Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (10)

Четвърта глава

— Той е осем години по-млад от мен.

— На кого му пука? — отвърна сънено Мися. — Забрави възрастта, това са само цифри.

— Той е руснак. Велик княз.

— Е, и?

— Беден е като църковна мишка.

— Ти имаш пари за двама.

— Може да стане новият цар.

— Стига, Коко!

Викът прозвуча едва ли не болезнено. Мися вдигна глава, взе шепа пясък и започна да пропуска фините зрънца между пръстите си, наблюдавайки как падат върху голите й крака.

— Старата аристокрация се свързва с модерна жена със собствена фирма. Това е новият свят, скъпа.

Отпусна се отново на шезлонга, сякаш бе изяснила всичко.

Габриел се надяваше да намери у Мися съюзница. Приятелка, която да изрази съмнения относно връзката й с великия княз Дмитрий Павлович Романов. По-точно казано, искаше й се Мися да я убеди да не се сближава с този мъж. Чувстваше влечение към него, и то толкова силно, че не намираше сили да предотврати бъдещата им близост. След първата им среща това изглеждаше неизбежно. Не беше въпрос „дали“, а „кога“. Само че тя още не беше готова за нов любовник. Продължаваше да тъгува за Бой и нищо чудно в обятията на новия да мисли през цялото време за предишния, а това означаваше да разруши всичко. Не беше справедливо да сравнява Дмитрий с Бой. Пък и се боеше да обикне друг мъж. Не да го обича истински и силно, както бе обичала Бой, а просто да се привърже към него. Боеше се да не се провали. Тялото й обаче копнееше за нежност и задоволяване. Не на последно място душата й се нуждаеше от внимание и възхищение. Дмитрий беше забележителен мъж, образован, елегантен. Принц, и то не само от приказките. Харесваше й, и то много.

Габриел се възползва от спокойните часове на плажа, за да се довери на Мися. Хосе остана в хотела, за да проведе няколко телефонни разговора, така двете приятелки имаха време да си поговорят насаме. Лежаха под един чадър близо до плажа и се вслушваха в мекия плисък на вълните. Намираха се достатъчно далеч от други плажуващи и никой не чуваше разговора им. Габриел бе дочела „Шери“. Последните страници оставиха у нея странни усещания. Любовната история между зрялата жена и младия й любовник не завърши добре. Ами ако това се окаже лоша поличба? Защо точно сега, при срещата с Дмитрий, бе избрала да прочете този роман? Във всеки случай разликата във възрастта й се струваше най-убедителният аргумент срещу връзката им. Мися обаче изобщо не се впечатли.

— Той не е Бой — промълви тихо тя.

Мися протегна ръка и докосна пръстите на Габриел, притисна ги, няколко зрънца пясък одраскаха кожата й. Не каза нищо. А и какво ли би могла да каже? — помисли си Габриел. Дмитрий не беше Бой. Естествено.

— Не съм готова за нова любов — заяви енергично тя.

Мися отдръпна ръката си.

— Кой говори за любов? Забавлявай се. Затова сме във Венеция. Щом Дмитрий Павлович те ухажва, няма никакво значение какво изпитваш ти. — И прибави с доста по-мек глас: — Време е раните ти да заздравеят, Коко. Според мен великият княз е най-добрият балсам за рани.

Така беше. Мися, естествено, беше права, Габриел го знаеше. Струваше й се обаче, че ще извърши предателство спрямо голямата си любов, ако тайно погребе тъгата в някое далечно ъгълче на сърцето си — както Даяна тайно бе погребала мъжа си на Монмартр. Тя вече го бе забравила за няколко часа и това я караше да се чувства виновна.

Двамата с Дмитрий обикаляха дълго чудните стари улички на „Дорсодуро“ и „Сан Паоло“. Разговаряха, разглеждаха, учудваха се, усмихваха се. През повечето време си сочеха един на друг красиви детайли от фасади и мостове, наблюдаваха спящи котки по первазите на прозорците и гондоли, плъзгащи се по тесните канали, но в промеждутъците говореха за страха от изоставянето и за нарушеното доверие. Много скоро установиха колко общо имат помежду си; да, преживяванията им бяха от напълно различни светове, но чувствата им си приличаха.

Александра, майката на Дмитрий, принцеса на Гърция и Дания, починала при раждането му. Въпреки че царят не одобрил женитбата, след време баща му се оженил за своята дългогодишна любовница — момиче от провинциалната аристокрация. Наложило се двойката да напусне Русия. Избягали в Париж, а Мария и Дмитрий останали в царския двор. Чичо им, Сергей Александрович Романов, генерал-губернатор на Москва, приел децата в дома си. Относително добрият живот при семейството му не продължил дълго: Сергей станал жертва на атентат, когато Дмитрий бил на тринайсет години. Децата изгубили и второто си семейство. Този път ги приели в двора, за да се погрижат за възпитанието им. Дмитрий попаднал под пряката опека на царското семейство. За него това означавало ранно начало на офицерска кариера.

— Навярно при военните не е по-различно, отколкото в дом за сираци — отбеляза Дмитрий и Габриел кимна утвърдително.

Знаеше какво има предвид той, но не му каза нито дума за най-тъмните години от живота си. Почти по същото време тя бе живяла в манастирски приют.

Часове наред обикаляха Венеция. Дългите им разговори породиха чувство на дълбока свързаност. Стана време Габриел да се върне на Лидо — семейство Серт сигурно щеше да се притеснява къде се губи. Сбогува се с Дмитрий на един кей.

На сбогуване той й целуна ръка и се поинтересува в кой хотел е отседнала.

Тя, естествено, му каза къде живее. На следващия ден, на път към плажа, портиерът на хотела й връчи бележка от великия княз: саморъчно написана молба за нова среща довечера. Дмитрий предлагаше да посетят игралното казино в грандхотел „Екселсиор“ на Лидо, недалеч от хотела на Габриел. Навярно предполагаше, че тя ще предпочете среща наблизо — това подхождаше на изисканата му учтивост. Разходка след вечеря, малко хазарт — като цяло игра на късмета с отворен изход.

В момента обаче Габриел се чувстваше различно. Да приеме поканата означаваше да вземе трудно решение с важни последствия. Rien ne va plus.

— От какво те е страх? — попита тихо Мися. — Единствена ти от всичките ми познати никога не си се страхувала.

„Вярно е, аз никога не съм се страхувала, нали си имах Бой“ — помисли си Габриел.

В същия момент осъзна, че не е истина.

Тя сама бе направила първите си крачки към самостоятелен живот. По своя воля беше напуснала манастира, а и по-късно винаги сама бе вземала решения. Надеждата за по-добър живот я бе отвела в имението на Етиен Балсан. И преди беше лягала с него, но не изпитваше нищо особено. Или поне нищо, което да обясни дръзката й постъпка. Ала когато той й отвори, пред нея се разкри нов свят и тя го завладя с кураж, смелост и издръжливост. Той се оказа вратата към щастието й. И най-голямото й поражение.

Запита се как да облече в думи хаоса в сърцето и душата си, за да обясни на Мися какво всъщност иска, но не може да направи. Още не. Ала докато размишляваше и търсеше отговори дълбоко в себе си, пристигна Хосе Серт, следван от келнер с табла в ръка. Беше им поръчал лимонада. Бучките лед в чашите вече бяха започнали да се топят. Имаше и сребърна купа.

— Мили дами, какво ще кажете да отскочим до Рим?

— Какво ще правим в Рим? — осведоми се Мися и намести слънчевите си очила.

Хосе им кимна засмян и безгрижен.

— Ще отдадем почит на Бернини и Микеланджело.

Мися отговори на усмивката му и се обърна към Габриел:

— Би трябвало да побързаш с рандевуто си, Коко, иначе ще заминем още преди първата целувка.

— Какво пропуснах? — поинтересува се веднага Хосе.

— Нищо — увери го бързо Габриел. — Нищо не се е случило.

Тя посегна към чашата с лимонада и приключи разговора с голяма глътка.

„Шампанско — помисли си — довечера ще пием шампанско.“ По тялото й премина тръпка.