Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (25)

Пета глава

Диригентската палка се счупи върху нотния пулт и изпращя неприятно. Слисан, Игор Стравински се втренчи в своя работен инструмент. Палката му беше дълга трийсетина сантиметра, а сега държеше само едно парче.

След секунда той се разкрещя на музикантите:

— Не можете ли да четете? На това място тактът се изменя в шест четвърти. Свирете, както е в партитурата, ако обичате!

Размаха остатъка от палката и с яден жест я запокити към оркестъра. За щастие не улучи никого.

Сергей Дягилев неволно въздъхна. Преди минута се бе промъкнал безшумно в първата ложа до сцената. Настанил се беше на един от задните столове. Точно навреме, но не за да проследи репетицията на оркестъра, а за да преживее гневния изблик на композитора. Очакваше, естествено, Стравински да побеснее след получаването на телеграмата от Париж, затова го държеше под око. Не очакваше обаче приятелят му да изпадне в дива ярост.

— Той е пред нервен срив — установи седналата до него Бронислава Нижинска. Балерината, която отскоро се опитваше да се занимава с хореография, произнесе диагнозата си трезво, сякаш състоянието на Стравински бе неизбежно.

— Ревнува — обясни шепнешком Дягилев.

Неочаквано се върна в мислите си няколко години назад, към съвместната си работа с Вацлав Нижински, гениалния брат на Бронислава. Отношенията им бяха прераснали в бурна любовна връзка.

Да, Бронислава знаеше какво означава нервен срив. Преди две години в Санкт Мориц, по време на частно балетно представление, Вацлав рухна и се наложи да го отведат в психиатрична клиника в Цюрих. Едва тогава Дягилев разбра, че Нижински страда от шизофрения, и преживя страшен шок, много по-силен от отчаянието му, когато преди няколко години Вацлав му бе обърнал гръб и се беше влюбил в жена, а накрая дори се бе оженил за нея. Танцьорът, вдъхнал живот на балета „Петрушка“ от Стравински и обявен за най-добрия в света, не бе успял да се отърве от лудостта и днес живееше в лечебно заведение.

Ами ако композиторът, претърпял любовно разочарование, е заплашен от същата участ? Ужасен, Дягилев извади онази прословута кърпичка от джоба си и я притисна върху устата си.

Докато Стравински крещеше на един от испанските сценични работници да му намери нова диригентска палка, Бронислава попита:

— За мадмоазел Шанел ли става дума?

Притеснен, Дягилев проследи как сред музикантите настана недоволство. Никой не бе сбъркал. Точно сега не беше моментът оркестърът да се настрои срещу диригента. Досега турнето вървеше много добре. После обаче пристигна онази безумна телеграма. Понеже беше без подател, импресариото посъветва Стравински да забрави съдържанието възможно най-бързо. Ала композиторът, убеден, че му слагат рога, побесня.

— Поръчал е да разследват случая в Париж — прозвуча приглушено гласът му през кърпичката на починалата велика княгиня Мария Павловна. — Оказа се доста лесно да се разкрие, че всяка дума отговаря на истината. Игор Фьодорович просто се обади в дома на Коко Шанел в Гарш и Екатерина му разказа как наскоро в „Бел Респиро“ се нанесъл някакъв си Пьотр, прислужник на великия княз Дмитрий Романов. Мъж като мечка, невероятно търпелив в общуването с децата. Малките често си играят с дъщеричката на прислужника, Фьодор, Людмила, Святослав и Милена са луди по руснака. Радвам се, че поне тези малки човечета са щастливи.

— Фактът, че прислужникът живее в нейната къща, не е доказателство за връзка между мадмоазел Коко и Негово Височество — възрази Бронислава.

Угрижен, Дягилев поклати глава. Прибра кърпичката в отредения за нея джоб и отново подхвана:

— Така е, но всички знаят, че онзи Пьотр се е нанесъл в къщата на Коко, защото тя и новият й любовник са заминали на Ривиерата. Само двамата.

— Навярно си прав — кимна Бронислава. — Явно това е краят на връзката между Стравински и Коко Шанел.

— Обичам прозаичността ти — въздъхна Дягилев.

Акустиката в оперната зала носеше извисилия се глас на Стравински чак до най-задните места на последния балкон.

— Вървете си! Вървете си! — крещеше той на първата цигулка. — И си прочетете нотите! Упражнявайте се, защото музиката трябва да звучи, както аз съм я написал, а не както искате вие!

В знак на протест срещу лошото отношение към концертмайстора музикантите от щрайха започнаха да чукат с лъкове по инструментите или нотните пултове. Обикновено този жест означаваше одобрение, но днес се превърна в истински бунт на цигуларите, виолистите и челистите от предните редици. Понеже репетицията беше за целия оркестър, духачите също се включиха в демонстрацията, като забарабаниха с пръсти по пултовете.

— Революция! — ревна Стравински. — Аз съм композиторът. Единствен аз интерпретирам тези ноти правилно. Всички вие грешите. Свирите фалшиво, фалшиво, фалшиво!

Сергей Дягилев скочи от стола.

— Трябва да се погрижа за Игор, иначе ще се стигне до бойкот на оркестъра!

* * *

Стравински въртеше между пръстите си водната чаша, пълна догоре с водка. Светлината, падаща през цветните стъкла на куполния покрив, носен от колони, се пречупваше в напитката и я изпъстряше със сини, жълти и червени точки. Двамата с Дягилев седяха на една маса в кръглото фоайе на хотела — по-точно, Стравински не седеше, а се бе излегнал в бароковото кресло.

„Оживяват страданията на Христос“, помисли си Дягилев и пийна малко шампанско, за да си вдъхне смелост. Предстоеше му труден разговор. Налагаше се да ободри своя композитор, но нямаше представа какво да му каже. Не бе в състояние да изрече фрази от рода на „Не си струва да се мъчиш заради Коко“ или дори „Коко е мръсница“, макар да съзнаваше колко утешително ще прозвучат. Не, той дължеше на меценатката си поне малко лоялност.

— Тя е лъжкиня — процеди ядно Стравински. — Лъжкиня и измамница!

— Я стига — махна сърдито Дягилев. — Всички жени са непостоянни. Днес искат едно, утре — друго. Всеки път различно. — „Или друг мъж“, прибави мислено.

— Ще убия тази предателка — изръмжа Стравински, вдигна чашата и отпи голяма глътка.

— Ако ще ти помогне, направи го. Но само в мислите си, моля те!

Стравински го изгледа злобно.

— Какво означават тези думи? Естествено, че ще я убия! — Той остави чашата върху масата и протегна ръце. Пръстите му трепереха. — Ще положа длани върху тънката й бяла шия и ще я удуша!

Заплахите бяха произнесени сериозно и стреснаха Дягилев. Голямата война и революцията в Русия бяха твърде брутални и струваха живота на хиляди добри хора, затова не биваше да се шегуват с насилственото причиняване на смърт.

Дягилев, естествено, също познаваше болката да си изоставен. Побеснял от ревност, беше изхвърлил от живота си Вацлав Нижински. Леонид Масин си бе отишъл, защото Дягилев реагира яростно срещу връзката му с онази танцьорка. Днес съжаляваше и за двете раздели. Не по лични причини, а като импресарио на балета, но се бе примирил. Ако беше убил някого от двамата мъже, сигурно щеше да се измъчва много по-силно.

— Остави Коко на мира — отрони умолително той. — Нищо не можеш да промениш и…

Млъкна, защото пианистът в залата бе започнал работа и звуците на пианото огласиха голямото помещение. Изненадващо музикантът не предложи на гостите на хотела задължителния джаз, а фолклорни мелодии. Първо импровизира фламенко, после песен от операта „Кармен“. „Наистина странно — помисли си Дягилев — най-испанската от всички опери е написана от французина Жорж Бизе.“

Стравински пренебрегна възраженията му. Явно вдъхновен от мелодията, отбеляза:

— Бих могъл, естествено, и да я пронижа с нож.

Грабна чашата си и се загледа във водката, сякаш тя съдържаше отговора на мислите му.

— Приятелю, ти преживяваш драма, но не се намираш на сцената.

— Каква трябва да е дължината на острието, та проникването да има ефект?

— Моля те, Игор! За какво мислиш? Става дума за човек, за крехка жена! Убийството е кърваво дело. Истинската кръв е много по-неприятна от сместа от глицерин, желатин и фуксин, която използваме в театъра.

Стравински отново отпи глътка водка.

— Добре де, няма да използвам нож. Прав си, Сергей. Ще я удуша.

Пак остави чашата върху масата. „В името на всички светии, той говори сериозно“ — каза си уплашено Дягилев.