Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mademoiselle Coco und der Duft der Liebe, 2018 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Ваня Пенева, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Мишел Марли
Заглавие: Мадмоазел Коко и ароматът на любовта
Преводач: Ваня Пенева
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: ИК „ЕМАС“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман
Националност: немска
Излязла от печат: 05.03.2019
Редактор: Цвета Германова
ISBN: 978-954-357-395-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15194
История
- —Добавяне
Дванадесета глава
Габриел бе поканила в ателието си на улица „Камбон“ почти цялата парижка бохема, за да отпразнуват премиерата на новото „Пролетно тайнство“ в театър „Шанз-Елизе“. Ако в началото всички даваха израз на радостта си и отдаваха почит към Дягилев и трупата му, към Игор Стравински и музиката му, с напредването на нощта празникът се превърна в антично пиршество. По някое време от бюфета останаха само празни кристални купи, купчини порцеланови чинии и сребърни плата с остатъци от храна, а всички гости, издържали до този час, бяха пияни без изключение. Пиеха без задръжки. Без надежда. Ликуваха и страдаха.
За голямата драма се погрижиха Дягилев и неговият хореограф, а в момента и любовник, Леонид Масин. По време на репетициите Масин бе започнал тайна връзка с млада балерина и сега истината излезе наяве. Дягилев беснееше от ревност. Беше толкова възбуден, че замалко да разкъса талисмана си — кърпичката от великата княгиня. Габриел побърза да я прибере на сигурно място в едно чекмедже, но караницата не спря. Накрая Масин заяви, че никога повече няма да работи за „Руския балет“, и си тръгна.
Елегантната графиня Грефюл разведри атмосферата, като позволи на Жан Кокто да я покани на скандален канкан. Музиката и танците оказаха своето въздействие. Всички ръкопляскаха, танцуваха неудържимо, при липса на партньорка се задоволяваха с шивашки манекени, мнозина се смееха до сълзи, Дягилев плачеше над чаша с абсент. Общото внимание постоянно се насочваше към композитора Жорж Орик, седнал на пианото. Той изпълняваше мелодиите на Жак Офенбах с такава сила, че си разрани пръстите на клавиатурата. По клавишите от слонова кост потече кръв, но я забелязаха едва когато закапа върху светлия килим. Мися реши, че е настъпил подходящият момент да подстриже диригента Ернест Ансерме, и той избяга от нея като подплашено пиле. Възползва се от вълнението около раните на Орик, грабна парче плат и си го нави като тюрбан на главата. Излезе на улицата с несигурни крачки, без шапка и вратовръзка, но успя да се спаси от преследвачката си.
Изтощена от канкана, Габриел се разположи в едно кресло и вдигна крака върху близката масичка. Не обърна внимание, че полата й се е плъзнала над коленете; в момента й беше все едно, и то не само защото бе пила твърде много. Балетистите гледаха женските крака единствено от професионален интерес, а повечето от присъстващите мъже вече не виждаха ясно. Навярно я виждаха двойна. Смътно си припомни мистични истории от манастира, в които ставаше дума за човешки същества с четири крака, но вече не помнеше какво точно разказваха легендите. Закиска се сама на себе си, учудена защо ли се е развеселила, докато всъщност й се искаше да заплаче.
Мислите й се върнаха към представлението. Страстната музика на Стравински бе намерила физически израз в движенията на танцьорите, но не беше само това. Всеки тон проникваше в сърцето й. Усещаше нотите, сякаш композиторът лично ги бе изписал върху тялото й. Вече нищо не й вдъхваше страх, всичко беше изгарящо страстно. Завладяно от желание, тялото й вибрираше. Мъжът и композициите му се сливаха във въображението й. Повече чуваше музиката, отколкото да вижда Стравински като личност пред себе си. Усещаше звука като нежно докосване, представяше си как пръстите му се плъзгат по кожата й. Копнежът да получи удовлетворение я беше замаял още в театъра. На премиерата обаче Стравински бе придружен от съпругата си и Габриел остана вярна на принципите си — не го прегърна пред очите на Екатерина.
След представлението мадам Стравинска се сбогува и шофьорът на Габриел я откара при децата. Мосю Стравински остана в Париж. Взе участие в празненството на Габриел, изпи невероятно количество водка, а може би и абсент — тя нямаше възможност да го наблюдава непрекъснато. По някое време си тръгна, навярно тласкан от демоните на алкохола, а може би и от собственото си неудовлетворено желание или от съзнанието за задълженията си като баща на семейство.
По бузите на Габриел потекоха сълзи. Често се питаше какво ще стане с жена му и с децата, ако тя се реши на тайна връзка. Съвместимо ли е подобно поведение със законите на гостоприемството? Тъжно, неописуемо тъжно. Защо бе срещнала този прекрасен мъж, този равен на нея творец при толкова трудни обстоятелства? Защо всички добри мъже бяха женени? Или се женеха за друга? Имайки предвид обаче как точно тези господа в нейно присъствие ставаха меки като восък, не можеше да се отрече, че им липсва сила на характера. Щеше да е весело, ако не беше толкова сериозно. Потиснатото ридание, в действителност циничен смях, премина в хълцане. Габриел се почувства неловко и притисна ръка върху устата си. Опита се да диша дълбоко, хлъцна, закиска се и се задави.
— Дами и господа! — Гръмкият глас я стресна дори повече от заплашителните викове на майката игуменка в „Обазин“. — Купихме сутрешното издание на „Фигаро“!
Откъде се бе появил изведнъж Стравински? Стоеше насред помещението, заобиколен от приятели, а застаналият до него Борис Кохно държеше няколко вестника. Гостите ги наобиколиха. Някои останаха прави, други се отпуснаха на колене, трети пълзяха, защото краката вече не ги държаха. Глъчката се засили, чу се шумолене на хартия. Гласът на Мися, учудващо трезвен, сложи край на бъркотията:
— Млъкнете всички! Игор ще ни прочете какво пише.
Габриел неволно изправи гръб, спусна крака на пода.
Отзивите! Как не се сети, че Стравински ще иска да прочете първите критики за представлението още рано сутринта? Дори погълнатият алкохол не бе успял да го спре. Руснаците издържаха на пиене. Излязъл е да търси вестникопродавец и секретарят на Дягилев го е придружил. Не се е върнал при жена си, както се опасяваше Габриел, не я е изоставил през тази специална нощ. Изпита чувството, че той се е върнал само при нея, не при приятелите си.
Някой изсвири туш на пианото.
Възцари се задъхана тишина. Хосе Серт дишаше тежко.
Стравински намести очилата си и зачете:
— Снощният концерт в театър „Шанз-Елизе“ се разкри пред нас като великолепно представление от най-високо музикално и танцувално качество…
Избухнаха ръкопляскания. Ликуването се смеси с думи на облекчение. Танцьорите от ансамбъла се прегръщаха, Стравински и Дягилев приемаха поздравления и целувки. Учудващо, но опиянението изчезна или поне намаля наполовина.
— Снощното представление освободи музикалното произведение от магията, която тегнеше над него — продължи Стравински да чете рецензията на театралния критик. — Брилянтната музикална преработка и промените в хореографията допринесоха да се състои един възвишен спектакъл…
Габриел скочи.
— Шампанско!
Постара се да надвика всеобщото въодушевление и твърде късно забеляза как е предрезгавял гласът й от многото разговори, песни и изблици на чувства. Размаха ръце, качи се на креслото и извика отвисоко:
— Шампанско! Веднага шампанско!
Никой не възрази.
Стравински забрави за рецензията. Разбута заобиколилите го приятели и застана пред Габриел. Разпери ръце, за да я улови при скока й от креслото. В момента й беше безразлично, че ги наблюдават толкова много хора.
* * *
Трополене на буря събуди Габриел от дълбок, мъртвешки сън. Чу равномерни удари, въпреки че никога досега не се беше будила от дъждовни капки. Силен вятър се блъскаше в прозорците и дървените рамки скърцаха. В стаята беше тъмно, само тясна ивица сива дневна светлина проникваше между спуснатите завеси. Леглото й беше твърдо, а не меко, както в апартамента й в „Риц“. Освен това й беше студено и миришеше странно. Сладък мускус, примесен с нещо кисело — така миришеха изхвърлените на брега водорасли в пристанището на Довил. По кожата й пробягаха неприятни тръпки. Сякаш през гъста мъгла тя забеляза, че е гола и е завита само с тънък копринен чаршаф. Тренираните от дълга езда мускули по бедрата й бяха стегнати и болезнени, рамото я болеше като след падане от кон. Бавно осъзна, че лежи под странен ъгъл и се е сковала. Раздвижи се внимателно. Нещо метално се заби в рамото й. Посегна да го улови. Оказаха се очила.
В следващия миг мъглата се разсея. Очилата с метални рамки и дебели стъкла се изплъзнаха от ръката й. Не беше нужно да се обърне, за да разбере, че не скърцат рамките на прозорците. Беше дишане на мъж, тихо хъркане след прекомерна консумация на алкохол. Постепенно умът й събра парченцата от спомена. Не успяваше да възстанови решаващите часове от изминалата нощ, но и не беше необходимо, защото знаеше какво се е случило. Лежеше гола до мъж под пианото, завита с парче коприна. Дотолкова успя да идентифицира обстановката. Тялото й и ароматът, изпълващ работната й стая — миризма на неудържимо любене и твърде много вино като в третокласен бордей, бяха доказателство, че тя се е любила с Игор Стравински… И вероятно половината от гостите са разбрали, че той не си е тръгнал с другите.
Предпазливо отмахна коприната. В никакъв случай не биваше да го буди. Не и преди да е излязла начисто сама със себе си. Как да се държи с него? Да му каже ли, че утрото е мрачно и това е символ на тяхното положение? Той, женен мъж и баща на семейство, няма право да се впуска в любовна връзка със сама жена като нея, която на всичкото отгоре продължава да обича друг мъж. Няма никакво значение, че другият е мъртъв.
Музикалният критик на „Фигаро“ бе нарекъл Стравински „благословен композитор“, „най-важният представител на модерната музика“. Премиерата го беше направила не само известен, а и видна личност. Как да каже на този мъж, че е станало недоразумение? Ако можеха да запазят връзката си в тайна, щяха да се наслаждават на физическата любов без задръжки. Тя обаче не искаше да изживее тази любов пред очите на приятелите си — още повече че това, което изпитваше, не беше любов. Тя се възхищаваше от гениалността на Стравински. Може би и от мъжествеността му, но това не беше достатъчно.
Габриел се изправи. Точно сега в никакъв случай не биваше да прояви слабост. Ще се опита да задуши приказките в зародиш.
Направи крачка към прозореца, за да пусне малко повече светлина в помещението, когато нещо зашумоля под стъпалата й. Вестникът, който прославяше новото представяне на балета. Какъв триумф! Наведе се, вдигна страницата, приглади я и се запъти към прозореца. Наистина валеше.
Забеляза, че е взела страницата с новините, не притурката. Не видя голямото заглавие „Пролетно тайнство“, а една фотография: разбита карета, няколко автомобила, единият легнал настрана, объркани хора, повечето мъже. До снимката заглавие: „Експлозия в Ню Йорк“. Стресната, Габриел прочете кратката статия. Пред банката „Дж. П. Морган Инк.“ избухнала бомба. Взривното вещество било скрито в каруца. Загинали трийсет и осем души, над четиристотин банкови служители и минувачи били ранени. Полицията предполагала, че бомбата е дело на анархистични кръгове. Габриел стисна устни. Тя също беше работеща жена и омразата можеше да се насочи и срещу нея, не само срещу мъже, които работят в банка. Собствен бизнес беше необичайно занимание за жена от нейното поколение, но смелостта и силата бяха част от най-дълбоката й същност. Тя беше самостоятелна, преуспяваща личност. Не беше измамница — и главно по тази причина не желаеше да разрушава чужд брак.
Следвайки вътрешен импулс, Габриел погледна датата в горния край на вестника. Сряда, 15 декември 1920 г.
Велики боже, съвсем бе забравила, че днес е работен ден! Колко ли беше часът? Трябваше да слезе в ателието. Дано поне да са разчистили остатъците от празненството по случай премиерата. Обикновено започваше работа в седем сутринта. И обикновено пристигаше на работа, след като си е направила тоалета в банята в хотел „Риц“. Никога не се разхождаше чисто гола и недоспала из кабинета си. Обикновено на килима й не спеше известен композитор. Никой мъж не правеше така. Бой предпочиташе дивана, когато бързаше. Този руснак, избягал от родината си, навярно е нощувал и на много по-лоши места — днес поне разполагаше със скъп килим. По устните й се плъзна тъжна усмивка.
— Коко!
Габриел се обърна.
Стравински седеше на пода, облегнат на пианото. Косата му беше разрошена, бузите зачервени, очите кървясали. Изглеждаше недоспал, махмурлия, ала огънят, пламтящ във вътрешността му, нямаше как да остане незабелязан.
Нейното тяло все още беше слабовато и момчешко, както през младостта й. По времето, когато идеал за красота бяха пищните форми, тя печелеше мъже с почти детската си фигура. Явно и Стравински харесваше противоположността на славянската пищност. Това си личеше и в момента тя се наслаждаваше на погледа му повече, отколкото на плъзгането на ръцете му по малките й гърди, плоския корем и тесните бедра. Опияняващо усещане.
„Не бъркай това чувство с любов — предупреди я глас в задната част на главата й. — Няма да имаш трайна връзка с този мъж.“
Струваше й усилие да прекъсне магията на момента. Нави вестника на руло и се удари по бедрото. Енергичен, окончателен жест.
— Сънят свърши, мосю Стравински. Станете и се приберете при семейството си.
Гласът й прозвуча подигравателно, само дето леко трепереше.
Той кимна сериозно.
— Ще кажа на Екатерина, че искам да се оженя за теб.
— Не!
Викът й беше изпълнен с ужас. Твърде късно се сети колко го наранява с подобна реакция. По-спокойно прибави:
— Не бива да напускаш съпругата си, Игор. Невъзможно е.
— Ние с теб сме двойка — възпротиви се той. — Ти си любовта на живота ми. За съжаление те срещнах твърде късно, но…
— Върви при децата — прекъсна го рязко тя. — Върни се при тях и не идвай повече при мен.
Обърна му гръб. Не искаше той да види как очите й се пълнят със сълзи. Само за секунди по бузите й се затъркаляха едри капки — също като дъжда навън. Този мъж бе казал, че иска да се ожени за нея. Този прекрасен, известен мъж. Само че не бе улучил точния момент.
— Коко! — Звукът на името й от неговата уста! Изразяваше молба. — Аз те обичам. В момента твоята къща е дом на децата ми. По един или друг начин ние с теб сме тясно свързани. Моля те, не разкъсвай връзката между нас. Не мога да живея без теб.
Беше му благодарна, че не отиде при нея. И най-лекото докосване сигурно щеше да я разколебае. Преглътна сантименталността си и заяви с твърд глас:
— Аз няма да се върна в „Бел Респиро“. Ще останеш със семейството си там, колкото искаш. Моля те само да не ме очакваш в ролята на домакиня.
— Без теб ще умра.
Габриел безмълвно поклати глава.
Сърцето й се късаше, но кого го е грижа за сърцето!