Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (28)

Осма глава

Пролетта беше прекрасна. Навън бе топло, почти както през лятото, и двамата пътуваха до Ница със свален гюрук. Дмитрий управляваше въодушевено автомобила по тесните завои на крайбрежното шосе, а Габриел се наслаждаваше на гледката към насечените скали и лазурносиньото море. Въздухът беше наситен с аромат на акации и кипариси, почти нямаше насрещно движение. От време на време тя затваряше очи и се отдаваше на илюзията, че двамата с Дмитрий са съвсем сами на това прекрасно кътче земя. Извънредно приятна представа. Когато отново отвори очи, вече пътуваха към нос Ферат. Забеляза бял плавателен съд да пресича линията на хоризонта между морето и безоблачното небе. Намираха се на голямо разстояние и затова не успя да различи дали е фериботът от Корсика, търговски кораб или голяма яхта. Представи си как се качва на борда и реши при случай да попита Дмитрий обича ли ветроходството.

Отначало се учудваше колко непринудено великият княз се ориентира по улиците на Ница, но после си спомни, че той не е за първи път на Ривиерата. Дмитрий караше уверено по широките булеварди, подминаваше великолепни постройки от жълт пясъчник, каменни зидове и просторни градини с палми, смело влизаше в тесни улички с мрачни, изкривени къщи, сякаш се бе родил тук. Отдавна се бяха отклонили от крайбрежната алея — единственият ориентир за Габриел в този лабиринт от руини от римско време, средновековни сгради и вили от епохата на класицизма. Дмитрий прекоси стария град и сега управляваше автомобила през жилищен квартал. От двете страни на улицата се редяха елегантни къщи, по тротоарите бяха паркирани автомобили, разхождаха се красиво облечени хора. Не беше много оживено, но си личеше, че се намират в изискан район. Премина трамвай, ватманът удари звънеца, защото ролс-ройсът се движеше по релсите. Без да се впечатли, Дмитрий зави в една странична уличка. Габриел никога не беше посещавала тази част от града. Познаваше само крайбрежния булевард — известния „Променад дез Англе“.

Красотата на мястото я смая. Дмитрий караше покрай градини с кипариси, палми, робинии и лаврови дръвчета. Улицата направи завой и Габриел видя отдалеч пет златни кубета, устремени към небето.

— Катедралата „Свети Николай“ — съобщи великият княз. — Най-голямата руска православна църква извън Русия.

Гледката към внушителния храм беше уникална. Към небето се издигаха богато украсени кули с екзотичен вид. Сградата се намираше зад висока ограда от ковано желязо, сред зелена морава, по която растяха коркови дъбове и маслинови дървета. През парка минаваше широка входна алея.

Дмитрий спря пред портата.

— С колата ли искаш да влезем?

Очевидно не беше разрешено да се влиза с автомобил, но ограниченията не важаха за царевича. Сигурно щеше да даде сигнал, да дотича монах и да им отвори портала. При мисълта да се отнесат с нея като с привилегирована личност й стана неприятно. Спомни си детството в манастира и дълбокото уважение към вярата и клира взе връх.

— С удоволствие ще вървя пеша.

Дмитрий не възрази. Паркира отстрани, отвори й вратата и й подаде ръка да слезе.

— Катедралата е построена на мястото на някогашната вила „Бермон“. Някога царското семейство прекарваше лятото тук — обясни той. — Преди десет-дванайсет години братовчед ми, нещастният цар Николай II, предостави целия имот на Църквата. Катедралата бе осветена малко преди Голямата война. Сънародниците ми отдавна идват в Ница заради средиземноморския климат и лятната свежест.

Той не спомена бежанците, залели Лазурния бряг след революцията. Както винаги, когато говореше за славното минало и за някогашния блясък на Русия, в гласа му звучеше тъга.

Габриел стисна ръката му. Разбираше загубата му и предпочете да мълчи. Боеше се коментарите й да не прозвучат екзалтирано. Съзнаваше, че й е невъзможно да изрази чувствата си.

Портата не беше заключена. Отвори се със скърцане. В короната на близкия кедър цвърчаха врабци. Май бяха сами.

— Катедралата „Свети Николай“ е своеобразна реплика на „Свети Василий“ в Москва — разказа Дмитрий. — Преди седемдесет години прабаба ми, царица Александра Фьодоровна, наредила да издигнат тук първата руска църква. Виждаш ли белия параклис там отзад? Прабаба ми била с влошено здраве и често идвала в Ница, когато след Кримската война се наложило да напусне двореца си в Крим. — Той й показа старата църква. — Както казах, новата сграда е построена много по-късно.

Прабаба му… Говореше така естествено за руското царско семейство. Какво би могла да му каже тя за бабите си — че са били перачки като майка й? В този момент осъзна разликата в произхода им с брутална яснота. Църквата „Свети Николай“ беше нещо различно от светски разговор на чаша шампанско в апартамента в хотел „Ривиера Палас“. Тази разкошна постройка олицетворяваше света на Дмитрий. Странно, но точно тук и сега тя се почувства много близо до него.

Погледна набързо към красивата сграда с високо открито стълбище, построена от царица Александра Фьодоровна. Ала пъстрата фасада на катедралата, отрупана с кулички, зъбери и колони, беше толкова впечатляваща, че погледът й почти не се задържа върху малката църква. Украсата на базиликата създаваше великолепие от багри. Никога не беше виждала такъв храм. Дори само огромната входна врата, цялата в дърворезба, представляваше неповторимо произведение на изкуството, достойно да стоиш пред него цял ден. Габриел последва Дмитрий в малко преддверие. През високите прозорци от цветно оловно стъкло падаха слънчеви лъчи и златните обкови на иконите я заслепиха. Зад една маса седеше възрастна жена, облечена като руска селянка, и продаваше кръстчета, броеници, иконки и други религиозни предмети.

— Добър ден — поздрави любезно Дмитрий, първо на френски, после и на руски.

Старицата го погледна бегло, после се втрещи. Бутна стола си с тромаво, силно движение. В следващия миг се просна по очи върху пода от черни и бели кахлени плочки. Костеливите й пръсти се вкопчиха в панталона на Дмитрий. Допълзя до него и целуна краката му.

— Матушка… — спря я внимателно великият княз. Последва поток от руски думи, неразбираеми за Габриел.

Жената се отдръпна и се завлече на колене до стола си.

— Руският цар по традиция е тясно свързан с православната църква — обясни Дмитрий. — Повече дори от английския крал, който, както е известно, е глава на англиканската църква, и много, много повече от германския кайзер или Хабсбургите. Да не говорим за Наполеон Бонапарт. Затова семейството ми е толкова важно за вярващите.

Габриел кимна безмълвно. Колкото трогната, толкова и слисана. Да, вече неколкократно бе ставала свидетелка как живеещи във Франция руснаци реагират при появата на „нейния“ велик княз. Манекенките на Коко Шанел, например, така и не можаха да свикнат с идването му в ателието й. Никога обаче не беше виждала възрастен човек да се държи като тази старица.

— Ела, да влезем — промълви Дмитрий и я побутна напред.

Корабът на църквата се оказа също толкова уникален, колкото и цялостната сграда. Габриел неволно си спомни строгото разпределение на манастирската църква в Обазин и, естествено, могъщата парижка катедрала „Нотр Дам“, но там не беше и наполовина толкова бляскаво, колкото тук.

Позлатени колони заемаха почти цялата стена срещу входната врата. В средата имаше врата, а пред нея стояха различни кръстове върху колони, формата им беше необичайна: не една, а две напречни линии минаваха през отвесното рамо, трета линия го пресичаше в долния край. Благодарение на дузини свещи в помещението беше светло като ден. Направи й впечатление, че липсва олтар. Огледа се, но не откри никъде жертвена маса. Не видя и молитвени столове. Само до една стена имаше малка пейка, нищо друго за сядане. Църковният кораб изглеждаше построен според традиционната архитектура, ала страничните му ръкави бяха къси и Габриел се почувства като в квадратна зала.

С ъгълчето на окото си забеляза как Дмитрий се прекръсти. Леко допря пръсти до челото си, после до корема, след това до дясното и до лявото рамо. Редът на кръстенето се оказа различен от този, на който я бяха учили.

Очевидно той бе забелязал учудването и търсещия й поглед.

— Ние имаме свои традиции — обясни й с ръка върху сърцето. Посочи грандиозната стена с икони и продължи: — Това е първото различие: при нас олтарното помещение е отделено от вярващите с икони, подредени в определена последователност. Наричаме го иконостас. Богомолците чуват всяка дума от службата, но не виждат свещеника. По този начин им показват, че Бог е непостижим без посредничеството на Христос.

Габриел не разбра какво означава православната литургия, но не пожела да чуе подробности. Вместо това попита:

— Къде стоят богомолците по време на молитвите?

— Точно така, стоят прави — отговори с усмивка великият княз. — Както ние с теб сега.

Габриел веднага си спомни как с часове беше стояла права пред изповедалнята в манастира „Обазин“ и дългото коленичене по време на светата литургия. Е, поне цветните изображения от иконостаса изглеждаха по-забавни от подовите мозайки в манастира. Напразно потърси с поглед някакво указание за числото пет.

Устните на Дмитрий я изтръгнаха от спомена. Той я целуна нежно по устата.

— Пак се отнесе някъде с мислите си — укори я с обич.

— Внимавай какво правиш — отговори на усмивката му тя и допълни шеговито: — Аз съм католичка и целувка на това място би могла да се изтълкува като обещание.

Колебанието му продължи дълго.

— Знам — отговори най-после той, и то съвсем сериозно. — По това Руската православна църква не се отличава от Римокатолическата.

В продължение на един сладостен миг погледът й се потопи в морскозелените му очи и тя се отдаде на представата как двамата живеят като семейна двойка. Истински принц. Мечтата на всяко момиче. Въпреки самостоятелността си и успеха като модистка, някъде дълбоко в себе си Габриел копнееше да е не само „харемска дама“ на любимия мъж, както наричаше това положение, а негова съпруга. Желанието за уреден живот не я напускаше.

Много скоро вътрешният глас я върна в действителността. „Това не е нищо повече от илюзия“, каза й той. Каквото и да искаше Дмитрий, не бе сигурно кое е най-доброто за нея. Или поне не сега. Смъртта на Бой беше разтърсила емоционалния й свят из основи, сърцето и душата й все още бяха в хаос. Достатъчно ли беше да се чувства добре с един мъж, за да мисли за общо бъдеще? Да му се доверява безусловно? „Ако знаех — помисли си тя — вероятно щях да се чувствам по-сигурна.“

Останаха още известно време в „Свети Николай“. Габриел се потопи в атмосферата на православието, разгледа иконите отблизо. Дмитрий купи свещи от старата жена в преддверието, двамата ги запалиха и ги поставиха в големия свещник пред иконостаса. Наблюдаваха безмълвни трепкащите светлинки, всеки потънал в своите мисли.

Габриел се чувстваше привлечена от магията на непознатото. В съзнанието й златните и сините орнаменти на купола се превръщаха в бродерии върху туники, дълги жакети и палта с кожени яки. Традиционните украси в катедралата окриляха въображението й, творческите й сили. Особено й хареса осветената от безброй свещи икона на евангелиста Марко с иконографския му атрибут — лъва, нейния зодиакален знак.

Дмитрий се прекръсти по своя си начин, Габриел се прекръсти според католическата традиция. Време беше да тръгват.

Докато вървяха ръка за ръка към автомобила, огрени от мекото слънце, Дмитрий най-неочаквано предложи:

— Хайде тази вечер да вечеряме в „Сирос“ в Монте Карло. Какво ще кажеш?

Изненадана, Габриел вдигна глава.

— Не се ли опасяваш, че ще направим силно впечатление? Гостите на заведението са само от висшето общество. Познават те… а и мен може би също.

— И какво от това? — отзова се небрежно великият княз. — Вече е късно да си играем на криеница, не мислиш ли? — Той отново я целуна нежно по устата. — Искам да се наслаждаваме на почивката си, Коко, а светът нека си клюкарства.

Усмивката му й даде да разбере, че е напълно убеден в думите си.

* * *

Идеята да създаде колекция със славянски елементи придобиваше конкретни очертания. Денят на организираната от Дмитрий среща с парфюмериста Ернест Бо наближаваше, но умът й беше зает не толкова с парфюма, колкото с новите модели. А може би и с оглед на предстоящата среща съзнателно насочваше мислите си в друга посока. Всъщност беше нервна като младо момиче преди първата си среща и й се отразяваше добре да напряга въображението си, вместо непрекъснато да размишлява дали най-сетне е стигнала до осъществяването на желанието си и много скоро ще разполага с рецептата на „Eau de Chanel“.

Докато Дмитрий се отдаваше на страстта си към голфа (Габриел все още не я споделяше), тя оставаше в тихия апартамент и рисуваше модели: тясна черна пола, съчетана с рубашка с широки ръкави, предницата и маншетите покрити с традиционната за руските носии бродерия на кръстчета; дълъг жакет с висока яка столче от старите офицерски мундири, обшита с широк бордюр в славянски стил. Тези модели се различаваха от скромната елегантност, донесла известност на Коко Шанел, но тя разчиташе залитането към екзотичния фолклор от родината на любимия й, умело вплетен в нейния стил, да отговори на вкуса на клиентките й.

Спря да скицира и излезе на балкона да се наслади на светлината и на топлото слънце, което отпусна схванатите й рамене. Беше работила на красивото, фино резбовано писалище, рисунките й се удадоха добре, но тази изискана мебел беше предназначена по-скоро за кратко четиво или за бързо писмо, отколкото за продължителна, съсредоточена работа. Усещаше болки в шията и раменете. Дано слънцето й помогне. По някое време задряма. Сънува манекенки, облечени в новите модели, да носят гарафи с парфюма й, които приличаха на бутилки с водка.

— Върнах се! — Дмитрий я събуди с целувка. — Много закъснях, извинявай. Направих сензационен пар, а после и ас и се наложи да почерпя всички на бара. А ти с какво се занимаваше, докато аз се увековечих в летописите на голф клуба в Монте Карло?

Тя се изправи и намести слънчевите си очила.

— Направих няколко скици. Знаеш ли, смятам да ушия рокли и костюми с бродерии, заимствани от славянски носии…

Дмитрий се разсмя.

— А пък аз си мислех, че искаш да лансираш нов парфюм!

— Да, естествено. Парфюмът също е важен, но ще продължа да изработвам дрехи. Защо да не направя колекция, напомняща за традиционното облекло в родината ти?

Той седна до нея и взе ръката й.

— Прекрасно е, че се интересуваш от руските занаяти и изкуства. Това ме трогва дълбоко. — Поднесе ръката й към устните си. — Непременно трябва да се запознаеш със сестра ми — добави с нежна усмивка, предназначена не толкова за Габриел, колкото за Мария Павловна Романова. — Тя се интересува много от нашите бродерии. Щом се върнем в Париж, ще ви запозная.

Дълго седяха в приятно мълчание. Габриел се питаше как ли щеше да реагира Сергей Дягилев на новите й идеи. Ако тя продължи да се занимава интензивно с руския фолклор, сигурно няма да има пречки да създава костюмите на „Руския балет“. Коко Шанел на сцената — това беше все едно да я удостоят с рицарско звание. Въпросът беше само какво ще каже Игор Стравински. Неговата музика беше тясно обвързана с балетната трупа. Стравински и Дягилев, събрани от изкуството и мъжкото си приятелство, образуваха невероятно продуктивно единство.

Междувременно Жозеф й бе препратил телеграмите на импресариото. Очевидно отхвърленият й любовник все така жадуваше да я убие. Ако тя продължеше да се показва в обществото с Дмитрий, дългата ръка на клюката много скоро щеше да стигне до Мадрид. Игор щеше да научава за всяка нейна крачка, щеше да узнае всички подробности около новия й роман. „Дано поне разбере колко съм щастлива“ — помисли си тя. Стравински не беше в състояние да я дари с тихото, одухотворено щастие, което преживяваше с Дмитрий. Композиторът бе твърде зает със себе си, а и характерът му беше като музиката му: избухлив, могъщ, феноменален. „Дано проумее, че не съм подходящата жена за него“ — помоли се тя.

С изненада отбеляза, че за първи път след смъртта на Бой мисли за щастието. Преходно чувство, несъмнено — кой знаеше това по-добре от нея? Но толкова задоволяващо и необходимо. Стисна силно пръстите на Дмитрий. Изпитваше благодарност към съдбата, че й бе изпратила този мъж да изтрие сълзите й.