Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (42)

Двадесет и втора глава

Шест седмици по-късно Дмитрий отвори вратата към терасата. Две крила с прозорци, разделени на касети — типично за парижки дворец от ранния XVIII век. Князът излезе в есенната градина, отдавна изгубила цветовете си. Въпреки че всички околни терени бяха застроени, над зелената площ се стелеше плътна мъгла, увисваше по голите клони на липите като парчета памук, после вятърът я отнасяше. Под стъпките му тихо проскърцваха мъртви листа — икономът все още не ги беше събрал.

Габриел застана плътно зад него. Димът от цигарата й се сля с мъглата.

— Е? — попита тя. — Харесваш ли новото ми жилище?

— Какво да кажа, Коко? Сама знаеш, че е прекрасно. Да не говорим за този малък парк насред града. Идеална рамка за жена със стил.

— Жилището, естествено, е по-малко от къщата в Гарш, но е достатъчно за мен и кучетата ми, за персонала и приятелите ми. Има място за книгите и китайските лакирани паравани. Помисли ли вече къде да ти обзаведа салон?

Допреди малко бяха обикаляли стаите. Щукатурите, мраморните первази и интарзиите ги възхитиха. Габриел не хареса стенните ламперии, но нямаше право да ги свали. Помещенията все още бяха празни — без мебели, без картини, липсваха дори лампи. Някои кътчета бяха тъмни, ала това се дължеше главно на късния час и сивото есенно време. Все пак не беше чак толкова тъмно, че Дмитрий да не може да реши къде ще се настани. Крилото зад кухнята също беше достатъчно голямо, имаше място и за семейство Льоклерк, и за Пьотр. Въпреки това князът бавеше отговора си.

След малко той взе ръката й и я стисна здраво.

— Коко — подхвана тихо — няма да се нанеса тук.

Северният вятър се засили, завъртя сухите листа и влезе под отвореното палто на Габриел. Тя усети студения полъх директно върху кожата си, сякаш не носеше рокля.

— А къде ще живееш?

— При Мария и Сергей. В хотел. Още не знам точно. — Очевидно не смееше да каже истината. Измъкваше се като момче, хванато от майка си да прави бели. — Може би ще замина за известно време за Америка.

Габриел потрепери. Много искаше да се върне в жилището, там беше по-топло, отколкото навън. Ала се боеше да не изгуби връзката с Дмитрий, ако пусне ръката му.

Докато усещаше физически близостта му, всичко беше наред. Той искаше да замине. Може би да прекара известно време сам със себе си. Е, нека го направи. Тя знаеше колко му е трудно да наложи претенциите си към трона. Дмитрий не беше нито дипломат, нито политик. Никой не го беше научил как да се бори за наследственото си право. Ами ако вече е загубил? Тя подозираше, че причината не е единствено в борбата за трона, но не го признаваше дори пред себе си.

Двамата мълчаха, ала този път не ги свързваше обичайното мълчаливо съгласие.

Габриел усети как хармонията помежду им се руши. Парчетата от преживяното тихо щастие се врязваха в сърцето й и беше благодарна, че държи в ръката си цигара. Жадно пое дима. Никотинът напълни дробовете й и успокои нервите й.

— При мен винаги ще има място за теб — изрече тя най-после. Пое дима, издиша, пак пое дима, пак издиша. — Жилището е достатъчно голямо.

Той стисна пръстите й още по-силно.

— Желанието ми е да остана твой приятел, Коко. Не искам да се наложи един ден да те напусна заради друга.

„Защо тогава го правиш?“ — мина й през ума, но тя остана безмълвна.

— Животът разделя влюбените — промълви замислено той. Държеше се за нея, сякаш е котва, необходима му, за да не рухне. — Никакъв спор няма силата да ни раздели, нали?

— Навярно не — пошепна тя.

— За разлика от законите на Романови — продължи той, сякаш не бе чул отговора й. — Не мога да им се противопоставя и просто да се оженя за теб.

Явно говореше на себе си.

Силно изненадана, Габриел издърпа ръката си. Никога не бяха говорили за брак. Тя, естествено, понякога си представяше какво ще е да стане истинска принцеса. Не бе забравила как се шегуваха в руската катедрала в Ница. Ала никога не бяха водили сериозен разговор за бъдеще извън политическите интереси на Дмитрий или професионалния успех на Габриел. Съвсем искрено се смяха, когато след връщането им от Аркашон се понесоха слухове за тайната им женитба. Тя дори не подозираше, че той се е замислял за законно установена връзка.

Дмитрий потъна в мрачно мълчание. Габриел си спомни как през пролетта се върнаха от Ривиерата. Защо бе разкрила на този мъж всичко за живота си? Защо той знаеше неща, останали неизвестни дори за Бой? Дали още тогава дълбоко в себе си е била наясно, че миналото й е без значение за Дмитрий, защото двамата нямат общо бъдеще?

Не само произходът й беше формална пречка за подобен брак. От връзката им нямаше да се родят наследници на царското семейство. Тя не можеше да забременее, защото още в ранна младост бе попаднала в ръцете на некадърен лекар, който й направи аборт. Случи се във Виши. За първи път от много време насам си спомни преживяното. Дмитрий не знаеше нищо за аборта. Вероятно се притесняваше единствено от възрастта й. Защо миналото пак я застигаше?

— Искам да остана твой приятел, но не мога да ти бъда съпруг. — В тона му прозвуча отчаяние, което пролича и по лицето му. — Братовчед ми Кирил Владимирович е женен за принцеса Виктория Мелита Сакскобурготска. Бракът му предизвика скандал, въпреки че тя е внучка на британската кралица Виктория и произходът й напълно отговаря на семейните изисквания. Причината е, че Виктория Фьодоровна, както се нарича междувременно, се е развела с великия херцог Ернст Лудвиг фон Хесен — Дармщат. От голямо значение е и друг факт: тя и Кирил са първи братовчеди. След тайната венчавка царят лиши Кирил Владимирович от всички царски привилегии, но след известно време се примири и отново го прие като евентуален наследник на трона. А днес, когато се опитваме да изградим бъдещето на родината, подробности от рода на този стар скандал играят важна роля.

Габриел почти не го слушаше. Имената кръжаха в ума й като пчели около своята царица. Споменът за болките и кръвта се оказа много по-жив. Баща на нероденото й дете беше Етиен Балсан. Тя не се поколеба нито за момент да потърси помощ и направи нелегален аборт. Самата тя беше извънбрачно дете и не желаеше да натрапи своята съдба на друго същество. Петното върху доброто й име щеше да й тежи вечно. Очите й се напълниха със сълзи.

— Ти ме направи много щастлив — продължи Дмитрий. — Дори не смеех да се надявам на такова щастие. Винаги ще ти бъда благодарен.

Догарящата цигара опари пръстите й и я върна в действителността. Тя хвърли угарката на земята и я стъпка, устремила поглед към чезнещия зад мъглата край на градината. Там се намираше авеню „Габриел“. Там бе прекарала най-щастливите години от живота си. Загубата на Бой й тежеше много повече от всяка друга. Той я бе оставил несравнимо по-самотна, отколкото се беше чувствала преди. Дмитрий щеше да си отиде, но това нямаше да е и наполовина толкова тягостно. Бе заобиколена от достатъчно приятели. Не й трябваше мъж. Все щеше да си намери нов любовник. Сигурно нямаше да е като Дмитрий Павлович Романов, но какво значение имаше?

— Да си вървим — проговори тя и остана много учудена от задавения си глас.

— Съжалявам, Коко.

Пренебрегна извинението му.

Бавно се обърна и се запъти към жилището. Скоро си възвърна самообладанието. Той я последва с увиснали рамене и сведена глава. Габриел затвори вратата на терасата след него и подхвана небрежно, сякаш салонът й вече беше пълен с гости, дошли за освещаването на апартамента. Думите й отекваха в стените на празното помещение.

— През някой от следващите дни ще дойда тук с Мися и Хосе Серт. Ще поговорим за обзавеждането. Ще разчитам изцяло на техния вкус. — Завъртя се. — Как мислиш, Дмитрий, да сложа ли пиано и къде?

Не желаеше да обсъжда с него нещо по-лично от невинния въпрос за мястото на пианото. Поне засега. Дмитрий явно не чуваше лудото биене на сърцето й.