Мишел Марли
Мадмоазел Коко и ароматът на любовта (34)

Четиринадесета глава

След два дни Габриел и Дмитрий заминаха за „Бел Респиро“. Всъщност тя не смяташе да заживее отново в Гарш. Близостта на хотел „Риц“ до ателието й беше все така примамлива. Планираше да се прибере за малко вкъщи, колкото да види кучетата си, да се върне към спомените за Бой. Освен това беше време да се изправи срещу Игор Стравински.

Оказа се, че отхвърленият любовник отсъства — Жозеф й съобщи новината веднага след като я поздрави. Габриел не почувства липсата му.

По време на ваканцията на юг домът й не се беше променил особено: Екатерина Стравинска прекарваше почти целия ден в леглото, мъжът й блестеше с отсъствието си, децата им лудуваха по стаите и в калната градина, Жозеф и жена му се грижеха домакинството да върви като по часовник — лампионите блестяха, по книгите в библиотеката нямаше нито прашинка. Габриел остана с усещането, че в хотелите, които бе обиколила заедно с Дмитрий, я посрещаха по-сърдечно, отколкото в собствения й дом. Причината със сигурност не беше нито в гостите, нито в новия мъж до нея. Тя се почувства зле от самата атмосфера на къщата. Като се замислеше, разбираше, че така е било от самото начало: тя беше търсила между тези стени Бой, но не го бе намерила.

Влезе в банята и се огледа в огледалото. В очите й светеше тъга. Глупаво беше, че не успява да преодолее загубата. Прекалено много плачеше за миналото. В момента се отваряха толкова много възможности за бъдещето. Чакаше я много работа. Най-сетне бе намерила своя парфюм, но не беше достатъчно да разполага с композицията от аромати, трябваше умело да я представи пред публиката. Имаше прекрасен спътник, който обогатяваше живота й, приятелите й се радваха на завръщането й, преди всички, естествено, Мися. Не беше сама. Защо се чувстваше толкова нещастна?

Взе решение, ала когато понечи да го изпълни, цялата се разтрепери и едва успя да се успокои.

Възприе като кощунство намерението си да махне личните вещи на Бой от поставката над умивалника. Тук си бе създала един вид светилище. Върху поставката бяха наредени дреболии, които бе оставил в „Ла Миланез“: бръснач, четка за коса, флакон с любимата му тоалетна вода, парче сапун „Ярдли“ и гребен. Готови да го посрещнат, ако един ден се върне. Бе запазила дори стар пътнически несесер. Типични тоалетни принадлежности на мъж, заминал само за кратко, не завинаги. Струваше й се жестоко да ги изхвърли и да отвори място за вещите на друг. Това означаваше да изличи спомена за Бой от живота си. Честно си призна, че заключението е глупаво, но беше привързана към тези дреболии, докато скъпоценностите в ковчежето й и в салона до голяма степен й бяха безразлични.

В пристъп на дълбоко отчаяние Габриел вдигна ръка да изхвърли вещите на Бой от живота си. Веднъж завинаги. Ще ги помете. Ще ги смачка на пода.

Спря насред движението.

Все още с вдигната ръка, се погледна в огледалото и видя жена, обзета от яростта на разрушението. Добре, ще унищожи тези дреболии, но дали с тях ще заличи поне един-единствен болезнен спомен?

С всеки предмет, останал й от любимия мъж, беше свързана история, общо преживяване. Дори да унищожи вещите му, няма да заличи тези моменти от съзнанието си. По-добре да се държи за тях, да й служат за опора. По някакъв свой начин те го поддържаха жив в съзнанието й. Ако ги изгуби, ще тъгува още по-силно.

Предпазливо посегна към кожения несесер. Инстинктивно го притисна към гърдите си, после го върна на мястото му. Помнеше несесера от многото пътувания. Странно защо последния път не го е взел със себе си. Може да го е заменил с нов, но тя не знаеше.

 

 

През открехнатата врата Габриел следеше как Артър Кейпъл си събира багажа. Беше добила навика да вижда и чува всичко, което става в имението на Балсан. Струваше й се полезно да знае възможно повече за гостите на любовника си. Не че беше особено любопитна, но се интересуваше от стила на дамите и от вкуса на господата от доброто общество. Жадно поглъщаше всичко, което научаваше от високопоставените, и се възползваше от наученото. Значи, красивият англичанин със зелени очи, бистри и дълбоки като планинско езеро, възнамеряваше да си замине? Стана й мъчно.

Внимателно отвори вратата с крак. Потърси с поглед някакъв прислужник и учудено установи, че джентълменът сам нарежда багажа в пътната чанта. С несесер в ръка, той се обърна изненадан към натрапницата.

— Напускате ли ни? — попита Габриел, макар да съзнаваше колко излишен е въпросът. Ядоса се, че не й хрумна по-интелигентно начало на разговора.

— Да. — Той задържа погледа й. — За съжаление.

— Кога тръгвате?

— Ще взема ранния влак за Париж.

— Тогава и аз отивам да си събера багажа.

Без повече коментари тя се обърна да си върви. Бой не каза нищо. На следващата сутрин се срещнаха на гарата.

 

 

Габриел отвори ключалката на куфара и веднага усети незабравимия лимонов аромат на парфюма му: Mouchoir de Monsieur. Когато Бой се присъедини към приятелския кръг на Етиен, парфюмът на Герлен се радваше на голяма популярност сред младите светски лъвове. В шишенцето с форма на охлюв, поставено върху червено кадифе редом с още десетина стъклени и сребърни флакончета с различна форма и големина, бе останало малко количество парфюм. Там бяха и четката за коса, и самобръсначката, и няколко ножчета. Единствено предвиденото за съхраняване на часовника отделение беше празно. Липсата на тази лична вещ й причини болка. Ала не се учуди, защото предполагаше, че часовникът е бил на ръката на Бой в мига, когато стрелките на живота му са спрели да се движат. За да отклони вниманието си от болката, тя започна да изважда едно след друго флакончетата от поставките им. Разглеждаше ги и ги оставяше обратно.

Внезапно спря стъписана.

Извади от кутията аптекарско шишенце от бяло стъкло с тясно гърло, затворено с кръгла тапа. Нямаше понятие за какво е служил този съд — не съдържаше нищо, никакъв аромат. Искаше й се да си спомни за какви течности го е използвал — може би за лекарство, за тинктура или просто за вода за коса. Формата й хареса: отличаваше се с простота, а съчетанието от четириъгълно дъно и кръгла запушалка въздействаше елегантно и изглеждаше необикновено. Ненатрапчив, красив флакон, сякаш създаден специално за най-доброто съдържание.

Внимавайки да не изпусне находката си, тя постави шишенцето върху етажерката пред огледалото. Затвори несесера и го върна на предишното му място. Ще помоли Жозеф да набави нова етажерка или масичка за тоалетните принадлежности на Дмитрий. Банята беше достатъчно голяма. Имаше място за новия мъж в живота й. Вещите на Бой щяха да останат непокътнати.

Само шишенцето от несесера щеше да отиде на ново място. Габриел излезе от банята с белия флакон в ръка.