Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (22)

Втора глава

Много скоро неизбежно щяха да станат тема номер едно за клюки. Дмитрий Павлович Романов беше твърде известен, за да се показва с Габриел, без да привлече внимание. Клюкарките го познаваха от вестниците. Американските доларови принцеси, изгарящи от желание да станат истински аристократки, кръжаха около руските благородници като прилепи около светлината. Дори много мъже познаваха от пръв поглед с кого си имат работа: с участието си в убийството на Распутин Дмитрий се беше сдобил с мистериозна аура и славата на съмнителен герой. Още след втората им вечеря в „Риц“ клюката за Габриел и Дмитрий Романов се разнесе из цял Париж. Бъбрива камериерка издаде, че великият княз е влязъл в апартамента на мадмоазел Шанел следобед и си е тръгнал чак на следващата сутрин.

Габриел не обръщаше внимание на шепненето в ресторанта на хотела, пренебрегваше любопитните погледи на клиентките и служителките. Открай време й беше безразлично какво говорят хората за нея. Навсякъде имаше клюкарки. Сега беше ред да клюкарстват за връзката й с Дмитрий. И какво от това?

Попита го притеснява ли се, задето дава толкова богат материал за клюки.

— Не.

Той й се усмихна, стана от стола и нежно положи длани върху крехките й рамене. Тъкмо закусваха в апартамента й. Масичката за сервиране беше до прозореца, макар че навън беше сив февруарски ден.

— Не познавам друга жена, с която бих предпочел да ме виждат. Само Коко Шанел.

Сърцето й неволно заби ускорено. Той опря чело върху главата й и тя се осмели да му зададе въпроса, който я занимаваше от вчера. Мися й бе напомнила, че довечера ще се състои балът с маски на графиня Бомон.

— Имаш ли желание да се позабавляваме?

— Да, разбира се, винаги. — Дмитрий я целуна по косата и се изправи. — За какво става дума? — попита на връщане към мястото си.

— За защитата на моята чест.

— С пистолети или с шпаги?

— Нашето оръжие е присъствието ни — обясни тя и добави с усмивка: — Поне така твърди Мися.

— Щом приятелката ти казва така, навярно има право — кимна Дмитрий, но в следващия момент се намръщи и попита учудено: — Защо го е казала?

— О, дълга история. Малко е глупава според мен, освен това Мися се чувства по-силно засегната, отколкото съм аз, и…

Габриел се замисли. Пръстите й несъзнателно късаха парченца от кроасана в чинията й. Май вече не беше толкова убедена, че иска да се пребори с елита. За разлика от Мися, тя бе обзета от несигурност. Беше ли редно да предизвикат скандал само защото според висшата аристокрация Коко Шанел не е нищо друго, освен една обикновена модистка? Жена от простолюдието, която въпреки общопризнатите си умения и нововъведения в областта на модата стои доста по-ниско от преуспелите и приемани навсякъде бизнесмени като Пол Поаре или Франсоа Коти и в никакъв случай не може да се мери с литературни гении или велики художници? И преди всичко: имаше ли право да въвлече Дмитрий в скандал, който засягаше само нея? В следващия миг обаче в главата й се обади дяволитото хлапе, което преобърна сдържаността и несигурността в упоритост и изяви готовност да се пребори със старите възгледи, все едно какво ще струва това.

В началото плахо, после с укрепнал глас, тя разказа на Дмитрий как Едит дьо Бомон й възложила да проектира костюми за ежегодния й бал с маски.

— Мадам графинята остана много доволна от моите творения, ала въодушевлението й не се оказа достатъчно да ми изпрати покана. Снобизмът й възмути Мися — приятелката ми се почувства лично обидена и реши тази вечер да попречим на дефилето. Събрала е всичките ни приятели сред хората на изкуството. Не желая да я разочаровам, затова реших да участвам.

— Защо не ми каза колко важно е за теб да отидеш на този бал? — попита стъписан Дмитрий. — Щях да набавя покана за двама ни и…

— Много си мил, но не става дума за това — прекъсна го внимателно тя. — Говорим за моето място в обществото, за репутацията ми като самостоятелна делова жена. Помислих си само, че може би ще пожелаеш да присъстваш, когато предизвикаме скандал.

— Да, но… аз… — заекна Дмитрий и бързо млъкна. Изглеждаше трогателен в смущението и безпомощността си.

За известно време се възцари мълчание. Личеше му, че с мислите си е далеч. Много далеч от нея, защото в момента тя си спомняше бедното си детство, годините в манастира и изпълненията по кръчмите и ги сравняваше с луксозния живот на преуспяла жена, който водеше днес. Двата периода от живота й нямаха нищо общо. Дмитрий не познаваше такъв живот. Да, той живееше в изгнание и беше зависим от парите на други хора, но не бе изгубил привилегирования си статут. „Той няма да ме разбере“, осъзна тя. В същото време се ядоса, задето бе подхванала темата. Защо да му напомня за разликата в произхода им? Ако сега се подразни от поведението й и обяви Мися за бунтарка (а тя си беше такава), ако осъди приятелката й и откаже да участва в така наречената „шега“, ще се наложи двамата да се разделят. А тя се наслаждаваше на всяка минута с него. Глупаво, глупаво беше да заговори по тази тема.

Мълчаливо зачака отговора му — и края на започналата едва преди няколко дни връзка, която щеше да намери своя връх в предстоящото пътуване до Ривиерата.

Той я погледна право в очите и за нейна най-голяма изненада заяви:

— Знам какво е да се чувстваш отблъснат. — А след кратък миг на колебание продължи: — Когато Феликс Феликсович Юсупов потърси съучастници за убийството на пътуващия проповедник Распутин, аз се включих от самото начало. И аз като него бях убеден, че това е единственият изход, единствената възможност да спасим Русия. Този човек упражняваше фатално влияние върху леля ми, царицата, и нанасяше огромни вреди на скъпата ми родина. Царицата, естествено, изпадна в ярост и нареди да ни екзекутират. Според тогавашните закони обаче никой нямаше право да арестува и да изправи пред съда членове на царското семейство и велики князе. Заточиха Юсупов в семейното имение в Южна Русия, но след абдикацията на царя той се върна в Петроград и не само успя да емигрира, но и изнесе от страната бижута и ценни картини. Сега е един от малкото емигранти без финансови проблеми. Лондончани го честват като убиеца на Распутин.

Лицето му потъмня и Габриел затаи дъх. Подозираше какво ще последва.

— С мен беше друго. Въпреки че съм член на царското семейство, ме изправиха пред съда и ме осъдиха. Отказаха се от смъртно наказание, защото народът празнуваше края на Распутин. По онова време бях убеден, че екзекуцията е по-добра от затвора. Никой не успя да умилостиви царицата. Отнасяха се към мен като към убиец. Няма значение, че изобщо не съм докоснал Распутин. Стоях на пост, за да не стане нещо с приятелите ми. Въпреки това обществото се отрече от мен. Все едно бях прокажен. — Той изкриви устни в горчива усмивка. — В крайна сметка в цялата тази работа имаше и нещо добро: един ден облекчиха условията на затворничеството ми. Изпратиха ме да служа в Персия като нисш офицер. Така се спасих. Намирах се твърде далеч, за да попадна в полезрението на болшевиките. Червените разстреляха баща ми и доведения ми брат, а аз се скрих в Техеран. Останалото ти е известно. Сега съм тук и… — Преглътна мъчително и заключи: — … и съм безкрайно благодарен, че те срещнах.

Габриел кимна безмълвно. Все още не бе нанесъл смъртоносния удар върху връзката им. Добре. Той й подаде ръка през масата и тя сключи пръсти около неговите.

— Разбира се, ще те придружа тази вечер. Един Романов никога не би се отказал от дуел, все едно какво оръжие избира противникът. Ние, руснаците, имаме такава поговорка: Рискът е благородна работа. И така, Коко, ще предизвикаме скандал!

„Така ще дадем нов материал за клюки“, помисли си тя. Скандалът беше сигурен. По тялото й се разля забравено чувство на щастие.

* * *

Колоната от автомобили напредваше бавно по улица „Пиер Демур“ към входа на Шато Терне. Опашката започваше още от улица „Терне“ и запушваше всички съседни улици в изисканата част на 17-и квартал. Лимузини и кабриолети се движеха плътно един зад друг, спираха пред сводестия портал на осветения от десетки факли и свещи средновековен дворец и от тях слизаха членове на висшето общество и известни бохеми. Клаксони, глухо затваряне на автомобилни врати и стотици гласове изпълваха улиците. Смеховете все още звучаха детински, едва с по-голямата консумация на шампанско щяха да зазвучат истерично. От отворен висок прозорец се носеха чувствени джазови ритми. Подобно на другите, шофьорът на семейство Серт спря пред портата и слуги в униформи на дворцови пажове се втурнаха да отворят вратите.

— Поканата ви, моля — обърна се един от младите мъже към вече слезлия Хосе и се поклони учтиво.

— Нямаме покана — отвърна със звънък глас Мися. Говореше високо с надеждата поканените гости, вървящи към двореца в плътни редици, да чуят всяка нейна дума.

— Това не са ли Мися и Хосе Серт? — попита възбуден женски глас наблизо.

— Здравейте, Мися, ще пием ли по чаша шампанско? — попита друга жена.

— Без покана нямам право да ви пусна, мадам.

Младият мъж очевидно се чувстваше претоварен. Едит дьо Бомон бе наредила на служителите си да се държат учтиво, но не ги беше подготвила за нахалството и отмъстителността на Мися Серт.

— Простете, мадам, дадени са ми ясни указания.

— Знаем — намеси се успокоително Хосе. — Предпочитаме да празнуваме с шофьорите на улицата.

Младият паж шумно пое въздух. В този момент от колата слезе Габриел. Огледа се бързо, констатира, че не са я познали веднага, и остана малко разочарована. Само след секунди обаче се запита дали това положение не е по-приятно от популярността. Бе прочела някъде, че Мися е известна на цял Париж — също както обелискът на площад „Конкорд“. Известността на приятелката й несъмнено беше от значение за замисления скандал.

Всеки гост, чул поне отчасти диалога между Мися и прислужника, се обърна към нея. Разнесе се учуден шепот. Получи се верижна реакция. Едва започнали да си шепнат, дамите и господата в близост до входа, които очакваха да се здрависат с графа и графинята, предадоха изненадата и предположенията си на по-отдалечените гости. След Габриел от автомобила слезе Дмитрий и целенасочено се отправи към събралите се наблизо шофьори — тогава шепотът се засили до първата тиха гръмотевица преди буря.

— Позволявате ли да ви предложа цигара? — обърна се великият княз към шофьора на мадам Дьо Ноай.

Габриел познаваше шофьора, защото мадам беше меценатка на Жан Кокто и понякога разхождаше протежето си из Париж с автомобил. „Колко ли ще се учуди, като разбере, че тази вечер Кокто е приел поканата на Мися, а не на Етиен дьо Бомон“, помисли си тя.

Дмитрий се погрижи да запали цигарите на няколко души, отиде при Габриел и с доволна усмивка й връчи своята цигара. Запали си нова, пое дълбоко дима и се наведе към ухото й.

— Виж, май ще се получи…

Мися стоеше пред прислужниците като аристократка от роман на Балзак. Красива, самоуверена, непоклатима. Хосе Серт се откъсна от сянката й и шумно поздрави пристигналия Пабло Пикасо. Той се включи в играта, сякаш участваше в комедия на Молиер, и зрителите се развеселиха. Колоната напредваше съвсем бавно. Повечето гости предпочетоха представлението на улицата пред балната зала на двореца. Приятелите на Габриел се забавляваха чудесно, дори Дмитрий се наслаждаваше на смяната на ролите. Приличаше на малко момче, което се радва на възможността да прави нещо забранено.

Тя стоеше отстрани и наблюдаваше безмълвно. Сред новодошлите имаше и приятели на Бой — познаваше ги само бегло, от една-две срещи. Познаваше и красивите метреси, пристигащи под ръка със заможни господа, но не беше разговаряла с тях. Бой я държеше далеч от светските лъвове и кокотките им.

 

 

— Изглеждаха симпатични. Защо не ги каним? — попита Габриел по време на една разходка с Бой по брега на реката.

На излизане от „Максим“ бяха срещнали двойка, която се зарадва на срещата много повече от нейния любим. Бой стисна ръката й и след кратък поздрав забърза по улица „Роаял“. Това си беше направо бягство. Мълчаливо я преведе през площад „Конкорд“ и забави крачка едва когато стигнаха до брега на Сена.

— Никога няма да ги поканя!

Резкият му тон я изненада.

— Но защо?

— Ти не си като тях!

— Онази жена е много по-красива от мен.

— Възможно е, но за мен няма по-красива от теб. Освен това не искам да имаш отношения с кокотки, защото ще се оженя за теб…

 

 

Бой не се ожени за нея, а кокотките, застанали в края на дългата колона от гости, щяха да бъдат посрещнати в Шато Терне с въздушни целувки. Шивачката обаче бе изключена от списъка на гостите. Шивачка, чийто „перфектен вкус“ наскоро бе похвален изрично от „Вог“. Габриел усети как в гърлото й се надигна жлъчка.

С ъгълчето на окото си тя наблюдаваше Дмитрий. Той оживено обсъждаше с двама шофьори предимствата на различните марки автомобили, държеше се като един от тях. Изисканите гости често-често се обръщаха изненадани към него. Великият княз се правеше на шут. „Несъмнено го прави за мен — помисли си Габриел. — За малката шивачка, която не е достатъчно изискана, за да празнува с висшето общество.“ Тялото й отново се изпълни с топлина. Усещаше обичта му със сърцето си.

Дмитрий явно долови погледа й, защото се обърна към нея със сияеща усмивка:

— Добре ли си?

— Не знам.

Не му призна колко съжалява, че в този момент, както често се случваше, е невидима за обкръжението си. Беше един от малкото случаи, когато я обзе желание да е различно. Защо дори дамите, нейни клиентки, не я забелязваха?

— Бих пийнала нещо.

Дмитрий се поколеба. Погледна я дълбоко в очите, сякаш четеше в тях като в книга. След миг се завъртя и се провикна към навалицата:

— Шампанско! Някой ще поднесе ли чаша шампанско на мадмоазел Шанел?

— Ох! Ах! — Сред множеството отново се надигна шепот. Десетки погледи се насочиха към Габриел. Зяпаха я учудени. Обзе я възбуда, когато няколко дами изкоментираха дискретно, но и доста високо:

— Мадмоазел Шанел прави такива елегантни дрехи… Защо не са я поканили? Наистина ли Коко Шанел има връзка с великия княз? Мили боже, какво неловко положение!

Габриел изпита желание да извика на дамата, чийто глас чу, че е абсолютно права, но не можа да я види. Всички се чувстваха неловко. И тя, и другите гости. Най-неприятно беше положението на домакините, семейство дьо Бомон. Планът на Мися успя.

Въпреки тягостните си усещания Габриел започна да се забавлява. Хосе се бе погрижил за всичко. Насред улицата им сервираха изстудено шампанско от багажника на автомобила. Вечерта премина много весело. Някои от поканените гости се присъединиха към „бунтарите“ и празнуваха заедно с непрекъснато пристигащите бохеми и шофьорите. Все повече зрители ги наблюдаваха през отворените прозорци на двореца. Стотици хора проследиха как под светлините на автомобилните фарове Габриел танцува чарлстон с Жан Кокто, а после и с Пикасо, в ритъма на идващата от балната зала музика. По-късно тя се понесе по паважа в обятията на Дмитрий. Нощта беше топла за сезона, веселието бе в разгара си, но по някое време Габриел започна да зъзне.

— Време е да заминем на юг — пошепна тя в ухото на Дмитрий.

Той я притисна силно. Това беше достатъчен отговор.