Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (23)

Трета глава

При всяко влизане в къщата на улица „Ла Боеси“ №23 Мися се учудваше на промяната, станала с Пабло Пикасо. Сегашното му жилище беше несравнимо с леко занемареното ателие на тепърва добиващия известност художник, който често си сменяше любовниците и се обграждаше с жадни за дискусии, малко или повече успешни или финансово ненадеждни, често и пропаднали приятели. Днес Пикасо разполагаше с резиденция на преуспял художник. Преди три години неговият галерист и меценат Пол Розенберг бе наел къща близо до галерията му. Беше един вид сватбен подарък, символизираше началото на новия живот на Пикасо като съпруг на красивата Олга.

Голямата продуктивност на художника не промени материалното му положение. Другояче стоеше въпросът с личния живот на Пикасо — междувременно за него се носеха какви ли не клюки, говореше се, че започнал да се отчуждава от жена си. Навярно причината беше в семейство Мърфи от Ню Йорк, наскоро присъединили се към групата. По-специално Сара Мърфи бе обсебила художника. Съществуваше обаче и вероятност поведението му да е следствие от бременността на Олга. В началото на месеца тя роди момченце. Събитието би трябвало да направи щастието на младата семейна двойка пълно, ала приятелите се опасяваха, че бебето ще доведе до още по-голямо отчуждаване или до неочаквана реакция от страна на смятания за безогледен Пикасо.

Мися считаше за свой дълг да се убеди лично какво е настроението в къщата; а и искаше да види новороденото.

Прислужничката й отвори вратата и взе палтото й.

Натоварена с безброй пакетчета — подаръци за Олга и малкия Пауло — Мися влезе в салона, където родилката приемаше гости. „Все едно съм попаднала в двора на кралица по време на утринния й тоалет“ — помисли си веднага тя: балерината, заобиколена от копринени възглавници, изпълняваше драматична майчинска роля.

Олга Пикасо седеше на един шезлонг като на трон — прелестна, бледа, изтощена, но сияеща. Едва-едва повдигна малката си бяла ръка за поздрав, махна лекичко с пръсти и посочи бебешката количка в ъгъла до камината.

Огънят хвърляше сенки върху бялата дантела на завивката и личицето на бебето. Според руската традиция го бяха повили стегнато в пелени. Приличаше на матрьошка. Мися знаеше, че във Франция не се отнасят така към бебетата, и се запита дали пък малкият не се поти силно. Видя затворени очички и нежни бузки, блестящи като андалуски портокали под светлината на пламъците.

— Възхитително малко човече — похвали го тя, както изискваше етикетът. Виждаше съвсем малко от бебето и не бе в състояние да прецени.

Огледа се нервно за маса, където да остави подаръците. От всичките й пори бликаше пот. В помещението беше ужасно топло. Единствената масичка явно служеше за място, където Олга слагаше всякакви лични вещи: малка икона, книга, детски дрешки. Мися сложи подаръците в едно кресло, с въздишка свали шала от шията си и се обърна към младата майка.

— Не намирате ли, че Пауло е най-прекрасното момченце на света? — попита Олга.

— Разбира се — увери я Мися.

— Толкова е красив — продължи Олга, сякаш не бе чула отговора — и със сигурност ще е много умен. Още отсега изглежда много интелигентен, нали?

— Да, Олга.

— Ако можехте да видите ръчичката му, щяхте да разберете, че ще стане велик художник. С такива ръце трябва да рисува… или да дирижира. Ами да, творчеството му е в кръвта.

— Естествено, Олга.

Безпокойството на Мися растеше. Дали да си тръгне? Не се чувстваше добре дошла. Разговорът протичаше едностранно, но Олга Пикасо си беше такава. Искаше й се да седне, ала младата майка не се сещаше да й предложи място. В стаята нямаше много възможности за сядане. Върху второто кресло някой бе метнал артистично халат и в момента то приличаше на картина от Реноар. Мися познаваше творбите на Реноар — някога той беше рисувал портрета й. По онова време се вбесяваше ужасно, че седи, без да прави нищо. И днес беше така.

Нетърпеливо отиде до прозореца, вдигна книгите от стола и ги постави в креслото до подаръците. Приближи стола към шезлонга на Олга и седна.

— Не смятах за възможно да обичам едно малко същество толкова силно. Вие нямате деца и не можете да си представите какво става с жената след раждането.

Мися решително смени темата:

— Как е Пабло?

— Таткото на Пауло ли?

За момент Олга се смути. Сякаш се налагаше да си спомни, че става дума за съпруга й.

— Виждам го рядко. Прекарва времето си в рисуване или с новите си пластики. Експериментира със скулптура. Всъщност нямам представа как е. Навярно Серт е осведомен за състоянието на Пабло по-добре от мен.

Мися не успя да определи точно какво прикрива тонът в думите на Олга. Наранена ли се чувстваше тя, засрамена или гневна? Във всеки случай слуховете за отчуждаването на Пабло Пикасо от съпругата му се потвърждаваха. Вечерта пред „Шато Терне“ той бе реагирал по-скоро враждебно, когато тя го попита как е Олга. В сърцето й пламна съчувствие към красивата рускиня. Е, да, театралното представление, което й устройваше, изглеждаше доста преувеличено, но то не беше причина младият баща да пренебрегва съпругата си.

— Пабло просто трябва да свикне с новото положение — опита се да внесе успокоение Мися. — Мъжете нерядко се затрудняват да влязат в ролята си на бащи.

— Вие със сигурност знаете как е — изсъска Олга.

Ще каже на Дягилев, най-близкия им общ приятел, че е опитала всичко, но се е провалила, защото Олга е голям инат. „Ако се отнася така и със съпруга си, не можем да му се сърдим, че прекарва повече време в ателието, отколкото с жена си и бебето.“

Мися реши да остане още пет минути и да си тръгне. Да, пет минути бяха достатъчни. Направи необходимото.

В последен опит да наведе Олга на други мисли и да прекара оставащото време малко по-забавно, тя започна да разказва на младата майка най-новите клюки:

— Коко Шанел и новият й приятел смятат да прекарат известно време на Ривиерата…

— Мислех, че Стравински е на турне в Испания — прекъсна я Олга.

— О, не — засмя се Мися. — Стравински е минало. Няма да повярвате кой е новият й приятел.

Изведнъж Олга се разтревожи.

— Да не е Пикасо?

— Не, естествено. Не е Пикасо. Положително ще научите, ако мъжът ви се появява в обществото с друга жена.

По гърба й се стичаше пот и Мися се питаше дали причината е само в горещината от камината.

— Не, скъпа, Коко замина с великия княз Дмитрий Павлович Романов. Цял Париж говори за тях.

— О!

Олга видимо се впечатли.

Мися остана много доволна от реакцията й. Най-после беше в стихията си.

— От една седмица се показват в обществото. Хранят се заедно в „Риц“ и, естествено, всеки се досеща, че вечерите не завършват с десерта. Той присъства и на малкия скандал в чест на семейство Дьо Бомон.

Олга не я разпита за скандала. Явно се интересуваше повече от други аспекти на събитията.

— Смятах, че Консуело Вандербилт работи енергично за развода си с херцог Марлбъроу само защото има връзка с Негово Височество. Не вярвам амбициите й да са свързани с извънбрачните връзки на мъжа й.

Последната забележка възмути Мися, но тя не възрази. Предпочиташе отношенията да са ясни. Така бе постъпила при първия си брак, а после и при раздялата с втория си съпруг. Не харесваше любовните триъгълници. Точно затова бе възразила решително срещу връзката на Коко с Игор Стравински.

— Не, не, не — заяви със задоволство тя. — Дмитрий Павлович е свободен мъж, може да прави каквото иска. А Консуело Вандербилт, по-точно лейди Спенсър-Чърчил, вече е хвърлила око на Луи-Жак Балсан.

Не уточни, че новият любовник на известната американска мултимилионерка е брат на Етиен Балсан. „Светът, в който живеем, е толкова малък“, замисли се тя. После й хрумна и друго: дали Стравински вече знаеше, че е изгубил Коко заради един неженен велик княз?

— О, значи Консуело Вандербилт е хвърлила око на Луи-Жак Балсан — повтори с въздишка Олга. — Откакто родих, не чувам нищо ново, нищичко. Знаете ли как върви турнето в Испания? Много се надявам Дягилев, Стравински и трупата да жънат успехи.

Мися се стъписа. Нима бе изрекла мислите си относно Стравински на глас? Ако да, значи беше прибързала. Не желаеше тъкмо Олга или Пабло Пикасо да уведомят изоставения любовник за новата любов на Коко. Предпочиташе лично тя да съобщава важните новини. Слуховете се разпространяват бързо, а Мися мразеше да остава на заден план. Е, поне Олга я смяташе за достатъчно значителна личност, за да я разпита за успеха на турнето.

— Доколкото ми е известно, навсякъде ги изпращат с бурни аплодисменти — отвърна тя.

— О, аплодисменти значи? Колко хубаво.

Мися престана да слуша. Разговорът с Олга започваше да й досажда. Пак се изпоти. Изпълнила си бе задължението и вече можеше да си върви.

В пристъп на великодушие тя стисна изненадващо студената ръка на Олга.

— Време е да тръгвам, скъпа.

— Обещавате ли ми да дойдете пак и да следите как се развива Пауло? Нашият син прави по нещо ново всеки ден, уверявам ви.

Вместо отговор Мися я дари със сияеща усмивка и силно ръкостискане. Не беше готова за повече. Излезе от жилището със скорост, подходяща повече за бягство, отколкото за сбогуване с добра позната.

Щом се озова на улицата, вдъхна дълбоко влажния зимен въздух. След претоплената стая студът й подейства благотворно. Дори не закопча коженото си палто, остави ледения вятър да прониква до тялото й. Болката в челото, стегнала главата й в железни клещи, се разсея. Облекчена, че е избягала от потискащата компания на Олга Пикасо, Мися издиша и проследи как топлият й дъх образува облачета.

Поразходи се малко из 8-и квартал, погледа красивите сгради от пясъчник. Кварталът беше изцяло оформен от градостроителя Жорж-Етиен Осман и Мися не се насищаше да съзерцава творението му. По някое време забеляза жълто-синя табела на пощенска служба.

Имаше чувството, че вече не е господарка на действията си. Движеше се сякаш направлявана от чужда ръка, не можеше да си обясни какво прави. Знаеше само, че е длъжна да предприеме нещо, за да приключи с един грях. Така щеше да е най-добре за всички участници.

Без да търси повече причини за постъпката си, тя помоли за бланка за телеграма и писалка. Един мъж на средна възраст тъкмо бе освободил мястото до масичката за клиенти и тя го зае незабавно.

Сложи бланката върху плота, издърпа ръчната си чанта към лакътя на лявата ръка, за да се опре удобно, и започна да пише:

Коко Шанел предпочита велики князе пред хора на изкуството!

Уплашена да не размисли, се обърна бързо и се втурна като подгонена към гишето. Избута настрана жената пред себе си и без да слуша протестите й, заяви:

— Извинявайте, случаят е спешен.

Чувството й подсказваше, че не е лъжа.

— Много ви моля, незабавно изпратете телеграмата до хотел „Палас“ в Мадрид — обърна се тя към пощенския служител. — Получателят е мосю Игор Стравински.