Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (33)

Тринадесета глава

Прекараха нощта в Лион и на сутринта Габриел потегли към миналото си. Никога не се беше връщала тук, дори сама, и сега, докато седеше в ролс-ройса редом с Дмитрий, се питаше дали има сили за тази среща.

Никога не беше минавала през Централния масив с автомобил — тогава й липсваха средства, но изпълненото със завои шосе й се стори плашещо познато. Пътят се виеше покрай пролетно зелени поляни, по които пасяха едри говеда от местна порода, виждаха се каменни селски къщи и буйни реки. Захладня значително, ситен сняг покриваше кръглите върхове на вулканичните планини. Габриел се загърна в палтото си, въпреки че в колата беше топло. Зъзнеше автоматично, защото не помнеше някога да не й е било студено.

Тиер беше малък град, където почти не идваха туристи — всъщност мястото дори не се споменаваше в повечето пътеводители. По традиция жителите му бяха заети със себе си и изобщо не ги интересуваше какво се случва в далечния Париж, особено пък с видните личности от столицата. Скъпата кола им направи впечатление, но никой не позна шофьора и придружителката му. Любопитството се насочи по-скоро към блестящия метал на калниците и към кожената яка на Габриел, не към лицата. Почувствала се ненаблюдавана, тя хвана Дмитрий под ръка. През цялото пътуване не бе отронила дума и сега мълчаливо го поведе по кривите улички, обградени от красиви дървени къщи, почти непроменени от Средновековието. Имаше само няколко кафенета, но извънредно много занаятчийски работилници — непрестанно звънтене и тропане отекваше из целия град. Стигнаха до мястото, където се сливаха реките Дор и Дурол, и се заслушаха в плискането на вълните и скърцането на старите воденични колела.

На моста Габриел се облегна на парапета и се загледа във водата. Очакваше да се развълнува. Изненада се обаче колко безразлична я остави срещата с Тиер. Не изпитваше нищо, само известно учудване. А някога този малък свят й изглеждаше възбуждащ, зашеметяващ — и голям. През детството си единствено на това място бе преживяла нещо като уют. Тогава за нея се грижеха баба й и дядо й, но хубавото време бе свършило твърде бързо.

— Тук има много ковачници. Неслучайно наричат Тиер „града на ножовете“ — заговори внезапно тя. Не се обърна към Дмитрий, продължи да се взира в малките водовъртежи и пенестите вълни.

Великият княз я погледна внимателно.

— Да не би баща ти да е търгувал с режещи инструменти и оръжия?

Интересът му беше разбираем, нали бе прекарал почти целия си живот като войник. Габриел се изкуши да измисли нова легенда. Замалко да му каже, че близкото Шато де Ла Шазан е домът, където е прекарала детството си. Красивото средновековно имение със сигурност беше по-приемливо за великия княз, отколкото една паянтова селска къща от същата епоха. Защо да не се поразходят в парка и да…

Не. Тя бе дошла тук да се изправи пред истината. Нищо, че тази истина беше много по-трудна от завръщането.

— Семейството ми живееше в едно село наблизо. Баща ми идваше в града само за да купува ножове за лична употреба.

Дмитрий не намери думи за коментар. Изглеждаше объркан. Мина време, преди да каже нещо.

— Значи си родена в града на ножовете. — На лицето му изгря усмивка. — Сега разбирам защо понякога си толкова остра, Коко.

Тя също се усмихна, ала тъгата в очите й не изчезна.

— Отраснах тук, но не съм родена в Тиер, а в Сомюр.

— Чудесно! Защо не ми каза по-рано, че си от Лоара? Много харесвам двореца, конюшните и виното на Сомюр. Непременно трябва да отидем там.

Габриел преглътна.

— Мама произхожда от едно селце край Сомюр. Беше перачка. Както и майка й преди нея. — Говореше през стиснати зъби.

— О! — последва единственият му коментар.

По лицето му не личеше какво мисли. Гледаше я внимателно и Габриел се запита дали търси по лицето й признаци, че се шегува. В момента не й беше до шега. Гласът й прозвуча ожесточено:

— Е, може би понякога баща ми е продавал ножове от родния си град, но аз не знам. Беше амбулантен търговец, скиташе със стоката си, опитваше се да изкара малко пари на юг. Никога не е бил истински търговец.

Облаците по небето се сгъстиха и закриха и без това слабите слънчеви лъчи. Светлината се промени. Реката вече не беше синя, а сива. Появи се студен вятър и не само Габриел, но и Дмитрий потръпна.

Той сложи ръце върху гърдите си и след малко попита:

— А как са се събрали? Родителите ти, искам да кажа.

Не изглеждаше особено заинтересован, просто търсеше как да прекъсне мълчанието помежду им, преди то да натежи и да стане двусмислено.

— Албер Шанел е бил измамник. Красив, очарователен, остроумен. Доколкото ми е известно, срещнал мама на панаир, където се забавлявали обикновените хора. За съжаление баща ми е бил негодник и преди всичко безотговорен. Не искал да се обвързва, оженил се за мама само под натиска на родителите си чак след като им се родили две деца. Не живееше с нас.

— Значи са те отгледали роднини — установи Дмитрий. Трезвият му тон я смути. Гласът му не издаваше чувствата му. Неприязън или разбиране — тя нямаше представа какво изпитва той, можеше само да гадае или да изчака. В най-добрия случай той виждаше нещо общо между двамата въпреки различното обществено положение. Мъката и страховете на малките деца положително си приличат, независимо от произхода. Всъщност те вече го знаеха за себе си.

Вятърът се втурна в долината. Колелото на мелницата затрака по-силно, вълните на реката се надигнаха. Габриел нахлупи шапката си. Дмитрий зарови пръсти в косата си. Обърнаха се един към друг и се погледнаха. И двамата с ръка върху челото, застинали в един и същи жест. Сенките потъмняваха. Внезапно лицето на Дмитрий се озари от усмивка. Улови ръката й.

— Колко деца имаха родителите ти?

 

 

— Гладна съм, мамо, ужасно съм гладна.

— Млъкни, Габриел, у дома няма нищо. Ще чакаме татко да се върне от пътуването. Тогава ще имаме пари. Ще трябва да се задоволиш с онова, което съм успяла да намеря. Няма повече.

— Моля те, мамо! Само половин чаша мляко…

— Не, малката ми, млякото е за братята ти. Ти и сестрите ти ще пиете вода.

 

 

— Бяхме шест. Три момичета и три момчета. Огюста живя само няколко месеца.

Габриел си обърса бузата, без да знае дали изтрива сълза. Може и да беше снежинка. Под бледата светлина на предобеда танцуваха дребни снежинки, топяха се по парапета на моста и по кожата й. Тя стисна пръстите на Дмитрий и се отдели от него, скри ръце в джобовете на палтото. Пренебрегна влагата по лицето си и събра цялата си смелост, защото искаше най-после да му разкаже онова, от което се срамуваше повече, отколкото от жалкия си произход.

— Мама почина, когато бях на дванайсет. Сестрите ми Жюли и Антоанет бяха на тринайсет и на осем, брат ми Алфонс — на десет, а Люсиен — на шест години. Баща ми отведе момчетата в детски дом. Там щяха да ги продадат за работници. Сестрите ми и аз отидохме в сиропиталище. Отгледаха ме монахини.

— Значи, затова се разплака във Венеция.

Не беше въпрос, а констатация. Излезе от устните му спонтанно, без враждебност. Той извади кърпичката си и нежно изтри очите й.

— Не е нужно да ми обясняваш колко самотно може да бъде едно дете. Много добре знам как си се чувствала.

— Хм… — прошепна тя.

Опасяваше се, че ако отвори уста и се опита да изрази чувствата си с думи, ще избухне в ридания. Спомените я давеха. Жюли и Антоанет вече не бяха между живите. Тъгуваше и за братята си, макар да не знаеше какво е станало с тях. Но не само това я мъчеше. Нежността на Дмитрий, приливът на обич я трогнаха дълбоко. Не за първи път забелязваше колко си приличат двамата въпреки всички обществени бариери — детството им беше белязано от огромни загуби. Спокойствието и нежността, с които той прие истината за произхода й, надминаха очакванията й.

Сякаш отгатнал мислите й, Дмитрий заговори сериозно:

— В двора в Петроград и в Москва срещнах много дами от благороден произход, също в Париж, Лондон и другите европейски градове, но не познавам нито една, която да притежава толкова сигурен усет за елегантност и стил като теб. Ти ме порази, Коко. Момиче с твоята история да стане моден съветник на най-отбраното общество — това е повече от забележително.

Снеговалежът се засили. През пелената от снежинки Габриел го погледна с безкрайна благодарност, вложи в погледа цялата си душа. Нима този изпълнен с разбиране мъж й беше изпратен от съдбата, или може би от самия Бой от небето?

Той отговори на погледа й. След малко й се усмихна ободрително.

— Хайде да се върнем при колата. Каза, че искаш да отидеш в Мулен и във Виши. Да тръгваме, преди да ни затрупа снегът.

— Няма да ни затрупа — увери го тя.

И наистина — бялата снежна пелена не се задържаше. Снежинките оставяха върху паважа влажен, хлъзгав налеп, камъните блестяха синьо-сребърни като стоманата, от която изработваха ножовете в Тиер.

— Въпреки това ще тръгваме. Прав си. Казах всичко.

„Поне за днес“, добави мислено тя.

* * *

Отвъд градските стени снегът се бе задържал. Гумите на автомобила изтегляха тъмна следа през бялата покривка. Дмитрий шофираше съсредоточено и внимателно, за да избегне подхлъзване. Мълчеше и мълчанието му бе приятно за Габриел, защото беше сигурна, че причината не е историята на живота й, а твърде зимното за април време. Прие тишината като необходимост, не като товар.

Според нея беше истинска сензация, че Дмитрий прие разказа за детството й с такова спокойствие. Сякаш бе подозирал, че създадената от нея легенда е измислица. Докато се питаше какво го е навело на такива подозрения, монотонното бръмчене на двигателя и чистачките я унасяха. След облекчението от разкриването на истината дойде оловно тежка умора. Клепачите й натежаха и тя заспа…

Събуди я добре познатият глас:

— Добър ден, мадмоазел. — Побутна я внимателно. — Стигнахме Виши.

Габриел разтърка челото си с два пръста, за да прогони главоболието, породено навярно от неудобната й поза, докато бе спала. Погледна скептично през прозореца, напръскан с дъждовни капки, и позна фасадата на казиното в стил нов барок. Отпред се простираше грижливо поддържана морава. Алеята, която прекосяваше така наречения „Парк на изворите“, беше изпъстрена с локви и посетителите се стараеха да ги избягват. Дузини черни чадъри предпазваха елегантно облечените минувачи. Дамите и господата отиваха до залата за минерална вода в другия край на парка, където под купол от плочки в ориенталско синьо и златно получаваха чаша здраве. Габриел беше идвала тук преди петнайсет години, но пазеше жив спомен за мястото и не очакваше нещо да се е променило.

Виши беше най-големият лечебен курорт във Франция. През сезона тук се събираха представители на висшето общество и дори Голямата война не бе успяла да промени навиците им. В Париж говореха много за термалните води, но Габриел не се поддаваше на магията им. Сезонът все още не бе настъпил, въпреки това имаше много хора. Навярно щяха да ги познаят още с излизането им от колата. Или поне Дмитрий веднага щеше да бъде разпознат от аристократите.

— Слизаме ли? — попита той, привидно любопитен да разгледа мястото. Демонстрираше изкуствена веселост, безсилна да прикрие вътрешното му напрежение.

Габриел го погледна учудено. Да не би да се опасяваше, че тя ще го компрометира? Тази мисъл я уплаши.

В Тиер той я бе изслушал търпеливо, реагира на произхода й с нежно разбиране. Това я зарадва. Възможно ли е да си е променил мнението само след трийсет и пет километра, докато тя е спала безгрижно? „Добре познатата обстановка едва ли е в състояние да го превърне в сноб от най-лошия тип“ — помисли си тя.

А може би все пак? Ами ако се е излъгала в него? Как по друг начин да реагира в Тиер? Това би означавало да я изостави в онова отдалечено градче.

Малко дяволче се настани в сърцето й. Стремеше се да й внуши, че Дмитрий Павлович Романов всъщност не е реагирал спокойно, а просто не е проявил емоции. Дворцовото възпитание, естествено, му налагаше да не я изхвърли от собствената й кола. Вероятно щеше да прояви още по-голяма любезност и да я откара до Париж — беше и в негов интерес — но там щеше да сложи край на връзката им. След като узна за произхода й, я гледаше отвисоко. А и какво друго да направи? Самата тя се срамуваше от детството си. Срамуваше се от истината.

Посегна към чантата си и извади табакерата.

— Според мен не е нужно да слизаме. Виши не е важен за мен. Смятах да направим тук малка спирка преди Париж, но сега предпочитам да отидем в Мулен. Това е на пътя към къщи.

Едва изрекла желанието си, тя се запита защо иска да отиде с Дмитрий в Мулен. Пребиваването й в този град беше важен период в живота й, но имаше ли смисъл да го посвети и в тази част от биографията си? Дали той ще поиска да чуе и да разбере какво се е случило там, как си е дала името Коко? Детството й в сиропиталището беше най-лошата част от биографията й, но и Мулен беше съвсем различен свят от представите на един руски княз. Ако миналото й го е шокирало, значи всичко е загубено. За връзката им нямаше значение дали тя ще извърви пътя докрай. Затова пък имаше значение за нея. Тя държеше да отиде в Мулен заради себе си, а не за да му покаже нещо. Дмитрий й даде огънче и също си запали цигара.

— Какво става с теб, Коко?

Тя пое дълбоко дима и отговори:

— Съжалявам, излъгах се. Във Виши няма нищо, освен един-два магазина за шапки, чиито витрини някога ме вдъхновиха да опитам със свои модели. Не си струва да ни мокри дъждът.

По принцип беше вярно. Основата бе положена в Мулен. В аристократичния Виши тя се бе надявала да постигне успех като певица в известната опера. Копнееше да стане новата Мистангет^[1], но не постигна нищо. Днес, с поглед назад, разбираше, че не е била достатъчно талантлива. Но не неуспехите като певица бяха причина за обзелата я меланхолия. Във Виши я бе напуснала най-добрата й приятелка. По лицето й пробяга усмивка. Не, Мися не можеше да се сравни с Адриен. Историята на Габриел и Адриен бе започнала всъщност още в Тиер — Адриен Шанел беше нейна леля, но двете се чувстваха свързани като сестри. Беше най-малката дъщеря на баба й и дядо й, сестра на баща й, връстница на Габриел. След годините в Обазин се бяха срещнали отново в Мулен и Габриел се почувства, сякаш в живота й изгря слънце.

 

 

— Мечтая си да ходя на чай — промълви Адриен и вдигна поглед от оскъдната трапеза в пансиона „Нотр Дам“. — Да съм изискана дама.

— Изискана възрастна дама — закиска се Габриел, ала строгата физиономия на приятелката й я разколеба. — Кой ходи на чай, освен изисканите стари дами? — попита предпазливо тя.

— Елегантните господа. Онези, дето не работят. Изглеждат много, много по-красиви от другите, дето работят.

Габриел зяпна изненадана.

— Нищичко ли не правят?

— Е, правят разни неща. Запомни: винаги е по-добре да се запознаеш с господин, дето не работи, отколкото с някой, който работи и му плащат. Скоро ще разбереш кои мъже миришат по-добре.

 

 

— Тук, във Виши, за първи път разбрах какво означава стил. — Габриел се усмихна на спомена. Мислите й все още бяха заети с Адриен и Мулен. Забрави за курорта. — Шапките на дамите изглеждаха невероятно. Повечето приличаха на оседлани бойни коне.

— Жалко, но няма да имаме възможност да проверим дали шапкарките във Виши са подобрили вкуса си. Нали разправят, че мъжете имали поглед върху женските шапки.

Дмитрий й намигна. Явно се стремеше да прогони меланхолията й с демонстрация на добро настроение.

— Твоят вкус не е причина да си намокрим краката — отвърна тя, облекчена, че са намерили тема, по която да говори със страст, без обаче да засяга болезнено душата й. — Тогавашните шапки бяха изработени добре. От занаятчийска гледна точка нямаше какво да се възрази. Съответстваха на модата. Огромни колела с много тюл, цветя от плат, пера и птици. Птици, разбра ли? Навсякъде цветя и птици от всякакъв материал!

— Отлично си спомням шапките на царица Александра. Леля ми много обичаше да носи на главата си цяла гора.

Сигурно го каза, без да се замисли, но напомнянето за мястото му в обществото я уязви.

— За мен тези сложни и скъпи конструкции никога не са били знак за елегантност. За мен истинското изкуство е умението да се откажеш от излишните детайли. Разбираш ли ме?

Дори да бе забелязал враждебността й, той я отмина с усмивка.

— А после отиде в Париж и всички жени се влюбиха в твоите шапки.

Тя отговори на усмивката му.

— Не стана нито толкова бързо, нито толкова лесно, но беше горе-долу така. В едно имение северно от Париж се запознах с актрисата Емилиен дʼАлансон. Тя хареса моделите ми и започна да ги носи и на сцената, и при излизанията си в обществото. Приятелките й също ги харесаха и поискаха подобни модели.

Габриел отвори прозореца и хвърли фаса в близката локва.

— Всъщност днес не е по-различно — продължи тя, докато затваряше прозореца, за да се предпази от дъжда. — Как мислиш, защо предоставям на манекенките си да ползват красивите рокли безплатно? Принцесите и графините от твоята родина излизат в общество по-често от мен, движат се в изискани кръгове. Видят ли ги в ресторант, на прием или бал, това е все едно модно ревю. Показват се, забавляват се и между другото ми правят добра реклама.

— Умна идея. Ти си превъзходна бизнес дама, Коко. Впрочем, нали щеше да ми разкриеш защо си се нарекла Коко? Чакам да чуя.

Наистина ли се интересуваше от подробностите в живота й — след всичко, което бе узнал досега? Изглеждаше ободряващо весел и тя с цялото си сърце пожела да му повярва. Време беше да прогони дяволчето.

— Ще чуеш историята на Коко в Мулен. Там бе положено началото.

* * *

В Мулен блясъкът и силата на Ренесанса не бяха успели да се запазят до XX век. Мазилката се ронеше от красивите средновековни фасади. Като цяло малкият град изглеждаше дълбоко заспал и причината не беше само в лошото време.

— Някога тук имаше гарнизон и беше много оживено — припомни си Габриел, докато Дмитрий шофираше по пустото шосе край брега на Алие. — Иначе тук живеят държавни чиновници и семействата им. Не е много вълнуващо.

— Какво те доведе точно в този град? — поинтересува се князът.

— Монахините от манастира ме изпратиха в католическия пансион „Нотр Дам дьо Мулен“. Като досаден пакет, за който вече няма място. Никой друг не искаше да приеме едно осемнайсетгодишно сираче.

Някогашното отношение към нея и днес й причиняваше горчивина. Реши да не казва на Дмитрий, че тогава беше „ученичка по милост“, затова дрехите й се различаваха от униформата на момичетата, които живееха в пансиона на издръжка на родителите си. Принуждаваха я да седи на отделна маса и да върши най-тежката домакинска работа. За нея важното беше, че е напуснала манастира „Обазин“, а и щеше да е много по-страшно, ако я бяха пратили на работа във ферма. Обясни делово:

— Монахините в пансиона ми преподаваха, имах покрив над главата си и храна, освен това… — Гласът й омекна. — Тук видях отново Адриен. Това беше най-доброто, което можеше да ми се случи.

Дмитрий вдигна вежди.

— Коя е Адриен? Май не познавам твоя приятелка с такова име.

— Адриен ми е леля. — Споменът извика усмивка на лицето й. — Сестра на баща ми. Бяхме горе-долу на една възраст и я смятах за третата си сестра наред с Жюли и Антоанет.

— Къде е тя сега?

Габриел въздъхна.

— Вече не е между живите. Също както Жюли и Антоанет. И като мама. Аз съм последната жена от рода Шанел. Само аз останах. Засега. Май съдбата ни е предопределила да умираме рано.

Дмитрий не каза нищо, вероятно шокиран от опасението й, че не й остава много време да живее. А може би мислеше за майка си, починала едва на двайсет и една години. Не допусна да проличи вълнението му, продължи да шофира уверено, макар да се движеха безцелно по тесните улички на стария град.

Скоро тишината стана потискаща и Габриел реши да я прекъсне:

— Не се притеснявай, възнамерявам да се изправя срещу съдбата и да… Внимавай! — изпищя тя.

На един тесен завой и леко нанадолнище автомобилът излезе от платното. Дмитрий натисна силно спирачката. Дясната задна гума се удари в уличния фенер. Габриел политна напред, но реагира бързо и се хвана здраво за арматурното табло.

Едва спряла колата, тя отбеляза:

— Ако продължаваш така, май ще продължа традицията на жените от рода.

Дмитрий не намери сили да се засмее на коментара й. Стискаше челюсти до болка. Мълчаливо даде на задна, обърна и предпазливо се върна на улицата.

Черният й хумор беше неуместен. За първи път по време на пътуването им, след стотици километри, бе станало произшествие.

— Досега не сме имали проблеми — побърза да отбележи Габриел.

— Ще направя всичко по силите си да те опазя жива — отвърна спокойно Дмитрий.

Ролс-ройсът се движеше бавно през града. Внезапно князът се отклони вдясно и спря в края на една уличка.

— Хайде да слезем и да продължим пеша.

— Вали — отвърна лаконично Габриел.

Ъгълчетата на устата му потрепнаха.

— Имаме чадър.

— Може да настина — продължи с усмивка тя.

— Няма да умреш.

Сякаш за да го подкрепи, небето внезапно се отвори, слънчев лъч се отрази в капака и заслепи двамата пътници в автомобила.

— Ето, и съдбата настоява да слезем — рече Дмитрий.

— Надявам се храната в „Гранд кафе“ да е все така добра както някога.

Дмитрий предвидливо взе чадъра. Не се наложи да го използва, защото наистина бе спряло да вали. Влажната улична настилка блестеше под слънцето като олово, в локвите трепкаха пъстри петна. Градът се събуждаше бавно: занаятчии в работно облекло и държавни служители в костюми бързаха към близкия павилион; две момчета в училищна униформа пренебрегнаха предупрежденията на гувернантката си да не тичат през локвите; жена с пазарска кошница ги задмина; красиво младо момиче с широкопола шапка и тъмна коса излезе от магазин…

Габриел проследи момичето с поглед. Напомни й за самата нея, само че тогава тя носеше трион, а дългата й коса бе навита на кок на тила, освен това полата й беше значително по-дълга. Въпреки това непознатата изглеждаше като нейна двойничка — ако днес Габриел беше в същата ситуация като преди двайсет години.

— Да отидем на улицата с часовника — предложи тя. — Интересно ми е дали „Мезон Грампер“ още съществува. Става дума за магазинче за галантерийни стоки. Двете с Адриен работехме там като продавачки. По онова време много се търсеха коприна, дантели и панделки. Бяхме и шивачки, кърпехме стари дрехи. Често седях с часове над шевната машина. Отпечатъци от пръстите ми има по всички панталони в Мулен.

Глупав смях придружи двусмислените й думи. Дмитрий пренебрегна намека.

— Днес от ръцете ти излизат поли и панталони, предназначени за Париж — отбеляза трезво той.

— Все още не за всички — възрази с усмивка тя.

— Да, но са много. Страшно много.

Тя кимна, горда с настоящето, въпреки че мислите й бяха при миналото. Мислеше за Етиен Балсан: безброй пъти беше подгъвала негови панталони в задната стая на „Мезон Грампер“, беше пришивала нови копчета. Тогава той бе на служба в Мулен. Не, няма да разкаже на Дмитрий за мъжа, който я покани в изисканото си имение и й проправи пътя към Париж. Възможно е някой добронамерен приятел да му е описал тази част от миналото й, ако ли не, излишно е той да знае за връзките й през онези дни. Нито за Етиен, забогатял от наследство, нито за другите офицери, които идваха при нея не само като клиенти на магазинчето за галантерийни стоки, а и тайно в стаята й. Габриел не се срамуваше от тогавашната си свобода, окачествявана от мнозина като лекомислие. Струваше й се обаче, че не е особено умно да разкрие на любовника си какви са били предшествениците му.

 

 

— Значи вие имате коне за езда, мосю?

— Да, и то много. Притежавам и понита.

— Щастливец!

Габриел се престори на въодушевена, макар да нямаше понятие от коне. Подаде на клиента мундира с току-що пришитото копче. Докато тя се занимаваше с копчето, Етиен Балсан стоеше до нея и я наблюдаваше. През цялото време й говореше за себе си и своята страст.

— Искате ли някой път да ме погледате как тренирам, мадмоазел?

— Би било чудесно.

Уговориха се за следващия ден. Габриел никога не беше ходила на поляните отвъд реката. А и за какво? Радваше се, че живее в град, нали бе избягала от селския живот. Тук беше по-различно, отколкото в нейното родно място: тревата по бреговете на реката бе грижливо окосена, боядисани в бяло дървени огради ограждаха пасищата, стройни жребци с блестяща козина пасяха спокойно на слънце. Гледката беше толкова подредена, така лъхаше на богатство, че Габриел издаде дълбока въздишка. Каква красота! Чистокръвните коне със сигурност водеха по-добър живот от сирачетата в манастира „Обазин“ или където и да било другаде.

— В моя дом в Компиен през цялата година се наслаждавам на такава гледка — похвали се Етиен и сложи ръка на рамото й. — Какво ще кажете? Дали ще ви хареса?

В този момент тя не знаеше, че поканата му е само заради моментната ситуация, не е изречена сериозно. Не знаеше и че един ден просто ще отиде при него на север от Париж. Знаеше само, че този вид живот на село можеше да я направи щастлива.

 

 

Времето сякаш бе спряло. Търговската улица на Мулен изобщо не се беше променила. Възхитена и същевременно враждебна, Габриел вървеше редом с Дмитрий покрай познатите витрини. Спря пред „Мезон Грампер“, отметна глава и посочи прозорчетата под покрива на многоетажната сграда.

— С Адриен живеехме там, горе. Първият ни общ дом. След време си намерихме стая в друг квартал.

— Защо Адриен е дошла в Мулен, а не си е останала в Тиер?

„Заради парите — каза си Габриел — в крайна сметка всичко опира до парите.“ Приятелката й беше по-добре осигурена.

— Баба и дядо предали най-малката си дъщеря в ръцете на монахините от пансиона „Нотр Дам“, защото се ползвал с добро име. Те плащаха за Адриен и тя беше по-високопоставена от мен, ученичката по милост. Въпреки това от първия момент бяхме много близки. Даже пеехме в дует, излизахме на сцена.

— Тук, в Мулен? — учуди се Дмитрий. Явно не можеше да си представи как в този еснафски градец са отворили кабаре.

— Естествено, къде другаде? — засмя се Габриел. — Париж беше по-далече от Луната.

— Значи, мястото не е било чак толкова скучно.

— Хората се срещаха в „Гранд кафе“. Основните посетители бяха офицерите от гарнизона. Наистина нямаше много места за забавления… и навярно положението не се е променило. „Гранд кафе“ беше красиво заведение с много маси, снабдени с телефони. Помещението беше с високи огледала и тавани. Адриен и аз се грижехме за музикалните забавления.

— Разбирам. Вероятно сте изпълнявали и песничката за Коко?

Дмитрий помнеше всичко.

— Да. Тя стана за мен един вид марка… — Помълча малко, потънала в спомени. — Също както шансонът „Кокорико“. — Погледна го в очите. — Така от Габриел произлезе Коко.

— Жак Офенбах не беше ли написал и оперета за парфюмерист? Музиката допълва живота ти, скъпа. — Той улови ръката й. — Да идем да разгледаме мястото, където се е родила Коко Шанел. Честно казано, гладен съм.

* * *

Върнаха се в Париж късно вечерта. Пак валеше дъжд, примесен със сняг. Придружи ги чак до столицата, танцуваше около жълтите кълба на уличните фенери. Дмитрий мина през площад „Вандом“ и спря ролс-ройса точно пред входа на хотел „Риц“. Габриел не слезе. Остана на мястото си и когато портиерът дотича с чадър и отвори вратата.

— Сега не мога да спя сама — обърна се тя към Дмитрий. — Не и след толкова много седмици с теб. Ще останеш ли тази нощ при мен?

— И тази нощ, и през всеки ден, в който пожелаеш.

Тя кимна сериозно. Дмитрий говореше с достойнство, едва ли не тържествено. Странно, но въпреки това върху нея падна сянка.

Сянката не си отиде дори когато той я взе в прегръдките си.