Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (9)

Трета глава

За разлика от приятелите си Габриел ставаше рано. Беше свикнала да започва работа в седем сутринта и дори по време на почивката вътрешният й часовник я вдигаше от леглото. През първите дни след пристигането си тя прекарваше сутрините в градината или на терасата на хотела с книга в ръка. Много скоро обаче новият роман на Колет, посветен на невъзможната любов между зряла жена и съвсем млад мъж, вече не бе в състояние да й замени особената мистика, владееща града на лагуната. Венеция със старите й зидове, безмълвни свидетели на безкрайни истории, я примамваше. Остави „Шери“ в стаята си, взе си чантата и се запъти към станцията на „вапорето“ — корабчетата автобуси, за да отиде до площад „Сан Марко“. За първи път сама, като обикновена туристка.

Магията, която я завладяваше по време на късните следобедни разходки със семейство Серт, днес изгоря под силното слънце на ранното утро. На площада и по околните улички беше горещо и гъмжеше от туристи. Даже гълъбите се надигаха лениво, когато палави деца ги прогонваха от хранилките. А зидовете мълчаха. Габриел усети как под шапката й се събират капчици пот, а копринената й блуза залепва за гърба. Помисли дали да не седне някъде за една напитка, но се отказа. Всички маси в кафенетата изглеждаха заети, а в ресторантите вече нареждаха за обяд. За зло или за добро се налагаше да се потопи в множеството и да броди безцелно из улиците. Случайно мина покрай един кей на Канал Гранде, останал незабелязан от туристите, и спря да погледа повтарящото се потегляне и връщане на малкия ферибот — тук го наричаха traghetto.

Единственият пътник на необичайно дългата гондола, която се движеше между Сестиере Дорсодуро и площад „Сан Марко“, беше малко светлокафяво куче, приличащо на лисица. При всяко спиране на кея животното вирваше весело пухкавата си опашка и скачаше на кея. Първо сядаше и се оглеждаше очаквателно. След известно време явно му омръзваше, тогава ставаше и се запътваше към входа на близката къща, където любопитно душеше нахвърляния боклук. После вдигаше краче, маркираше си участъка и се връщаше на кея.

Междувременно на борда се качи двойка с дете, ала лодкарят търпеливо изчака завръщането на малкия си пътник. Без да се замисли, Габриел слезе на кея и също се качи. Всъщност нямаше намерение да прекосява канала, но обичаше кучета. Нейните четириноги бяха най-добрите й приятели и търпеливи утешители в най-тъмните й часове. Сърцето й бе привързано най-вече към Рита и Пепе, подарък от Бой, и това беше естествено. В нейно отсъствие за тях се грижеха прислужниците й и тя се надяваше всичко да е наред. В този момент обаче в сърцето й пламна копнеж. Искаше й се да милва меките глави, да усеща гладката козина под пръстите, влажната муцуна върху кожата си. Малкото куче, скочило последно на палубата, я привличаше като с магия. Не се осмели да протегне ръка към него, защото се опасяваше, че всяко движение може да преобърне клатещата се лодка. Ограничи се да наблюдава веселото кутре: то се изправи върху предната пейка и вирна носле във въздуха, сякаш искаше да подуши някаква следа на отсрещния бряг.

Прекосяването на канала продължи само няколко минути. Габриел слезе от гондолата с неохота и продължи безцелната разходка. Вече не бе обградена от групи туристи. Последва сянката и се потопи в приятно хладен полумрак. Разходи се из изненадващо пусти улички, няколко пъти излезе на залени от слънцето малки площади, където най-често имаше дърво и пейка за сядане. Тялото й бе окъпано в пот, но тя не го дари с почивка, а продължи да върви без път и посока, наслаждавайки се на изпразнената си от мисли глава. Откри малък страничен канал — на кея бе закотвена лодка, тежко натоварена с всякакви плодове и зеленчуци, и тази гледка беше празник за очите й. Тук най-сетне спря. Гледаше и се учудваше. Закръглена домакиня и група млади хора в необичайно облекло се присъединиха към Габриел. Италианката се впусна в шумно пазарене с търговеца на плодове; другите, туристи като Габриел, също бяха силно впечатлени от великолепието на цветове.

Под зоркия поглед на една монахиня покрай лодката минаха под строй група момиченца, най-много шестгодишни. Вървяха две по две. Изглеждаха по-бледи от връстниците си, които тичаха по плажа на Лидо или гонеха гълъбите на площад „Сан Марко“. Носеха избелели престилки и хвърляха жадни погледи към плодовете в лодката. Монахинята ги подкарваше като стадо овце.

Габриел неволно затвори очи. Съдбата на децата си личеше дори само по бедняшкото облекло. Сирачета. Навярно живееха в някой от близките манастири, постоянно ги мъчеше глад, а чувството за самота, по-силно от всичко друго, ги преследваше неумолимо. Габриел усети как очите й се напълниха със сълзи. Цяло море от сълзи. Плачеше при всяка среща с деца, които се намираха в същото положение като нейното някога.

— Мадмоазел…

В първия момент усети само мекотата на гласа.

С известно закъснение забеляза през потока от сълзи бяла батиста в добре поддържана мъжка ръка. Някой й подаваше кърпичка.

Пренебрегна предложението и изтри очите си с пръсти.

— И аз винаги се трогвам, щом видя дечица от дом за сираци — обясни на френски рицарски настроеният млад мъж до нея. — Разбирам ви, мадмоазел… — Поколеба се и завърши: — … мадмоазел Шанел, нали?

Изненадана, тя вдигна поглед и за първи път го видя истински. Едър, тромав, с дълги, тънки крака, твърде израсналото тяло не подхождаше на малката глава с остро изсечени черти на лицето, на засенчените морскозелени очи и тъмнорусата коса. Въпреки това беше забележителен. Веднага се усещаше, че е чувствителен, тъжен и навярно точно поради това й се стори привлекателен. Той не беше от мъжете, които се забравят лесно.

 

 

— Ако желаете, ще ви го отстъпя, мадмоазел Шанел — заяви известното сопрано Марта Давели. — Ако продължавам така, ще ми излезе много скъпо.

 

 

Преди няколко месеца оперната дива бе организирала вечеря в парижкото си жилище и Габриел не можа да й откаже. На тази среща й представиха актуалното завоевание на домакинята: великия княз Дмитрий Павлович Романов, братовчед на последния цар, двайсет и деветгодишен, малко плах, но очарователен, олимпийски ездач, добър спортист, озарен от аура на приключения и скандали. Принадлежеше към съзаклятниците, организирали убийството на монаха Распутин; бе избягал от болшевиките през Техеран и Бомбай за Лондон.

Габриел си спомни краткия разговор с него и как погледът му постоянно я търсеше над масата. Навярно беше негов тип, защото Марта Давели от години се опитваше да копира стила на Коко Шанел. Габриел отклони решително любезното предложение на певицата. Тя тъгуваше за единствения, незаменим от нищо и от никого. Освен това не смееше да си представи как ще реагира мъж като Дмитрий Романов, ако узнае, че тя е дъщеря на затворник.

Постара се да се усмихне.

— Аз също не съм ви забравила, Дмитрий Павлович. Може би беше по-уместно да се обърне към него със старата му титла. В главата й цареше хаос. В момента не знаеше кое е правилното. Мислите й все още бяха заети с трагедиите в живота й, но същевременно си припомняше вечерята у Давели. Погледна отново сирачетата и се обърна към мъжа, с две глави по-висок от нея.

— Много се радвам на неочакваната ни среща, мадмоазел Шанел. — Мъжът наподоби поклон. — Наистина.

— Дмитрий, къде се бавиш? — отекна женски глас, но не гласът на Марта Давели, а на една от красивите млади дами в групата му.

Той не се обърна, не свали поглед от Габриел.

— Не сега. Ще се върна по-късно — извика в отговор.

— Приятелката ви ще се разсърди.

— Моята сестра Мария ми прощава всичко — обясни с усмивка той.

С ъгълчето на окото си Габриел проследи как младите руснаци се отдалечиха, шепнейки си възбудено. Сестрата на Дмитрий се опитваше да не зяпа Габриел твърде открито. Тя обаче не се удържа и огледа Мария Павловна с интерес. „Необикновена е“, прецени наум. Принцесата беше красива жена, а широкополата сламена шапка беше сензация, независимо че според Габриел воалът, с който бе увила главата си, изглеждаше доста предизвикателно. Останалото й облекло обаче не беше кой знае какво — сестрата на Дмитрий се обличаше като селянка.

За момент очите им се срещнаха. Всяка друга би се почувствала заловена на местопрестъплението и би отместила поглед, ала Габриел и Мария се погледнаха със смесица от дързост и любопитство.

След дълъг поглед рускинята се врътна рязко, вдигна високо глава и последва приятелите си по тесния мост над канала, съвсем близо до кея, където бе хвърлила котва лодката с яркоцветни плодове. Габриел я проследи с поглед — интересуваше я походката на дамите от компанията. „От руските принцеси ще излязат страхотни манекенки“, помисли си тя.

— За мен ще е чест да приемете кърпичката ми — заяви Дмитрий Павлович.

Време беше да се обърне към него. Всичко друго би било неучтиво. Думите му прозвучаха великолепно старомодно, а жестът му беше толкова романтичен, че този път усмивката дойде от сърцето й.

— Съжалявам — промълви тя, взе кърпичката и попи вече сухите си очи. — Не е хубаво, че ме срещнахте в такова състояние.

— Дама, обляна в сълзи при гледката на бедни сирачета, ме трогва. Знаете ли, и аз съм израснал без родители. Сестра ми е единственият жив член на семейството ми.

 

 

„И аз се чувствам като вас. Отгледан съм от чужди хора.“ Гласът на Бой отекна в ума й. Усещаше го толкова познат и близък, колкото тропота на копитата по игралното поле. Пришпорвани от играчите на поло, конете препускаха и пръхтяха. От време на време някой играч улучваше топката и тогава се чуваше силен трясък. Това беше първото изречение, отправено от Бой специално към нея. След играта на поло двамата стояха в края на ограденото място пред двореца „Роайлиьо“ и наблюдаваха пасящите понита.

 

 

Дмитрий бе казал почти същите думи като Бой и това отвори сърцето й. Запита се какво да му отговори, без да разкрива твърде много за себе си, но да звучи съчувствено. Ала беше твърде объркана, все още пленница на спомена, за да даде воля на фантазията си. Затова отвърна бегло:

— Сестра ви е красива жена.

— О, да. И много талантлива. Мария рисува и бродира прекрасно. Руското народно изкуство й е станало мания. Най-важното за нея е да опази нашата култура от забрава.

Габриел неволно си спомни за плановете на Дягилев.

— Защитата на вашите стари ценности е велика задача.

— Да, така е. Особено след като надеждите на повечето емигранти се стопиха. Никога вече няма да се върнем в Петроград, никога няма да живеем отново някогашния си живот. Болшевиките победиха.

Докато говореше, той непринудено улови ръката й. Прекосиха площада и поеха по безлюдна уличка. Габриел нямаше ни най-малка представа къде отиват, но й беше все едно. В момента нямаше цел, достатъчно й беше да се движи. А разходката рамо до рамо с великия княз я омагьосваше.

При забележката си за победилите болшевики Дмитрий срита един камък от издатината на близката стена. Парчето мрамор се изтъркаля шумно по паважа. Това беше единственият звук. Наоколо цареше тишина. Шумното венецианско оживление бе останало зад гърба им.

Известно време вървяха мълчаливо. Габриел се чувстваше добре. С Дмитрий не се налагаше да води глупави разговори, както изискваше учтивостта при разходка с непознат. Приятно й беше да усеща близостта му и да мълчи. Запита се как биха могли да продължат. Наистина ли обществените бариери, които ги разделяха преди войната, бяха разрушени? Дали щеше да я покани да пият по нещо? Кой щеше да поиска сметката? Познаваше доста мъже, но досега почти винаги й бяха плащали сметката. Великият княз притежаваше ли изобщо собствени средства? Повечето емигрирали руски аристократи не разполагаха със средства, а доколкото Габриел си спомняше, Дмитрий работеше в Лондон като представител на марка шампанско. Достатъчно добри доходи ли имаше, за да ухажва заможна жена без родословно дърво?

— Още не сте ми разказали защо плачете при гледката на сирачета — прекъсна мислите й той. Гласът му беше мек и мелодичен — думите дори не отекнаха в тясната уличка.

Никога няма да му признае истината. Никога. На никого не беше разказвала миналото си, дори на Бой и Мися. Срамуваше се от произхода си, срамуваше се какво й беше причинил баща й. Затова си бе създала легенда и междувременно сама беше повярвала в нея. Измислица като всички други приказни истории, с които украсяваше биографията си. Още от детството си се вкопчваше в милостиви лъжи. И днес не понасяше истината. Позорът беше твърде голям.

— Съчувствам на бедните дечица и съм благодарна, задето съдбата ме опази, въпреки че и аз рано изгубих родителите си — подхвана смело тя. — След ранната смърт на мама баща ми емигрира в Америка и преуспя като търговец. За съжаление нямаше как да тръгна с него, затова преди заминаването си ме настани при лелите ми. Не го видях никога повече.

Само последното изречение от разказа й отговаряше на истината.

— Значи и двамата сме сираци — установи Дмитрий Павлович Романов. — Това ни свързва, не намирате ли?

Пръстите му уж случайно докоснаха нежната вътрешна страна на ръката й под лакътя.

По кожата й преминаха леки тръпки. Реагира на леката милувка като дълго недокосвана струна на инструмент — изпитваше нужда да свирят на нея, за да издава перфектни тонове. Внезапно в сърцето й се събуди нещо, но не беше само това. Не от желание да усети мъжки ръце по тялото си й се зави свят. Братовчедът на последния цар най-неочаквано бе образувал едно цяло с незаконородената дъщеря на перачка и скитник. Освен това й напомняше за Бой.

Габриел мачкаше чуждата кърпичка и се питаше дали да се смее, или да плаче.