Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (26)

Шеста глава

Мантон се оказа лошо решение. Хотел „Ривиера Палас“, избран от Габриел, изглеждаше много представителен: издигнат в подножието на една скала, с форма на средновековна крепост, с тераси, където растяха палми и лимонови дръвчета в огромни глинени гърнета, и с великолепно оформена градина. Ала атмосферата беше мрачна, сякаш се намираха в шотландски замък. Нямаше нищо общо с лекотата, която Габриел свързваше с Лазурния бряг и която търсеше в близостта на Дмитрий. Навярно меланхолията се дължеше и на многото гости от Северна Европа, дошли тук да се лекуват от испански грип, туберкулоза или ревматизъм.

През деня Габриел се чувстваше обкръжена от болести, нощем я преследваха демони. Заспиваше едва на зазоряване и оставаше в леглото до обед. Дмитрий обаче не се оплакваше. Ставаше сутрин рано и отиваше да играе голф или се разхождаше край морето. Разказваше й как наблюдавал рибарите или италианските семейства с малки деца, които си играели в пясъка, фактът, че не прекарват заедно всеки час от почивката си, я гневеше. Налагаше се той да се съобразява с потребността й от сън, а това не отговаряше на разбиранията й.

— Общото ни пътуване не започва добре, нали? — попита го тя по време на лекия обяд на хотелската тераса.

От мястото си виждаше сапфиреносиньото море и отразяващото се в него пролетно слънце. Беше изненадващо топло.

— Искам да те направя щастлив, ала, боя се, не ми се удава много добре.

Той се усмихна и взе ръката й.

— Напротив, Коко, ти ме правиш щастлив. Вълнуващо е един човек да бъде толкова загрижен за мен и да полага всички усилия…

— Мадам?

Към масата им се бе приближило пиколо.

— Мадмоазел — поправи го тя, без да помисли.

След миг се сети, че се е записала в хотела под името Девол. Когато пътуваше инкогнито, използваше моминското име на майка си Йожени. Тук не беше известната в Париж модистка, а придружителка на великия княз Романов — лице, на което обръщаха повече внимание, отколкото на мидинетката Коко Шанел.

— Простете, мадмоазел, помислих си… — Момчето не само се обърка, но и се уплаши от грешката си. Продължи безпомощно: — Телефонно повикване за вас от Париж. Било спешно.

Дмитрий вдигна вежди.

— Неприятности в ателието?

— Кой се обажда? Каза ли си името? — попита Габриел и стана.

— Да, мадам… простете, мадмоазел. Името му е Льоклерк. Мосю Жозеф Льоклерк.

— Неприятности у дома — заключи Габриел.

Тя възпря Дмитрий да я придружи до телефонната кабина в хотела. Влезе и притисна слушалката до ухото си.

— Какво се е случило? — попита, без да поздрави.

Чу се пращене, последвано от добре познатия глас на Жозеф:

— Извинете за безпокойството, мадмоазел. Мосю Дягилев помоли да ви уведомя незабавно, все едно къде се намирате.

— Сергей Дягилев?

Габриел седна на тясната пейка. В ума й изникваха най-различни варианти на неприятни събития, но не й хрумна нищо толкова спешно, че да оправдае това тревожно повикване.

— Да не се е разболял? Добре ли е?

— Мисля, че е добре, мадмоазел. Мосю Дягилев първо изпрати телеграма, а после се обади по телефона — съобщи верният й слуга. Чу се шумолене на хартия, преди да продължи: — Най-добре да ви я прочета. — Жозеф се покашля. — „Не идвай в Мадрид — стоп. Стравински иска да те убие.“

В първия момент Габриел си помисли, че не е разбрала правилно.

— Моля? Нима казахте „да те убие“?

— Мосю Дягилев повтори предупреждението си по телефона. Аз го успокоих. Казах му, че нямате никакво намерение да ходите в Мадрид, защото си имате други планове. Надявам се да съм постъпил правилно.

— Разбира се, Жозеф, точно така.

Габриел задърпа нервно рамката на слънчевите очила — бе ги свалила при влизането си в полутъмното хотелско фоайе. Стравински беше отпътувал за Мадрид преди много време и беше съвсем естествено вече да е схванал, че тя няма да го последва. Нима бе толкова луд по нея, та да реагира на неизпълненото й обещание със заплахи за убийство? Или е узнал за връзката й с Дмитрий Романов? В Париж двамата не се криеха и беше твърде възможно клюката да е стигнала до Мадрид. Въпреки това й бе трудно да приеме сериозно жаждата за отмъщение на бившия си любовник.

— Ако мосю Дягилев се обади отново, кажете му следното: радвам се на най-добро здраве и не възнамерявам да променям това състояние. Кажете му още, че никога не съм имала планове да ходя в Мадрид.

— Както желаете, мадмоазел. Обаче… — Жозеф млъкна за миг, после прибави тихо: — Внимавайте, моля.

— Разбира се! — Веселият й смях прозвуча изкуствено. Точно така се чувстваше. — Има ли още нещо?

— Мосю Дягилев спомена за анонимна телеграма, подадена от пощенска служба в 8-и квартал, адресирана до мосю Стравински в „Палас Хотел“, Мадрид. Пишело, че мадмоазел вече… — Жозеф се покашля отново, явно му беше неловко — … че мадмоазел сега предпочита велики князе.

Мися!

„Телеграмата сигурно е от Мися“ — разбра веднага Габриел. Не познаваше друг човек, който с такова удоволствие да играе ролята на съдбата. Тази змия!

— Благодаря ви, Жозеф — изрече след дълга пауза тя. Бе успяла да се овладее. — Как са кучетата?

— Чувстват се отлично, мадмоазел. При нас всичко с наред. Бих искал също да знаете, че преди няколко дни мосю Стравински се обади от Мадрид и проведе дълъг разговор със съпругата си. Стори ми се необикновено. Не се е случвало друг път.

„Разпитал я е какво става“ — сети се Габриел.

— Разбирам — проговори тя. — Моля, поздравете от мен мадам Стравинска и Мари. Довиждане, Жозеф.

Окачи слушалката и постоя още малко в телефонната кабина, загледана в безмълвния апарат. После стана, отвори вратата и помоли госпожицата от телефонната централа да я свърже с Париж.

* * *

— Мися отрича всичко — приключи разказа си Габриел. Облегната удобно в плетеното кресло, тя си играеше с незапалена цигара. Докато тя говореше по телефона, Дмитрий се бе преместил от масата за хранене на по-приятно място в градината. — Възмути се, задето я смятам за авторка на телеграмата до Стравински, и заплаши никога повече да не говори с мен. Никога — това означава, че няма да се обади до края на почивката ни. — Усмихна се на себе си. — Щом се върнем в Париж, всичко ще е постарому.

— Приемаш ли сериозно заплахите на Стравински?

Дмитрий запали клечка кибрит и й поднесе огънче. Габриел пое дълбоко дима и се загледа замислено след малките колелца, понесени от пролетния бриз. Погледна Дмитрий и призна:

— И да, и не. Честно казано, не знам. Игор Стравински е много властен, има силно изразено собственическо чувство, но той е човек на изкуството. Композиторите никога не са брутални, нали? Според мен музикантите се страхуват твърде много за ръцете си, за да убиват с тях.

В следващия миг осъзна, че няма представа как човек става убиец. Мъжът, с когото в момента безгрижно споделяше масата и леглото, й се бе заклел, че не е убил Распутин, но несъмнено беше участвал в заговора, довел до това убийство. И днес, почти четири години след събитията, той очевидно не съжаляваше за стореното. Дмитрий беше елегантен, отзивчив, деликатен — но същевременно бе един от заговорниците, участвали в убийството на Распутин. По тялото й пробяга студена тръпка. „Май пролетният вятър не е чак толкова топъл“ — мина й през ума и уви ръце около кръста си.

— Страхуваш ли се от него?

— Не — отговори спонтанно тя.

Дмитрий й зададе въпроса още докато мислите й бяха заети с неговия предишен живот. Не се страхуваше от него, знаеше, че убийството на Распутин е извършено по политически мотиви и няма нищо общо с претенциите на отхвърления любовник. Само че Дмитрий имаше предвид Стравински, а той беше гений, мъж със силни емоции.

Пое дълбоко цигарения дим, помисли малко и повтори с искрено убеждение:

— Не.

— Обаче си угрижена — настоя Дмитрий.

Габриел въздъхна и угаси фаса в пепелника.

— Щом непременно искаш да знаеш — да, загрижена съм. За Игор, не за мен. Опасявам се, че отново ще започне да се държи като глупак. Не ми е приятно мъж като него да стане достоен за съжаление.

— Една руска поговорка гласи: добре е да имаш ум, но още по-добре е да имаш умен приятел. — Дмитрий се ухили като хлапак. — В момента, в който срещне друга умна жена, Игор Стравински ще се вразуми.

— Той е женен, Дмитрий — напомни му сериозно Габриел.

— Тогава да се надяваме приятелката ти Мися да постигне успех и Стравински да се върне при семейството си. Ще ги оставиш ли да живеят при теб… при дадените обстоятелства?

— Естествено — кимна тя. — Екатерина и децата няма къде да отидат.

— А ти? Нима ще живееш под един покрив със Стравински, когато се върне в Париж?

Първият й отговор беше вдигане на раменете. След кратък размисъл тя обясни тихо:

— Явно покупката на „Бел Респиро“ не беше добра идея. Обичам апартамента си в „Риц“, но по-практично е да разполагам с жилище в Париж, отколкото да имам селска къща.

Млъкна, учудена от самата себе си. Констатацията бе излязла от устата й изненадващо лесно. Наистина ли беше готова да напусне вилата в Гарш, купена от Бой за тях двамата — за кого другиго? С поглед назад можеше спокойно да признае, че там щастието не е живяло нито ден.

Продължи, говорейки повече на себе си, отколкото на него:

— Сега обмислям положението и намирам, че бих предпочела да притежавам вила на Ривиерата…

Млъкна рязко. Защо разсъждаваше на глас в присъствието на Дмитрий? Засмя се пресилено.

— Пазарът на недвижими имоти в Мантон обаче не ме интересува — заяви тя и се засмя още по-пресилено.

В смеха й нямаше веселие и това се дължеше на самата нея. Смееше се на заблудите си, на преследващите я демони. Изпита горчивина, защото знаеше, че заплахата на Стравински да я убие ще я лиши от сън през нощта.

— По-добре да отидем в Монте Карло — предложи Дмитрий, сякаш бе прочел мислите й. — Какво ще кажеш да се настаним в „Ривиера Палас“? Така няма да се налага да запомняме ново име. — Наведе се към нея, посочи с глава възрастната английска двойка, заета със старо издание на „Таймс“, послуша шумоленето на хартията и зашепна: — В Монако положително ще е по-приятно и се надявам оживлението там да ти помогне да се успокоиш. Освен това оттам до Кан не е далеч. Нали трябва да отидем и при Ернест Бо!

— Абсолютно споделям мнението ти — отвърна тя и очите й заблестяха.