Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (32)

Дванадесета глава

— Съжалявам — прошепна Дмитрий, устните му помилваха ухото й. — Беше редно да се уговорим по кой път да минем. Трябваше да те попитам.

Габриел се сгуши в него, скри мокрото си от сълзи лице в свивката на ръката му. Нямаше какво да му каже. Можеше само да се опита да му внуши, че той не носи вина за случилото се. Като се замислеше, разбираше, че сигурно нямаше да го предупреди да не минава по шосе №7. Вярваше, че е достатъчно силна да понесе гледката на мястото, където е загинал Бой. Само след няколко часа, в комфортното хотелско легло в Марсилия, тя разбра, че е сбъркала.

На следващия ден потеглиха към Екс ан Прованс. Времето наистина се подобри и ярките цветове допринесоха настроението й да се вдигне. Меденожълто, пиниевозелено, фин пурпур и бяло оформяха гледката. Овошките цъфтяха, младите треви край шосето разпръскваха силен аромат.

Хванати за ръка, двамата с Дмитрий се разходиха под платаните на „Кор Мирабо“, хапнаха в кафе „Двамата келнери“, възхитиха се на великолепните фасади от Ренесанса и на руините от римско време. Изпълнени с впечатления и с тихото задоволство на прекрасната нощ, потеглиха към Арл.

Под покрив от сребърно блещукащи маслинови дървета влязоха в града, известен с римския амфитеатър, романската катедрала и много други забележителности. Акустиката в древния театър ги развесели много. Разгледаха и други сгради, не си спестиха и посещението в базиликата, последна точка от обиколката им. Навярно Габриел предусещаше, че влизането в църквата ще я трогне дълбоко.

„Сен Трофим“ и граничещият с църквата бенедиктински манастир я поразиха. Могъщата, устремена към небето архитектура, колоните във вътрешността и аркадите около манастирския двор с изтритите още преди стотици години мозайки й напомниха за Обазин. Това каменно олицетворение на вярата я върна във времето преди двайсет и пет години, към лишенията и болките на живота й в манастира. Внезапно се запита дали сенките на миналото, които не преставаха да я измъчват, ще изчезнат, ако посмее да се изправи лице в лице с тях.

Точно на това място се почувства особено близка с Дмитрий. Двамата обиколиха средновековния божи дом в мълчание, запалиха свещи. През цялото време се държаха за ръце — също както в руската катедрала в Ница. Тъкмо когато щеше да му прошепне колко щастлива я прави този миг, звуци на орган огласиха църковния кораб. Преплели пръсти в тихо съгласие, двамата се заслушаха.

Тоновете я понесоха към младостта. Не помнеше дали и тогава е слушала „Фантастична симфония“, а и по онова време не познаваше музиката на Хектор Берлиоз. Едва Стравински й бе разкрил красотата на класиката. Помнеше как в манастирската църква в Обазин изпълняваха хорали и други произведения, но се стараеше да забрави всичко, свързано с онзи период от живота й. Навярно именно по тази причина хареса модерните шансони (днес, с поглед назад, ги намираше доста глупави) и започна да ги изпълнява по заведенията.

В съзнанието й се зароди идея. Да го направи ли? Или отиването в Оверн щеше да се окаже комично като песничките, с които беше забавлявала мъжете в Мулен и Виши? Дали царевичът е мъжът, пред когото да разкрие миналото си? Дори с Бой не бе посетила местата на детството и младостта си. Изведнъж се почувства виновна. Не беше позволила на Бой да надникне в онази част от най-дълбоката й същност, а сега се готвеше да го направи с друг. Не беше правилно. Пусна ръката на Дмитрий.

Излезе от църквата, потънала в мислите си.

Хотелът им се намираше в стария град, на брега на Рона, в тясна жълта сграда със сини кепенци на прозорците. Изненадващо аристократичните стаи не бяха свързани с врата, както бяха пожелали, а чрез терасата. Надвечер седнаха навън на чаша шампанско. Наблюдаваха как слънцето залязва зад реката, как последните му лъчи осветяват железопътния мост, как здрачът потапя червените керемиди на покривите в невероятно виолетово сияние.

Вечеряха в близкия ресторант, където никой не ги позна. С голямо удоволствие опитаха местните специалитети: рататуй, агнешко с коричка от билки. И двамата бяха в прекрасно настроение. Хранеха се един друг с вкусни късчета. После си направиха разходка за храносмилане по утихналите улички. Самотен беден музикант изпълняваше на един ъгъл мелодии от „Кармен“.

— Музиката е точно на място — отбеляза Габриел и двамата се спряха да послушат. Със свои думи тя предаде на Дмитрий урока на Стравински след едно посещение на концерт: — Проспер Мериме, авторът на либретото за операта на Бизе, се вдъхновил от красивите жени в Арл и създал историята за Кармен.

— Не забелязах нито една красива арлезианка — отвърна Дмитрий съвсем сериозно, без следа от престорена галантност. — Виждам само теб, Коко.

„Той заслужава да му се доверя“, помисли си тя.

Само след миг отново усети пробождане в сърцето. Както преди няколко часа в катедралата се бе почувствала виновна, че не е споделила с Бой тайните на детството и младостта си. И той, подобно на всички други, знаеше затрогващата история за двете лели, строги буржоазки, при които тя уж бе израснала, и за бащата бизнесмен, емигрирал в Америка и натрупал там състояние, без обаче да го сподели с децата си. Защо копнееше да каже истината на един мъж с много по-високо обществено положение от нейното? Този мъж, докоснал живота й с красиво пеперудено крило, вероятно щеше да си отиде скоро. Кой знае дали след завръщането в Париж връзката им ще устои на опасностите в ежедневието…

Габриел отново потъна в мислите си. Вече не тъгуваше за Бой, а се бореше със засилващите се чувства към Дмитрий Павлович Романов. Доскоро вярваше, че си е заслужила правото да преживее едно еротично приключение, което няма нищо общо с любовта. Връзка, каквато всеки мъж има поне веднъж в живота си, празник за сетивата, който не докосва душата. При Стравински търсеше точно това и го намери. Ала не очакваше новият й любовник да се окаже толкова достоен за любов, така безупречен. Не очакваше да изпита това силно привличане, излизащо далеч извън красивото му, атлетично тяло. Всъщност отдавна вече не искаше само секс и компания. Искаше от Дмитрий много повече. Вече не беше наивното, мечтателно момиченце, влюбено в принц.

Нощта беше топла, но въпреки това Габриел затвори вратата към терасата.

* * *

На следващата сутрин тя седна в колата и Дмитрий потегли по стария римски път към Авиньон. Габриел не обръщаше внимание на прекрасния пейзаж, който прелиташе покрай нея. Заета единствено със себе си, забеляза кратката отбивка до Пон дю Гар едва когато автомобилът спря пред известния римски виадукт. Слязоха, разходиха се край реката, хвърляха камъчета във водата и наблюдаваха разширяващите се кръгове.

— Тази прекрасна миризма се усеща в Прованс само през пролетта, не и когато стане горещо — рече Дмитрий.

Габриел смръщи носле и кимна.

— Твоята тоалетна вода е много специална, защото ароматът е бистър. Това е отличителна черта на „Шанел №5“, както на някогашния букет. Идва от белите нощи в Петроград. — Той сведе глава и след кратко колебание добави тихо: — Иска ми се да можех да ти покажа родината си.

— И аз бих искала да я видя. — Тъкмо бе преодоляла болката в сърцето си и не искаше да я предаде на Дмитрий, затова смени темата: — Мосю Бо ми разказа, че за композицията е използвал определен вид жасмин, който расте само в Южна Франция, никъде другаде по света.

Дмитрий я погледна.

— Затова „Шанел №5“ е много скъп.

— Не ме е грижа за цената.

Заради скъпите аромати и синтетичните съставки производствените разходи ще са необикновено високи — тя го знаеше, но не се притесняваше. Ернест Бо изрично й бе посочил този факт, ала тя можеше да си позволи да поглези най-добрите си клиентки. Така или иначе ставаше въпрос за еднократен разход и за добра реклама на модната къща „Шанел“.

— Ти си най-необикновената жена, която някога съм срещал.

С интимен жест Дмитрий приглади един кичур зад ухото й.

— Аз съм едно най-обикновено момиче от Оверн.

Отговорът дойде автоматично и неизбежно събуди отново желанието й да отведе Дмитрий в миналото си.

Въпреки всичко беше много по-ведра, отколкото през първата част от пътуването им. В Авиньон наеха стая и романтичния хотел „Европа“, разположен в разкошна сграда от XVIII век с възхитителен вътрешен двор и фонтан. Подобно на другите туристи, и те обиколиха старите градски стени, а после разгледаха папския дворец. По обратния път се отбиха на пазара пред кметството и разгледаха площад „ЛʼОрлож“, въпреки че Габриел усещаше болки в краката.

— През последните дни ходих твърде много по стар паваж, обувките ми не са пригодени за такава настилка — рече тя, след като критично огледа токовете си. — Май ще се наложи да създам по-удобни обувки.

— Хайде да влезем в някое кафене и да си починем на чаша вино.

На площада с красиви сгради от XVI-XVIII век тъкмо палеха първите фенери. Лампите светеха като златни точки върху пурпурно виолетова основа. Местните хора се връщаха от работа или сядаха да изпият аперитива си в някое кафене. Малкото туристи, посещаващи града по това време, също седяха по кафенетата или се възхищаваха на камбанарията, кметството и операта. Пред украсения с колони театър се бе събрала група млади музиканти: акордеонист, цигулар и кларинетист. Скоро прозвучаха и първите акорди на старата народна песен „Sur le pont dʼAvignon“ и Коко съвсем естествено затананика мелодията.

Дмитрий слушаше текста:

Sur le pont dʼAvignon,

Lʼon y danse, lʼon y danse…

Засмя се и отбеляза:

— Знаеш ли какво искам да направя? Искам да танцувам с теб на Авиньонския мост.

Коко хвърли демонстративно поглед към краката си и подхвърли шеговито:

— Едва ли ще съм в състояние да танцувам. Освен ако не ме пренесеш през града…

— Никога няма да имаме друг такъв случай. — Той вдигна чаша, пълна с леко червено вино от долината на Рона.

— Винаги можем да направим едно пътуване до Прованс…

Погледна я замислено.

— Но никога няма да е като днес, Коко.

Габриел мълчаливо поклати глава. „Няма да е като днес“, помисли си тя. С продължаването на връзката им доверието между тях щеше да расте — в най-добрия случай, но за какво доверие можеше да става дума, ако тя продължи да го лъже за произхода си? Възможно е той да се засрами (както и тя се срамуваше) от баща й и детството й в сиропиталището и да я напусне. Ако не сега, ще го направи по-късно, особено ако случайно разкрие лъжите й.

Сякаш привлечена с магия, по големия площад се понесе мелодия, която Габриел познаваше по-добре от повечето слушатели. Точно когато мислите отново я отнесоха в миналото, уличните музиканти засвириха онази прекрасна песен, която беше част от живота й също както неповторимият й стил на обличане. Отдавна не я беше пяла, но устните й сами започнаха да оформят думите, а гърлото — мелодията. Без да иска, запя куплетите. Не бе забравила нито дума.

Jʼai perdu mon pauvrʼ Cocoq

Coco mon chien que jʼadore

tout près du Trocadèro,

il est loin sʼil court encore…

Vous nʼauries pas vu Coco?

Coco dans lʼTrocadèro.

Co dans lʼTro.

Co dans lʼTro.

Coco dans lʼTrocadèro.

Qui quʼa qui quʼa vu Coco?

Eh! Coco!

Eh! Coco!

Qui quʼa qui quʼa vu Coco?

Eh! Coco!

Видя учудването на Дмитрий, но не спря да пее. Не замлъкна и когато забеляза, че е привлякла вниманието върху себе си. Пееше тихичко, ала гостите на съседните маси я чуха и се обърнаха към нея. При друг случай щеше да се почувства неловко, в момента обаче нищо друго не я вълнуваше. Точно в края на деня, през който беше мислила почти непрекъснато за миналото си, дойде песента, отдавна излязла от мода, но от огромно значение за нея. Прие го като знак от съдбата.

Въодушевени от песента й, мъже и жени, тенори и сопрани се присъединиха към рефрена. Накрая гръмнаха ръкопляскания, засмени лица се обърнаха към Габриел, хората й кимаха одобрително.

— Никога не бих си помислил, че шлагер за избягало на парижкия „Трокадеро“ куче би могъл да предизвика всеобщо веселие — отбеляза Дмитрий. Явно се забавляваше чудесно. — Интересно е, че кучето се казва именно Коко, а не Фифи или нещо подобно. Вероятно знаеш текста, защото теб също те наричат с това име, скъпа моя Коко?

— Не. Точно обратното.

— Не те разбирам…

Тя пое дълбоко дъх и подхвана:

— Искам да ти покажа нещо, Дмитрий. Имаш ли нещо против да отложим връщането в Париж с един-два дни и да променим маршрута? — Без да изчака отговора му, добави задъхана: — Искам да видиш Оверн, местата на моето детство и моята младост. Там ще узнаеш как Габриел се превърна в Коко.

— Това ще ме направи много щастлив. — Той улови ръката й. Габриел преплете пръсти с неговите.

— След вечеря ще танцуваме на моста. Няма значение дали ме болят краката. Обещавам ти. Наистина не бива да пропускаме този може би единствен случай. Тук никой не ни познава и нищо не ни пречи да правим глупости.

В полунощ се отправиха към моста, за който бе написана известната песен. През вековете средновековната конструкция бе пострадала от стотици наводнения, един ден Рона беше отнесла по-голямата част от съоръжението, бяха останали само четири аркади от някога най-дългия мост в Европа. Не само фактът, че тесният път завършваше в нищото, но и липсата на парапет бяха опасни за посетителите. И през деня, и особено през нощта.

Нощта беше тъмна. Лунната светлина се пречупваше в тихо плискащите се вълни, отраженията на запалените градски фенери танцуваха върху тъмната вода като плуващи светулки. По крайбрежната алея изгърмя автомобил и пронизителните песни на жабите секнаха. Фаровете осветиха първите две дъги на моста. Бръмченето заглъхна, любовната песен се поднови. Освен Габриел и Дмитрий по улиците имаше малко хора. Никой не се осмеляваше да мине по Пон Сен Бенезе в мрака. Тук бяха съвсем сами.

След обилната вечеря и голямото количество вино Габриел повече се развесели, отколкото се уплаши от липсата на парапет.

— Трябва да внимаваме да не цопнем във водата — закиска се тя и изпълни пирует.

Изгуби равновесие, олюля се. Дмитрий я улови, преди да падне. Опита да я задържи, но тя се откъсна от прегръдката му и го хвана под ръка.

— Време е за канкан — провикна се тя и размаха свободната си ръка, сякаш дирижираше въображаем оркестър. — Познаваш ли оперетата „Батаклан“ от Жак Офенбах?

— Никога не съм я чувал — поклати глава князът.

— Тогава внимавай…

Габриел го пусна, застана пред него и се поклони театрално. В следващия миг подскочи и затанцува дързък канкан. Същевременно изпълняваше с предрезгавял от алкохола глас песничката „Кокорико“ от оперетата. Помнеше всяка дума от текста, както бе запомнила и песента за избягалото куче Коко. И като младо момиче изпълняваше песните със същия ентусиазъм както днес.

Единственият й слушател я възнагради с бурни аплодисменти.

Задъхана, тя се хвърли на гърдите му.

— По-добре да ти спестя мъчението да видиш изпълнение на казачок — пошегува се Дмитрий.

— И аз мисля така — кимна тя. После й хрумна нещо. Отметна глава назад и го погледна със смръщено чело. — Опитваш се да изклинчиш. Само мъжете танцуват казачок.

Той избухна в смях и я завъртя.

— Права си. А канканът е предоставен на дамите. Обаче английски валс се изпълнява от двама.

Споменаването на английски валс събуди у Габриел спомен, въпреки че докато беше жив Бой, бавният танц почти не се изпълняваше. Дори само думата „английски“ беше достатъчна, за да си спомни мъртвия любим.

Тя се завъртя с Дмитрий в три четвърти такт, нагоди се към движенията му, остави го да я води. Не разполагаха с много място, но за този танц беше достатъчно. Габриел се вслушваше унесено в мелодията, която той тананикаше.

След малко облегна чело на рамото му и се остави на спомените за другия мъж, с когото никога не беше танцувала така интимно… и никога нямаше да го направи.