Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (40)

Двадесета глава

Бялата вила с необичайното име „Ама Тикия“ се намираше в залива на Аркашон, само на стотина метра от просторния пясъчен плаж Муйо. При отлив пред почиващите се разкриваше чудна гледка към морето. Под дневната светлина то блестеше като втечнено злато, а привечер във вълните се отразяваше кървавочервен залез. По време на прилив високите вълни се удряха в градинския зид и често го надхвърляха. Покрай брега минаваха малки лодки. Срещу няколко сантима рибарите возеха пътници, пожелали да влязат навътре в морето.

Всяка сутрин Габриел и Дмитрий отиваха с лодка до любимото си място край пясъчните плитчини и се връщаха едва към обед. През това време двамата служители на Габриел и верният ординарец на княза се занимаваха с домакинството и приготвяха обяд. След дълъг следобеден сън двамата пиеха коктейли в сянката на терасата. Габриел четеше, проучваше пиесата на Кокто, рисуваше. Редовно излизаха на разходка с кучетата й. Разделяха се само когато Дмитрий пожелаеше да играе голф. Вечер почти не излизаха. Само понякога отиваха на ресторант в Муйо или с колата до казиното в Аркашон. Въпреки че и двамата обичаха да играят, не го правеха често. И никога не срещаха приятели или познати.

Габриел се учудваше колко бързо минава времето. Когато нае къщата, прояви предпазливост и не каза колко време възнамеряват да останат. Не си представяше как отново ще избяга за седмици от ежедневието на Париж. Знаеше колко ще й липсват ателието и приятелите. Да, копнееше за дълги разговори с Дмитрий, но съжителството в малка къща щеше да подложи връзката им на тежко изпитание. Дали щеше да им доскучае? А може би щяха да си омръзнат един на друг? Страхът й изчезна бързо като слънчевата светлина след краткия залез на юга. Всеки бе достатъчен за другия, а това беше повече, отколкото Габриел беше очаквала или се бе надявала. Дните минаваха и накрая тя плати наема за два месеца. Никога не беше отсъствала толкова дълго.

На рождения й ден почивката наближаваше края си. Не само календарът, времето също напомняше за идването на есента. На 19 август горещата вълна отлетя. Последва относително хладна нощ, небето стана ясно, почти прозрачно в светлата, ярка синева. Оставаха им само две седмици. Последния ден на август трябваше да се върне в Париж, подобно на всички ученици и държавни служители.

При мисълта за товара на ежедневието, съчетан с радостното очакване от представянето на парфюма й, Габриел се усмихна. Въпреки това сбогуването се оказа трудно. Огледа скромната, боядисана в бяло спалня и се замисли за всичко онова, което й предстоеше да свърши в Париж. Съвсем сериозно, а не с половин сърце, както досега, се налагаше да потърси купувач на „Бел Респиро“ и да си хареса апартамент в града. Там щеше да си устрои убежище като тази стая — светло и проветриво.

Мися й намери жилище близо до нейното на улица „Фобур Сен Оноре“ — отдаваха го под наем, ала Габриел не пожела да го разгледа преди заминаването за морето. Не искаше да прибързва. Или може би все пак? След като Стравински се изнесоха, тя не възнамеряваше да запази къщата в Гарш. Никога не я беше чувствала като свой дом, а без децата и музиката бе твърде тихо. Ако Бой беше останал жив и двамата можеха да живеят там заедно, сигурно щеше да е друго. При сегашното положение обаче тази къща представляваше само малка част от голямата мозайка на живота й. „Странно — каза си тя — защо мисля за всичко това точно днес, на рождения ми ден. По-точно, на трийсет и осмия ми рожден ден. Не кова планове за бъдещето — добави с усмивка — само преценявам настоящето. Такава преценка навярно е по-подходяща за това утро, отколкото за всеки друг ден.“

Лежеше гола под тънката завивка и се протягаше. Усещаше лека болка в слепоочията. Вероятно заради шампанското: бяха пили доста, и то след полунощ. Дмитрий занесе бутилки и чаши на плажа. Седнаха в пясъка, за да отпразнуват поредната година от живота й. Само двамата. Вълните се разбиваха о брега, въжетата на платноходките, вързани близо до брега, скърцаха, луната светеше от небето, по пясъка пълзяха раци. Никакви бенгалски огън и музика, никакви приятели. Само двама души, които имаха да си кажат повече, отколкото можеха да си представят. Беше прекрасно… но прекалиха с алкохола.

Соленият въздух на Атлантика и тръпчивият аромат на пиниите отвън влизаха в стаята и издуваха завесите. Габриел долови миризма на кафе. Мари приготвяше закуската.

Мисълта за гореща мока я събуди. Отметна завивката и се надигна. Преметна крака през ръба на леглото и духовете на нощта забарабаниха по челото й с такава сила, че тя падна обратно върху възглавниците.

Някой почука на вратата и шумът се пренесе в главата й.

— Влез!

Гласът й прозвуча без обичайната твърдост, по-скоро наподобяваше скимтене на ранено животинче. Побърза да се завие до брадичката.

Вратата се отвори с трясък. Габриел видя първо количка за чай с ленена покривка, богато наредена с порцелан и сребро за двама. Иззад огромен букет червени рози във ваза се подаде Дмитрий. Бе дошъл лично да й поднесе закуската в леглото. Царевичът в ролята на келнер. Само по себе си беше необикновено, но още по-учудващ се оказа изборът му на облекло: носеше бял халат, отдолу май нямаше нищо. Банските му чехли шляпаха смешно по пода, докато се приближаваше с тържествена физиономия.

Габриел се смая, ала не успя да потисне кискането си.

— Какво правиш?

— Поздравявам те за рождения ден, скъпа.

Дмитрий избута доста несръчно количката до леглото. Наведе се и се опита да сглоби масичката.

— Защо прислугата се справя толкова добре, а хората от нашата черга не успяват? — запита се недоволно.

В крайна сметка нагласи масичката и се изправи. Отиде при нея, наведе се и я целуна.

— Честит рожден ден — каза й на руски. — Желая ти щастие, Коко, много успехи и много любов през следващата година от живота ти!

Тя го прегърна с любов.

— Фактът, че ми донесе закуската в леглото, е перла в короната на това много специално утро. Не си представям по-добро начало на рождения ми ден.

— Пьотр и Жозеф са ми сърдити — усмихна се Дмитрий. — Сериозно се обидиха, задето реших да се правя на твой келнер. Само Мари прояви разбиране. Чух как пошепна на Жозеф нещо за романтика.

Габриел се засмя с него и усети как главоболието вече не я мъчи толкова силно.

Дмитрий приближи два стола към масичката и вдигна капака на каната. В стаята се разнесе аромат на кафе. Князът напълни внимателно чашите. Обслужването не беше от силните му страни.

— Идвай, Коко, иначе кафето ще изстине — подкани я той, без да я погледне, защото тъкмо се занимаваше със сребърния капак върху чинията, предназначена за нея. Изглеждаше невероятно комично само по халат…

— Благодаря, Ваше Императорско Височество — отговори тържествено тя и стана, този път по-бавно отпреди.

Дръпна чаршафа и го уви около тялото си като тога. Приближи се и огледа кошничката с кроасани, съдчето за масло и бурканчетата с мармалад. Нежно плъзна пръсти по разцъфналите рози. Не само за да уважи усилията на Дмитрий, каза:

— Прекрасно си се подготвил.

Сърцето й преливаше от радост.

Понечи да седне на стола насреща му, но той я спря.

— Не. Не там. Твоето място е тук.

Отстъпи настрана, за да й освободи стола. Тя го погледна учудена.

Дмитрий не седна, а остана прав до нея. Изглеждаше изпълнен с очакване.

С нарастващо учудване Габриел отпи първо глътка кафе. Усещаше погледа на Дмитрий и се питаше какво чака той. Вероятно трябваше да провери какво е скрито под сребърния капак. Точно така, там имаше нещо. Може би Мари бе приготвила за празника английска закуска с бъркани яйца и бекон? Руснаците също обичаха да закусват с пикантни храни, непоносими за френския стомах по това време на деня. Мазното ядене не беше особено подходящо за нейния махмурлук. Дори само мисълта за пържени яйца й причини гадене, а очакването на миризмата го засили. Реши да отложи малко момента на кулинарната изненада и пийна още глътка кафе.

— Няма ли да седнеш, Дмитрий? — попита любезно тя с чаша в ръка.

— Не бързам.

Очевидно чакаше тя да погледне какво се крие под капака. Габриел не проумяваше защо пържените яйца, сланината и надениците или блините и пирожките са толкова важни за него, но реши да не го измъчва повече. Щом той желае тя да яде такива неща, поне ще опита да му достави удоволствие.

Остави чашата и внимателно повдигна сребърния капак от чинията.

Замалко да го изпусне.

Порцелановата чиния бе покрита с бяла копринена салфетка, върху коприната бяха пръснати розови листенца, а върху тях лежеше безкрайно дълга перлена огърлица. От няколко наниза.

Габриел не успя да разбере какво точно представлява огърлицата, но й беше все едно. Приличаше на малка планина от розово блещукащи перли. Искряха във всички пастелни тонове в зависимост от лъчите на светлината. Всъщност бяха кремавобели. Не беше нужно да е специалист по бижутата, за да разбере, че пред себе си има истинска скъпоценност, поне що се отнася до големината и лъскавината на перлите. Гледката я зашемети.

— Честит рожден ден, Коко — повтори тихо Дмитрий.

Габриел докосна подаръка колебливо. Тайно в себе си се боеше перлите да не се разпаднат на миден прах. Ала ги усети толкова истински, че се задъха.

Всъщност не обичаше особено истинските скъпоценности. Смяташе огърлиците, пръстените и обиците само за декорация, която по никакъв начин не повишава стойността на жената. Предпочиташе модни накити от изкуствени материали. На млади години обаче и тя се бе поддала на магията на искрящите диаманти.

 

 

Бой не й правеше подаръци. Или поне не така, както постъпваха приятелите на Етиен с метресите си. Те удостояваха любовниците си с така наречените утринни дарове. Дамите получаваха скъпоценности, а после с гордост ги показваха пред другите. Щраусови пера, кожени яки, бижута… Бой явно не харесваше жени, накичени като коледни елхи.

Габриел се колебаеше как да реагира. Предпочиташе простотата в облеклото, не харесваше натруфеността. Въпреки това дълбоко в нея се обаждаше малко дяволче, което й шепнеше, че пропуска нещо. Толкова по-силно заби сърцето й, когато един ден, около година след началото на любовта им, Бой й каза:

— Аз никога не ти правя подаръци, нали?

— Прав си — отвърна тя, разкъсвана между радостно очакване и безпомощност.

На следващата сутрин той сложи върху възглавницата й червена кожена кутия. Тя отвори подаръка и остана заслепена от блясъка на накита, положен върху червено кадифе.

— Колко е хубаво — пошепна развълнувана.

— Това е диадема — обясни с усмивка Бой. — Твоя е.

Никога не беше виждала диадема. Не знаеше дори за какво служи. Нямаше понятие как се носи. Може би на шията?

По-късно научи от позната, че диадемата е своеобразна коронка и се слага на висока фризура. Нейната коса обаче беше къса. Къде да постави диадемата? За какъв случай е подходяща? Постара се да се сприятели с новото бижу. Тайно се упражняваше пред огледалото и накрая намери точното място върху главата си — там диадемата нито падаше на челото, нито се плъзгаше назад. Облече си вечерна рокля.

— Нима смяташ да излезеш? — изненада се Бой. — Защо? Вкъщи ни е толкова хубаво.

Габриел скри диадемата в кутията и изпълни желанието на любимия си за уединение. Подаръкът не се повтори. Тя беше щастлива с Бой. Със или без скъпи бижута.

 

 

Семплата елегантност на перлите я омагьоса. Те нямаха нищо общо с блещукащите модни дрънкулки, с които светските дами се опитваха да повишат стойността си. В тези перли беше заложена магия. Изглеждаха, сякаш все още са жива съставна част от мида. Всяка от тях беше уникат. Излъчваха всичко, което една жена може да си пожелае от своите скъпоценности.

— Огърлицата на баба ми.

— Моля?

Гласът на Дмитрий я изтръгна от мислите й. Габриел вдигна поглед. Бе чула всяка дума, но не разбра нищо.

— Това са перлите на Романови, Коко. Принадлежаха на царица Мария Александровна, майката на баща ми.

Дмитрий се поколеба. Несигурно пристъпи от крак на крак. Мълчанието й явно го объркваше. Очевидно беше очаквал тя да обезумее от радост при такъв неочакван подарък.

Габриел не помръдна.

За мъж с толкова ограничени финансови възможности дори покупката на свежи червени рози означаваше необичайно голям разход. Габриел осъзнаваше този факт. Ако изобщо беше очаквала да получи подарък, букетът щеше да е напълно достатъчен. Всъщност тя не очакваше нищо от него. Хармоничните часове, които прекарваха заедно, бяха много по-ценни от всеки подарък. Щастието не се купува, беше я научил Бой. Дмитрий я обогатяваше със своята близост, с нежността и приятелството си — това бяха най-прекрасните подаръци в една връзка.

— Аз… аз… не мога да ги приема — заекна тя.

Той се стъписа.

— Не ги ли харесваш?

— О, мили боже! Харесвам ги, естествено!

Като си помислеше, перлите съответстваха точно на нейния стил. В този смисъл Дмитрий бе направил отличен избор. Това не беше просто подарък. Той бе преценил много внимателно какво ще й подхожда. Въпреки това няма да приеме.

Ако продадеше нанизите от перли, князът щеше да получи много висока цена. Тя го знаеше, но знаеше също, че материалната стойност на накита не е най-важното за него. Перлите на баба му представляваха скъпоценно наследство с висока символна стойност. И не само за него, а за всички монархисти в изгнание. Те означаваха повече, отколкото й бе отредено да носи. Съзнаваше го съвсем ясно.

— Не мога да ги приема — повтори тя, без да го погледне.

Представяше си как по лицето му се изписва ужас и не искаше да види разочарованието му. А той не биваше да разбере колко дълбоко трогната е тя. Прекрасно беше да й сервира такава скъпоценност в чинията за закуска, но рискуваше той да изтълкува погрешно възторга й. Защото:

— Това са бисерите на руската корона, нали?

— О, това ли било? — въздъхна облекчено Дмитрий, но в смеха му се прокрадна и гняв. — Не се тревожи. Болшевиките ни откраднаха толкова много, тези перли вече не означават нищо. Освен това според мен те са частна собственост на царицата. Тя ги обичаше и сигурно щеше да се обърне в гроба, ако украсят деколтето на някоя метреса на комунистически комисар или на мошеник лихвар. Баба ми беше невероятна жена и… — След кратка пауза Дмитрий добави нежно: — Затова реших нейните перли да принадлежат на също толкова невероятна жена.

Докато тя се бореше да запази самообладание, той посегна към огърлицата. Внимателно нагласи нанизите на шията й и помилва чувствителното място на ключицата. Докосването и лекият натиск на накита я разтрепериха.

Странно, но перлите върху кожата й не се усещаха студени, а веднага приеха топлината на тялото й. Да носи такава огърлица — какво невероятно прекрасно усещане за съвършенство!

— В Ермитажа — това е част от Зимния дворец, превърната в музей още по времето на прадядо ми — виси портрет на царица Мария Александровна. На портрета тя е с тази огърлица. Бих искал да мога да ти покажа картината.

Габриел безмълвно вдигна ръка и хвана пръстите му. Поднесе ги към устните си, целуна ги един по един. Жестът казваше повече от всяка дума.

— Пазя портрета на баба в сърцето си — промълви той, помогна на Коко да стане и я прегърна. — Няма да забравя и как изглеждаш ти тази сутрин.

Перлите загубиха значението си. Устните им се сляха в дълга, страстна целувка.