя да не се показва много-много пред клиентките, а да предостави на продавачките да обслужват дамите. Никой не се пазареше за цената на една рокля със служителките, но в присъствието на мадмоазел Шанел положението се променяше. Не спираше да се учудва до какви трикове прибягват най-богатите хора, как просят и умоляват и дори избягват да си платят сметката. Днес не бе заета с клиенти, а разглеждаше украсата на магазина и се питаше къде да сложи белите кутийки с черен надпис „Шанел №5“.

Понеже Мися не реагира, Габриел продължи:

— Чувала съм, че старите перли си губят блясъка, ако не са в чест контакт с женската кожа. Тази огърлица е много специална за мен и няма да я оставя да си лежи в кутията.

— Кой ти каза за перлите? — почти изпъшка Мися.

— Мария Павловна — отговори просто Габриел.

— Е, да, естествено е тя да знае.

Дори страхопочитанието й към перлите на Романови не възпря Мися от хапливия коментар.

Предния ден сестрата на Дмитрий се бе появила в ателието, за да покаже на Габриел блузата, междувременно завършена напълно. Габриел остана силно учудена: великата княгиня работеше по-добре и от професионална бродирачка. Изкуството й беше впечатляващо и тя веднага я помоли за нови проекти. Разговорът им се въртеше около модата, но Мария, естествено, забеляза перлите — в крайна сметка ставаше дума за накитите на баба й. Габриел очакваше протест и за момент се почувства неловко, защото се опасяваше Мария да не предяви претенциите си, ала рускинята само отбеляза:

— Дмитрий е постъпил правилно, като ви е подарил перлите. Всичко друго би било още една загуба.

Габриел не разбра какво има предвид приятелката й, но не попита.

В опит да настрои Мися по-примирително тя смени темата.

— Преди малко ми доставиха първите мостри на парфюма…

Маневрата за отклоняване на вниманието постигна успех.

— Искам да ги видя веднага! — възкликна възхитена Мися и повтори настойчиво: — Веднага!

— Тогава ела с мен горе. И без това смятах да пия чаша шампанско, а в компания е много по-приятно.

Върху писалището на Габриел стоеше отворено сандъче. Бялата копринена хартия наоколо приличаше на сняг върху фонтан. Тя бе побързала да разопакова изпратените мостри: извади бели кутийки с черен надпис, в които имаше скромни флакони с бял етикет и същия прав надпис, пълни с кехлибарена течност. Пет мостри от „Шанел №5“ бяха наредени върху писалището. Тя вдигна един флакон и го подаде на Мися.

— За теб. Още не е Коледа, но искам ти първа да носиш парфюма ми.

— Коледа е, Коко.

Мися засия. Отпусна се в едно кресло с парфюма в ръка. С възторг завъртя кутийката, после я отвори и внимателно извади флакона, за да огледа и него.

Габриел се облегна на писалището и продължи да наблюдава приятелката си. Беше удоволствие да гледа как Мися оценява подаръка й. Тя не бе взела участие в процеса на създаването на парфюма, но оценката й беше много важна и вероятно щеше да я осветли относно реакциите на клиентките й. С нарастваща нервност се заигра с нанизите перли, дълги почти до талията й.

— Тези шлифовани ъгли са чудесно хрумване — изкоментира Мися, заета със стъкления флакон, и вдигна поглед към Габриел. — Много е ефектно. Без никакви финтифлюшки. Гениално! Как ти хрумна? Ако си спомням добре, аптекарското шишенце от несесера на Бой беше по-различно.

— Случи се една вечер в „Риц“ — спомни си Габриел. — Бях сама, занимавах се с проектите. От време на време поглеждах през прозореца и ми направи впечатление, че площад „Вандом“ има форма на осмоъгълник. Това ме наведе на идеята да променя формата на оригинала.

Мися отвори флакона и капна малко парфюм върху китката си, там, където бие пулсът.

— Вече познавам аромата, но не мога да му се наситя, признавам.

— На първо време имаш достатъчно — кимна с усмивка Габриел и си запали цигара.

Въодушевлението на Мися не само я успокои, но й достави голяма лична радост. Това беше нейният триумф. Знаеше, че Мися ще направи реклама на парфюма й сред изисканото общество.

— Жалко е да произведеш такъв парфюм само като коледен подарък за клиентките си, Коко.

Думите на Мися прозвучаха като протест.

— Боя се, че производството му се оказа твърде скъпо, за да го продавам. Вероятно в момента „Шанел №5“ е най-скъпият парфюм в света.

— Но и най-добрият. — Мися затвори флакона и го прибра в опаковката. — Опитай, Коко. Според мен цената няма да играе решаваща роля. Ще се намерят купувачи. Помисли само за тълпите американки, които посещават Европа и пилеят доларите си с лека ръка. Аз в никакъв случай не бих отстъпила продажбата на скъпи парфюми на онзи англичанин. Казва се Едуард Молиньо, доколкото си спомням.

— Познавам го. Опитва се да копира моите модели, но това не ме притеснява. — Габриел спокойно изтърси пепелта в кристална купичка. — И парфюм ли е решил да лансира?

— Нарекъл го е „Numéro cinq“ — номер пет — съобщи Мися с многозначителен тон. — Вероятно е случайност, а не вследствие на професионален шпионаж. Доколкото знам, ателието на Молиньо се намира на улица „Роаял“ №5.

— Правилно. Не би било зле да му предложа облог: кой парфюм ще постигне по-голям успех. Добра шега, не мислиш ли?

— Но това може да стане само ако пуснеш парфюма си на пазара!

— Хм…

Габриел се замисли. Не й се искаше да отхвърли с лека ръка разсъжденията на Мися. От друга страна обаче, тя нямаше ни най-малка представа как се търгува с парфюм, например, как да го предложи на големите магазини. Многократно се беше срещала с Теофил Бадер, собственика на „Галери Лафайет“, но не би посмяла просто да отиде при него и да му предложи да приеме скъп нов парфюм в своя асортимент. Дори да го направеше, не знаеше какви условия да постави, как да преговаря. Бой щеше да знае как да постъпи, но сега беше сама, разчиташе само на себе си.

— Честно казано, Мися, твоята настойчивост ми идва малко в повече.

— Говори с Франсоа Коти. Той знае как се правят тези неща.

— И той веднага ще поиска да произвежда „Шанел №5“! Не, не става. Трябва да намеря друг начин, поне за началото. Ще помисля.

Мися направи гримаса. Вдигна кутийката като трофей.

— Това е пропиляно усилие в истинския смисъл на думата. Не можеш просто да подаряваш такъв парфюм.

— Казах ти, че ще помисля!

— Тогава побързай. — След кратка пауза Мися продължи разгорещено: — Предстоят много промени. Налага се да помислиш за много неща, Коко, и на първо място за безсмислената покупка на „Бел Респиро“. Крайно време е да се отървеш от вилата. Аз бях против още от самото начало и намирам, че е дошъл моментът да продадеш имота. Уговорих ти час да разгледаш вилата на граф Дьо Пиле-Вил на улица „Фобур Сен Оноре“ №29. Той е много заинтересован да даде под наем голямото жилище на партера.

— Днес наистина ме натоварваш, Мися.

— Градината се простира чак до зелените площи на авеню „Габриел“ — настоя приятелката й.

Габриел затаи дъх. По времето, когато живееше щастливо в една от изисканите къщи на авеню „Габриел“, още не познаваше Мися. Помнеше обаче, че й е разказвала за прекрасните часове с Бой. Дали ако отиде да живее в този квартал, ще се почувства по-близо до него, отколкото във вилата в Гарш? Дали споменът за голямата й любов се е запазил по-жив в изискания 8-и квартал на Париж?

Изведнъж се върна към нощта, когато Етиен Балсан пристигна в „Ла Миланез“ с ужасната вест. Не бе забравила нито минута. Помнеше и следващите месеци, когато потъна в мъката си и не понасяше къщата, където бяха живели заедно. Да, днес животът й беше друг, но чувствата й не се бяха променили. Прозрението застана пред нея ясно и отчетливо като името й върху парфюма в ръката на Мися.

Потънала в мисли, Габриел опипваше перлите на шията си. Споменът за Бой беше най-важното в живота й. Ще ида да видя жилището, реши тя. Сама. Без Мися и без Дмитрий.