Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (12)

Шеста глава

Италия промени Габриел. След първия флирт не последва втори, ала когато се върна в Париж, се чувстваше отпочинала както никога преди и изпитваше ново желание за живот.

Сякаш се бе пробудила от тъмен сън. Дори само фактът, че мъж от обществената класа на Дмитрий Павлович Романов я бе ухажвал с толкова уважение, я окриляше. Бой, естествено, беше много по-богат от емигранта Дмитрий, но той не принадлежеше към висшата аристокрация, а идваше от средите на едрата буржоазия и сам си беше извоювал положението. През следвоенните години във Франция подобен успех предизвикваше възхищението на хората — също както блясъкът на миналото, донесен в Западна Европа от избягалите от Русия велики княгини и князе. Освен това Габриел не само бе открила в руснака сродна душа, а и разви истински интерес към меланхоличната руска култура. Не беше съвсем сигурна дали Дмитрий ще сдържи обещанието си и тя ще го види отново. Така или иначе обаче срещата им я обогати с нещо повече от новооткритата физическа наслада. Преживяла бе прекрасен сън и се събуди укрепнала.

По свой начин Хосе Серт също беше допринесъл за новата й сила. От него научи най-важното за живописта на италианския Ренесанс и за скулптурите на барока. Мъжът на Мися — отличен специалист — бе въвел внимателно ученичката си в историята на изкуството. Пред погледа й се отвори нов свят — точно както преди много години бе открила литературата.

В младостта си поглъщаше всички попаднали й романи, все едно дали бяха булевардни книжлета, приятно забавление или висока литература. Вярваше, че всеки писан текст й помага и я води напред. Бой я приобщи към класиката и в момента Габриел беше изключително начетена. Досега изобразителното изкуство оставаше на заден план, Хосе обаче й разкри очарованието и магията на своята специалност. Доставяше й голяма радост да се занимава с тази нова тема. Не че имаше желание да купува картини или скулптури и да ги излага в дома си. Според нея мястото на произведенията на изкуството беше в музеите — там можеше да ги гледа, там ги съхраняваха най-добре.

Желанията й се развиваха в друга посока: започна да мечтае как ще изработи костюмите за театрално представление или балет, както някога Пол Поаре бе участвал в премиерата на „Пролетно тайнство“. Нямаше представа как се правят декори, но беше убедена, че има сили да създаде костюмите. За да постигне целта си, хора от типа на Сергей Дягилев трябваше не просто да я забележат, но и да я обожават, както Серт обожаваше Мися. Нима не би било щастливо стечение на обстоятелствата, ако работата с известни хора на изкуството запълни празнината в света на чувствата й, оставена от смъртта на Бой? Чрез Серт тя вече познаваше редица известни художници, но някои, като например Пабло Пикасо, предпочитаха самотата. Те имаха свои приятели, понякога и свой галерист, ала рисуваха, творяха сами. Докато балетната трупа зависеше от помощници и спонсори.

Още докато размишляваше по този въпрос, осъзна, че пътуването в Италия беше голям подарък от семейство Серт: през тези дни Габриел започна да се идентифицира чрез самата себе си, а не чрез мъжа, когото беше обичала повече от живота си.

След връщането в Париж ежедневието я сграбчи здраво в лапите си, ала мислите й кръжаха около бъдещата й роля в парижката бохема. Изкуството й изглеждаше като красива играчка, театрите бяха кукленски къщички, а актьорите — дървени фигурки. В детството си не беше притежавала кукли, беше твърде бедна, но сега очакваше да компенсира тази несправедливост чрез реални хора. Понеже Мися и Хосе Серт потеглиха от Венеция към Балканите и сигурно нямаше да се върнат скоро, тя имаше благоприятен случай да тръгне сама по следите на приятелката си. Освен това я очакваше и друга мисия.

През един късен следобед Габриел стоеше пред огледалото. Намести лакираната в черно сламена шапка и тихо можела кураж на бъдещата меценатка. Излезе от ателието си не както обикновено в седем вечерта, а два часа по-рано, и тръгна на разходка. Нали часът за чай беше най-подходящото време за посещение без покана? „Подобни мисли са остатък от общественото възпитание на англичанина“, мина й през ума и тя се засмя весело.

Габриел се изненада колко приятно й бе да мисли за Бой без болка. Изпитваше меланхолия, да, но не и предишното отчаяние. Той сигурно щеше да се засмее заедно с нея, ако можеше да му разкаже за какво си мисли в момента. Възможно ли е тъгата да се надмогне с хумор? Във всеки случай така копнежът й по мъртвия ставаше по-поносим, освен това й позволяваше да гледа напред. Ако продължи да живее в гробница, няма да го съживи. На това я научиха изминалите седмици.

В най-добро разположение на духа тя забърза по улица „Сен Оноре“ към улица „Роаял“. Септемврийският ден беше мек, почти летен, сякаш създаден специално за разходка, а пътят й я водеше по една от най-старите и най-красиви улици в града. Габриел не се разхождаше, тя крачеше целеустремено към площад „Конкорд“. Във Венеция беше слушала много внимателно — така научи, че след заминаването си от града на лагуната Сергей Дягилев ще се настани в хотел „Крийон“.

„Крийон“ беше луксозно място, но не толкова аристократично, колкото „Риц“, където Габриел нощуваше, когато вечер й беше невъзможно да се върне в новата си вила в Гарш. Без съмнение обаче „Крийон“ се помещаваше в един от най-красивите градски дворци, освен това беше модерно обзаведен — малко преди Голямата война бяха превърнали частния дом в хотел. Габриел се учудваше как Дягилев успява да плаща за стаята, но, естествено, беше по-приятно да се запишеш на рецепцията на луксозен хотел, отколкото да се пазариш със съмнителната собственица на някоя евтина квартира.

Асансьорът я отведе на втория етаж. Стените бяха издържани в цвят слонова кост. Енергично се запъти към апартамента, обитаван от майстора на балета. Борис Кохно отвори вратата и със съвършена учтивост се поклони пред посетителката.

— Мосю Дягилев ви очаква.

Импресариото стоеше до прозореца в салона. Под светлината изглеждаше като оживяла картина, представяща възкресението. „Месията на балета“ — помисли си Габриел.

— Мадмоазел Шанел — подхвана Дягилев — съжалявам, че не си спомням името ви. Срещали ли сме се вече? Може би във Венеция? Но както и да е, приятелката на прекрасната Мися Серт, естествено, е добре дошла.

Габриел го дари с дружелюбна усмивка и отговори кратко:

— Добър ден, мосю Дягилев.

Очевидно той се опитваше да си спомни къде я е виждал, но много скоро капитулира и така силно тръсна глава, че гъстата му коса щръкна на всички страни, сякаш се бе наелектризирала. Опита се да я усмири с една ръка, а с другата посочи дивана и креслата.

— Наистина не си спомням откъде се познаваме, но ще се разбере, нали? Заповядайте, моля. Какво мога да направя за вас?

— Аз желая да направя нещо за вас — заяви Габриел и седна.

Дягилев отговори единствено с вдигане на веждите.

Габриел отбеляза, че той не й предложи нищо. Възможно беше да е признак на объркване, не на нелюбезност. Реши веднага да мине на въпроса и извади от чантата си кожена папка с формуляри.

— Желанието ми е да представите „Пролетно тайнство“ — обясни с твърд глас тя и нареди чековете на ниската масичка пред себе си. Най-горният вече беше попълнен и снабден с подписа й. Без повече обяснения тя придвижи документа към Дягилев. — Според мен тази сума ще е достатъчна да осъществите представлението.

Шестцифрена сума.

Веждите му се вдигнаха още по-високо. Посегна невярващо към монокъла си. Сумата си остана същата.

— Мадмоазел!

Възклицанието му съдържаше възмущението на мъж, който се чувства излъган, но и изненада, и искра невярваща радост.

— Може би смятате, че няма да е достатъчно? — попита учудено тя.

— Триста хиляди франка! — Дягилев светкавично посегна към чека, уплашен, че тя ще се разколебае. — Моля ви, мадмоазел Шанел, това е невероятна щедрост.

Със свободната си ръка той извади от джоба носната кърпичка и я притисна към лицето си, сякаш ароматът й беше и еликсир на живота му, и успокоително. Габриел забеляза как пръстите му потрепериха.

— Борис, прибери, моля, чека и го пази добре.

Едва сега й направи впечатление, че младият секретар е останал в салона. Той се поклони леко и изпълни нареждането.

— Поразен съм — призна Дягилев. — Ако желанието ви за ответна услуга е да преживеете най-доброто представление на „Руския балет“, бъдете сигурна, че ще го изпълним.

— Убедена съм — усмихна се Габриел — но възнамерявах да ви помоля нещо друго.

Помълча малко, за да го измъчи. Едва когато цветът на лицето му започна да се променя от бледорозов към тъмночервен, тя продължи:

— Става въпрос за кърпичката ви. Едва ли сте склонен да се разделите завинаги с подаръка на великата княгиня, затова ви моля да ми я заемете за известно време.

Дълго бе мислила как да се добере до парфюма на великата княгиня Мария Павловна. Понеже Дмитрий не й даде особени надежди да се снабди с флакон „Le Bouquet de Catherine“, налагаше се да открие формулата по друг начин. Стори й се логично да използва кърпичката, запазила аромата. Надяваше се в лабораториите на Франсоа Коти да работи химик, способен да разпознае отделните есенции. Не беше сигурна дали намерението й е осъществимо, но се чувстваше длъжна да опита. Дори да не успееха да идентифицират всички съставки, базата щеше да е достатъчна да се направят експерименти. Запазеният аромат на този необикновен парфюм би трябвало да е достатъчен да превърне представите й в химична формула. Това щеше да я приближи към целта много повече от всички досегашни опити.

В тъмните очи на Дягилев светна объркване, съпътствано от недоверие. Пръстите му се вкопчиха в кърпичката, сякаш се боеше посетителката да не я изтръгне от ръката му.

— Нищо няма да й направя — увери го Габриел. — И, разбира се, ще ви я върна възможно най-скоро. Непокътната.

— За какво ви е? — прозвуча дрезгаво гласът му.

Предвид прещедрото дарение на Габриел въпросът прозвуча доста дръзко. От друга страна, поведението му свидетелстваше за дълбоката привързаност към починалата му меценатка. Мъж с такова чувство за лоялност отговаряше напълно на вкуса й.

Габриел му разказа за успехите си в света на модата.

— Преди много години започнах да шия шапки за гостенките на приятеля ми Етиен Балсан. Във време, когато жените носеха на главите си истински колела от каруца, моите прости модели привлякоха вниманието на парижкото общество. Започнах да произвеждам повече шапки и с подкрепата на Етиен открих първия си магазин на улица „Камбон“. Скоро започнах да шия дрехи — първо матроски блузи и поли — панталон. Винаги съм предпочитала простия стил. Вдъхновявам се от чистите форми на Средновековието. Във всеки случай моята мода стана толкова популярна, че една година преди войната отворих бутик в Довил, а след време и в Биариц. Днес притежавам ателие на улица „Камбон“. Клиентките ми са дами от доброто общество. Имам желание да поднеса коледен подарък на най-добрите, най-верните си клиентки и се спрях на тоалетна вода. Много държа тя да е специална, нещо особено, каквото е парфюмът на великата княгиня. Кърпичката ми е нужна, за да открия формулата… — Млъкна за миг, после продължи: — Нуждая се и от вашата абсолютна дискретност. Моля ви да запазите пълно мълчание за разговора ни. Не желая никой да научи за него, дори общата ни приятелка Мися.

Дягилев кимна и й подаде кърпичката.

— Разбирам. Впрочем, великата княгиня употребяваше парфюма „Rallet №1“, респективно „Le Bouquet de Catherine“…

— Знам — прекъсна го тя.

Какво ще каже Дмитрий Павлович, когато тя произведе нова версия на царския парфюм? Не искаше копие. Не беше в стила й. Нов, съвременен вариант би отговорил изцяло на очакванията й. Нали и новото представяне на „Пролетно тайнство“ нямаше да е повторение на балета отпреди войната. Какво ще каже великият княз, когато разбере, че тя ще финансира този спомен за живота в стара Русия? Неговото минало и нейното бъдеще ще се свържат.

„Прекалено много мисля за Дмитрий“, осъзна почти уплашено тя. Би трябвало да престане. В живота й има по-важни неща от нов мъж.

Габриел прибра чековата книжка и кърпичката в джоба си.