Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (44)

Втора глава

Пътят от таксито до входната врата беше съвсем кратък, но обувките й се намокриха. През нощта мокрият сняг по улица „Фобур Сен Оноре“ сигурно щеше да се заледи. Беше адски студено и Габриел се надяваше Жозеф да е запалил огън навсякъде, дори в стаите, които тя не обитаваше постоянно. Една-единствена студена стена беше достатъчна да й напомни за ледените нощи през детството й. Нито в родителския й дом, нито в манастира имаше достатъчно дърва и въглища за печките. Беше се зарекла никога вече да не мръзне.

Жилището се оказа твърде голямо за сам човек, но тя се разпореди да обзаведат няколко стаи за гости. За приятелите й. В тези помещения трябваше да живее Дмитрий. Понеже повечето хора, с които общуваше, живееха в Париж, почти никой не използваше стаите за гости. Понякога в дома й отсядаше тъжният лирик Пиер Рьоверди — неин отдавнашен обожател; постоянно й посвещаваше стихове. Тя го приемаше, за да се утеши след раздялата с Дмитрий, но той се оказа слаба утеха — спеше с него, ала след това не оставаше нищо, освен хаоса в чувствата й.

Уморена, Габриел отключи входната врата. По тялото й мина тръпка — тръгна от студените стъпала и се разля по гърба. Една гореща баня би било най-доброто в такъв момент, за да избегне настинка. После ще хапне нещо леко и ще си легне с хубава книга. Цял свят говореше за „La Garçonne“^[1] — новото произведение на Виктор Маргерит, и тя бе решила много скоро да извади романа от купчината непрочетени книги. Доколкото й бе известно, авторът разказваше историята на млада жена, измамена от годеника си и избрала да води свободен, самостоятелен живот. „Приликите с реални лица и събития са изключени“ — помисли си иронично Габриел.

— Мадмоазел Шанел!

Гласът на граф Пиле-Вил прекъсна мислите й.

Той стоеше в полумрака на коридора в подножието на стълбата към горния етаж, сякаш я беше очаквал. Държеше се като домакин, който посреща гости. Позата му съвсем не беше на човек, оттеглил се на първия етаж на своя дворец и дал другите жилища под наем. Очевидно смяташе за проява на великодушие да позволи на чужда жена да живее в дома му. Все едно не получаваше всеки месец попълнен чек.

Габриел се обърна към него с усмихнато лице.

— Да, моля?

— Няма да търпя този постоянен шум. Вчера у вас свириха на пиано до късно през нощта и трябва да ви кажа, че музиката беше ужасна…

— Пианистът се казва Игор Стравински — прекъсна го Габриел.

Отношенията й с композитора се бяха нормализирали, двамата се отнасяха един към друг с уважение, за което голяма роля бе изиграло умението на Дягилев да убеждава. Вчера Стравински я бе посетил, за да й поднесе подарък: икона, която по неговите думи щяла да я закриля завинаги.

Името на известния композитор изобщо не впечатли граф Пиле-Вил. Продължи, сякаш не бе чул думите й:

— Днес пък някакъв мъж на висок глас предяви претенции да бъде допуснат в жилището ви. Слугата ви не му отвори, не знам защо. Навярно си има причини. Но съм длъжен да ви уведомя, мадмоазел Шанел, че не търпя нито шум като снощния, нито подобно поведение.

— Вероятно Жозеф е бил навън с кучетата — отбеляза Габриел. — Не очаквам посетители, уверявам ви. Лека нощ, графе.

Обърна се бързо, за да не му позволи да продължи с изброяването на провиненията й.

Замисли се кой от приятелите й би се държал по този начин пред вратата й. Не си представяше никого в такава роля. Пренебрежителното описание на графа не подхождаше на никого. Дмитрий, ако евентуално се е върнал по-рано от пътуването си и е пожелал да я види, никога не би се държал така безцеремонно.

Жозеф явно бе чул гласа й, защото й отвори, преди да е натиснала звънеца. Топлината на добре отопленото жилище и меката светлина в антрето я поздравиха с добре дошла.

— Добър вечер, мадмоазел — рече той и побърза да вземе палтото й, цялото в сняг.

— Гости ли имаме, Жозеф? — попита Габриел и събу мокрите обувки.

Прислужникът я погледна учудено.

— Не, мадмоазел, или поне аз не знам.

В този момент някой зазвъня на пожар. Явно бе сложил ръка върху камбанката на вратата, защото звънът не преставаше. Пронизителният тон стресна Габриел. Хазаинът й положително щеше да го чуе от жилището си на първия етаж. Кучетата, скрили се в кухненското крило, залаяха. Шумът беше оглушителен.

С жест Габриел попречи на Жозеф да провери кой иска така настойчиво да бъде допуснат в дома й.

— Оставете — промърмори тя и сама отвори вратата.

Звънецът замлъкна.

— Добър вечер, Коко. Вече бях тук, но не ми отвориха.

Габриел погледна втренчено мъжа, застанал пред нея. Облечен добре, но небрежно; влажен кичур бе паднал върху лицето с широк нос и черни очи, които въпреки обвинителните думи я гледаха самоуверено и пронизващо.

От смайване тя не намери какво да каже, освен името му.

— Пикасо!

— Вие сте моето спасение, Коко. Полудявам. С Олга получавам клаустрофобия. Може ли да остана при вас?

Не прозвуча като въпрос. По-скоро установяване на факт.

Погледът му я хипнотизира, завладяващата му привлекателна сила я разтрепери. Този път трепереше от горещина, не от студ. Не знаеше дали ще понесе още един гений в живота си. Всъщност не искаше отново да попада във водовъртежа на брачна криза.

„Отпрати го — посъветва я вътрешният глас. — Веднага му кажи да си върви и заключи вратата!“

Габриел отстъпи настрана.

— Влез.