Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mademoiselle Coco und der Duft der Liebe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Regi(2021)
Корекция и форматиране
NMereva(2021)

Издание:

Автор: Мишел Марли

Заглавие: Мадмоазел Коко и ароматът на любовта

Преводач: Ваня Пенева

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: немски

Издание: първо

Издател: ИК „ЕМАС“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: немска

Излязла от печат: 05.03.2019

Редактор: Цвета Германова

ISBN: 978-954-357-395-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15194

История

  1. —Добавяне

Трета глава

Мари Софи Годебская, разведена Натансон, разведена Едуардс, беше на 47 години, но си оставаше непроменено красива жена, зашеметяващо елегантна. Музикалното възпитание в дома на баба й край Брюксел и преместването на младото момиче в Париж, при бащата поляк, както и ранният контакт с най-значителните творци от така наречената „Бел епок“, бяха оформили вкуса на дамата. Усетът й към красотата, съчетан с висока интелигентност, бяха превърнали Мися (така я наричаха) в изключително явление. Чрез богатството на втория си съпруг и връзката си с известния испански художник Хосе Серт тя се бе издигнала от муза до кралица на парижкото общество и бе станала известен меценат. Но не това, а дружелюбието и стремежът към свобода я бяха направили най-близката приятелка на Габриел Коко Шанел само две години след първата им среща.

През този мрачен зимен следобед тя бе поръчала на шофьора си да я закара в Сен Кукуфа. Отиваше не толкова да изкаже съболезнования, колкото да изпълни спасителна мисия. Бе чула какво ли не за душевното състояние на тъгуващата и се уплаши. Коко, естествено, се нуждаеше от време, за да си устрои живота без Бой. Това обаче не означаваше да се превърне в сянка на самата себе си.

Явно състоянието й бе много тревожно, щом Жозеф беше повикал Мися на помощ. Ако Коко организираше черни литургии или призоваваше духове, Мися нямаше да се развълнува толкова, ала Жозеф намекна, че мадмоазел започва да губи разсъдъка си. Колко ли е бил отчаян, за да се изрази така… Единствен Етиен Балсан знаеше за състоянието на Коко. След завръщането й от Лазурния бряг никой не я беше виждал, през коледната ваканция модният й салон бе останал затворен.

Тласкана от тревогите си, Мися пожела лично да се убеди какво е положението в „Ла Миланез“. Докато автомобилът се изкачваше по входната алея, тя се помоли да не идва твърде късно. За каквото и да е. Най-важното беше да опази Коко от самата нея.

Жозеф й отвори вратата.

— Добре, че дойдохте, мадам — промълви облекчено той. Произнесените с мъка думи се чуха съвсем ясно въпреки засилващия се лай и виене зад него.

Жозеф кимна извинително на Мися и повиши тон, за да усмири кучетата:

Couche! A place! Чиба! На място!

Двете овчарки веднага утихнаха и се върнаха към постелките си в задната част на вилата. Двата малки териера, подарък от Бой на стопанката, продължиха да джафкат и се спуснаха към влизащата посетителка.

— Как е мадмоазел Шанел? — попита Мися, свела поглед към кученцата.

Жозеф й помогна да съблече коженото палто.

— Мадмоазел ми изглежда напълно обезумяла. При завръщането си от Южна Франция нареди да боядисаме стените на спалнята й в черно. Само си представете, мадам! Черно. Катраненочерно! — Прислужникът поклати глава. — Живееше в стаята си като в гробница. Заключи се и отказваше да приеме храна. Беше ужасно.

— Живееше? — Използваното от Жозеф минало време накара Мися да забрави дори притесненията за копринените чорапи, подложени на нападения от лапите на териерите. — Какво се случи с мадмоазел?

— Преди малко слезе и ми нареди да повикам бояджия. Трябвало да боядиса спалнята й в розово-червено. Нямало да влиза там, докато не е напълно готова. Питам се обаче дали яркорозовото е по-добър избор при душевното състояние на мадмоазел…

— Къде е тя? — прекъсна размишленията му Мися.

— В салона, мадам. — Жозеф се наведе и вдигна двата дребни, ритащи териера. — Моля да ме последвате.

Мися хвърли бегъл поглед към финия си крак, подал се изпод дългата до глезените пола. Малка дупка в копринения чорап с дълга бримка. Неприятно произшествие, но маловажно, естествено, предвид тъгата и болката зад вратата на салона, която Жозеф внимателно бе отворил.

Само след секунди Мися се почувства като в хладилна изба. Въпреки че в камината пламтеше току-що накладен огън — Жозеф и съпругата му Мария се грижеха всеотдайно за Коко, атмосферата в салона я разтрепери.

Коко седеше — не, беше се свила — в едно кресло и се взираше пред себе си. Не виждаше. Не живееше. При влизането на Мися ресниците й трепнаха, но не вдигна поглед. Очите й изглеждаха мътни. Лицето й беше бяло като копринената пижама, която носеше въпреки късния час. Открай време си беше слаба, но сега се стори на Мися направо мършава. Изтъняла. Навярно не бе хапвала нищо от дни.

— О, скъпа, неутешима съм. — Мися се наведе, опря буза в бузата на Коко и целуна въздуха. — Ужасно съжалявам — прибави тя, изправи се и потърси място за сядане. Накрая избра дивана. Постави крака си в скъсания чорап така, че да не се вижда дупката.

Коко явно не проявяваше интерес към външни неща.

— Благодаря, че дойде — отвърна глухо тя. — Какво да ти поднесе Жозеф? Кафе? Или чаша вино?

На близката масичка стоеше недокосната чаша чай, отдавна изстинал.

— Ако ти не вземеш нищо, и аз няма да взема.

Коко кимна безмълвно.

— Трудно е за теб. Естествено. Но, скъпа… — Мися потърси думи. — Трябва да дойдеш на себе си. Всички сме много загрижени за теб.

Не уточни кой е включен в множественото число. Коко кимна отново и този път заговори:

— Тази сутрин отслужиха заупокойна служба за него в църквата на площад „Виктор Юго“. — Пак се загледа право пред себе си, изобщо не погледна Мися. Някъде в далечината на мислите си навярно виждаше Бой. — Етиен казва, че ще го погребат на Монмартр…

— Знам — отвърна тихо Мися.

Малко преди да потегли към Сен Кукуфа, бе чула от своя приятелка, че вдовицата на Бой не е присъствала на заупокойната служба. Навярно Даяна е очаквала да дойде съперницата й, но тя също не беше взела участие в паметното тържество.

Сякаш прочела мислите й, Коко продължи:

— Не пожелах да отида, защото щяха да ми отредят място някъде много назад сред скърбящите. Няма да й дам повод да тържествува над любовта ни… Грешка ли направих, Мися?

Най-после тя вдигна поглед към приятелката си. Сърцето на Мися се сви. Погледът на Коко изразяваше толкова болка и отчаяние!

— Със сигурност не — отвърна тя и се премести, за да помилва нежно ръката на приятелката си. — Ти винаги си правила, каквото считаш за нужно в съответния момент, и накрая обикновено се е оказвало правилно. И този път ще е така. Твоята интуиция е сред най-силните ти страни. Възхищавам ти се за нея.

— Най-важното за мен беше Бой. С него бяхме едно цяло. Разбирахме се без думи.

— Знам — повтори Мися.

Двете приятелки бяха срещнали любовта на живота си горе-долу по едно и също време. Когато Коко и Бой се влюбиха, Мися още не ги познаваше, но преди десет-единайсет години тя се влюби в Хосе Серт. За нея той беше онова, което беше Бой за Коко, и представата внезапно да изгуби любимия си завинаги беше толкова страшна, че Мися не само разбираше напълно мъката на Коко, но и страдаше с нея.

Измери с поглед приятелката си: с всеки момент Коко ставаше сякаш по-мъничка. Беше физически упадък, ала не изглеждаше да полудява. Каквото и да я бе тласнало да промени така драстично цвета на стените в спалнята, тя не губеше разсъдъка си. Състоянието й обаче беше застрашително. „Колко жени са умрели от разбито сърце?“ — запита се Мися. През Голямата война сигурно не е имало толкова мъртви жени, колкото паднали войници. Във всеки случай не се знаеше нищо. „Наш дълг е да оцелеем — мина й през главата. — Само чрез нашата любов мъртвите ще останат живи в спомена.“

— Бой беше невероятен — подхвана тя — в това няма съмнение. Той би искал ти да продължиш оттам, където спряхте заедно. Заради него.

Коко избухна отчаяно:

— Но как да живея сама? Без него съм нищо!

— Ти все още си всичко, което Бой обичаше.

Коко я погледна учудено. Явно не бе осъзнала, че по някакъв начин Бой може да продължи да живее в нея, чрез нея.

Зарадвана, че е пробила скованата фасада, макар и само за миг, Мися побърза да продължи:

— Наскоро се нанесе в къщата на улица „Камбон“ №31. Пет етажа Шанел. Още не е обзаведена. Бой ми разказа, че с новия адрес за първи път си записана в търговския и обществения регистър като Couturier[1], не като шивачка. Толкова се гордееше с теб. Няма да се откажеш само защото мъката те парализира…

Млъкна за малко, стисна ръката на Коко и продължи:

— Случи ти се нещо ужасно, в това няма съмнение, но не смяташ ли за твой дълг да осъществиш общите ви планове? Трябва да го направиш сама, да. Да, трябва, нужно е. Гледай напред, Коко!

Направи пауза, чакайки съгласието на приятелката си, но Коко мълчеше, гледаше я безизразно. След малко Мися отново заговори настойчиво:

— Скъпа, аз няма да те оставя сама по твоя път. Винаги, когато се нуждаеш от мен, ще бъда до теб. Обещавам ти.

Коко отмести поглед, сякаш търсеше отговор някъде в далечината. Тялото й очевидно искаше да се изправи, ала товарът на тъгата все още не му позволяваше.

— За какво говорихте последно? — попита Мися и отправи безмълвна молитва към небето: дано Бог й изпрати добро хрумване, за да изтръгне Коко от летаргията. Уповавайки се на късмета, прибави: — Искам да кажа, какви общи планове имахте?

— Вече не знам, Мися. Не помня в подробности за какво разговаряхме. Толкова много неща…

Отчаяна, Коко се опита да открие нещо в спомените си, ала не успя. По бузата й се търкулна сълза и тя я изтри бързо, сякаш искаше да отстрани досадно насекомо. Внезапно лицето й се оживи.

— Говорихме за парфюм. Да, да, точно така, ставаше дума за тоалетна вода.

Мися благодари мислено на небето и зачака.

Гласът на Коко звучеше странно монотонно, почти изненадано, сякаш се учудваше как добре е заработила изведнъж паметта й.

— Във вестника писаха за онзи убиец на жени, заловен само защото една свидетелка го познала по миризмата. Използвал „Mouchoir de Monsieur“ на Жак Герлен. С Бой разговаряхме за уникалността на парфюма. За ароматите. Питахме се дали не би било удачно да предложа на клиентките си „Eau de Chanel“. Не в бутиците, а като подарък за Коледа. На първо време сто флакона…

Гласът й се пречупи.

Мися беше наясно, че Коко никога вече няма да празнува безгрижно, без да си спомни за злополуката с Бой. От страх приятелката й да не потъне отново в морето от тъга тя продължи бодро:

— Ето на! Парфюмът е вечен подарък. Прекрасна идея. Виж какво направи Франсоа Коти. Спечели цяло състояние с „Chypre“, американските войници изкупиха милиони флакони като сувенир от Франция и ги изпратиха у дома или ги отнесоха със себе си при оттеглянето. Твоите клиентки ще се влюбят в „Eau de Chanel“…

— Мосю Коти е парфюмерист. Притежава фабрика. Аз съм само дребна шивачка.

— Не ставай глупава, скъпа. — Мися искрено се запали по темата. Пусна ръката на Коко и продължи, придружавайки думите си с широки жестове: — Пол Поаре също е само модист…

— Най-големият!

— Известността на Поаре досега не е повлияла ни най-малко върху честолюбието му и в бъдеще той няма да се промени. Важно е да намериш аромат, уникален като твоята мода. Не някой от онези тежки парфюми, дето миришат главно на рози. „Parfum de Rosine“ на Пол Поаре не е нищо друго, освен поредното сетивно впечатление от творенията му. Този парфюм вече не е на мода. Ти постигна успех, Коко, защото…

— … защото Бой беше до мен.

Мися простена вътрешно.

— Да, и затова. Но, позволи ми да кажа, Коко, той не е проектирал дрехите ти. Идеите са твои и са много модерни. Точно затова имаш успех. Избери аромат за парфюм, като съблюдаваш особеностите на твоя стил. Така ще издигнеш паметник на Бой.

Мися спря задъхана, сплете пръсти в скута си и зачака реакцията на приятелката си.

— Права си. И аз мислих за това. Ще издигна паметник на Бой. На мястото, където стана нещастието. Искам да имам поне едно кътче, където да си го спомням.

— Гледай напред, Коко! Моля те, не обръщай поглед назад. Заради Бой. Заради мен. Не може просто да се откажеш.

Потънала в мисли, Коко прокара пръсти през косата си.

— Не казвам, че „Eau de Chanel“ не е добра идея. Мили боже, нали предложението беше на Бой — как да твърдя, че не е било страхотно? Но не мога да го направя. Аз мога да създавам шапки и да шия рокли, но нямам никаква представа за работата на парфюмериста. Това е особено, много специално. Няма да се справя сама. Не познавам човек, който би ми помогнал в това начинание. Такава личност трябва да заслужи пълното ми доверие. Бой щеше да ми помогне, но Бой вече го няма, за да проучим заедно как се създават парфюми…

Мися се съмняваше доколко интересуващият се от изкуство, литературно образован Артър Кейпъл би бил подходящата личност, която да запознае Коко с работните процеси в химична лаборатория. Преодоля съмненията си и реши да поеме работата в свои ръце.

— Ивон Коти ми е добра приятелка. Познаваш я, нали? Тя даже купува от теб, доколкото ми е известно. Както и да е, ще я помоля да говори със съпруга си. Франсоа Коти положително ще ти помогне. Той не е в състояние да откаже нищо на съпругата си, освен това е най-големият производител на козметични артикули и най-добре познава тайните на ароматите.

— По време на разговорите ни Бой спомена, че Франсоа Коти е най-добрият и именно той би могъл да произвежда „Eau de Chanel“ — прошепна Коко.

— И е бил напълно прав.

Коко гледаше Мися с големи, неразгадаеми очи.

— Защо твърде зает господин като Франсоа Коти ще отдели време за мен? Носи му се славата на тиранин.

— Много очарователен тиранин — усмихна се Мися. — Знаеш ли, дори човек като Франсоа Коти си има слабости. По думите на Ивон за него е много важно да направи впечатление. Като великия херцог в „Пармския манастир“ на Стендал: колкото по-известна е личността, която Коти иска да впечатли със способностите си, толкова по-добре. А кой би бил по-важен за него от една известна жена, пожелала да изпълни последната воля на любимия си и да увековечи паметта му?

Учудващо, но бледите бузи на Коко се оцветиха.

— Парфюм в памет на Бой. Това е много по-различно от паметник…

— Създадеш ли уникален аромат, ще му издигнеш истински паметник. Паметник на вашата любов.

Мися се вслуша учудена в думите си. Как й хрумна тази формулировка? Навярно й я бе внушил ангел. Намери правилния израз, за да изтръгне Коко от летаргията.

— Сигурно си права. Но трябва наистина да е много специален аромат.

— Ще имаш най-добрия парфюм на света.

Мися засия. Запита се дали в античната митология има божество на красивите аромати, но не се сети. Е, все едно дали е имало такова божество, или не, щастието на Коко беше твърде важно за нея, за да го предоставят на земните сили. В мислите си Мися изпрати тържествена клетва към всички божества, които й хрумнаха в момента.

— Първо ще ти уговоря среща с Франсоа Коти. Не се съмнявам, че след тази среща всичко ще се окаже много просто.

Бележки

[1] Couturier (фр.) — модистка. — Б.р.